Репортаж! Само в toppresa.com! Легенди и загатки на Црънча

Црънча. Селото се намира на 18 км южно от Доспат, почти до границата с Гърция. Преди известно време малката ни група, която обича да  ходи по места далече от популярните туристически обекти, беше тук. Тогава направих малък филм за скалния феномен  Скалето, намиращ се на километър и половина от селото. Филмът е бил гледан от много црънчани, а кмета Недко Хаджиев се свърза с мен и отправи покана да ни разведе из околностите. Защото освен Скалето, наоколо имало още доста групи скали, заслужаващи оглеждане и проучване. Казах на Недко, че не съм нито археолог, нито геолог, а само любител на планината. А той контрира, че именно хора като мен и приятелите ми могат най-добре да разнасят популярността на изумителни места като Скалето. И ето ни на път. Районните красоти и древната история по тези земи ни очакват.

Отправяме се първо към Скалето. През 90-те години археолози се натъкват на погребални плочи до самия черен път, водещ на там. Направените проучвания водят до интересна констатация и предположението, че са от римско време.

-Няма гробове, а селища е имало. След като е имало селище, не може да няма погребение. Тук са идвали все едно на лечение, може би е имало нещо.  Това са, които са починали, и са ги погребвали, да, но жителите тук няма и при положение, че има пещера някъде, която е зазидана, и по-каква причина са напуснали и са се преместили, зазидана пещерата. Оттогава до сега тя е обрасла и не може да се намери. Аз полагам големи усилия да дойде един дрон тук, нали има такива дронове, скенери, да видим дали ще може да открием някаква кухина, защото от там като се почне до отдолу, всичко е камъни, не може да няма някаква пещера. Много ми се иска да мини един скенер, ако открие нещо ще е хубаво. Аз твърдо вярвам, че някъде ще намерим една хубава пещера, да я отворим, да видим какво има вътре.

Недко ни повежда към Скалето. Образуванието представлява странен и много интересен природен феномен, запазил следите от човешко присъствие в няколко исторически пласта. Най-старият е от халколита и обхваща почти цялото петто хилядолетие преди Христа. Пластовете не са ясно разграничени, което може да се обясни с това, че светилището е действало непрекъснато в много дълъг период от време. От края на каменната епоха през каменно-медната, през древността и античността, та чак до средновековието. Открити са керамични фрагменти, мазилка, части от съдове,огнища,  кости, въглени. Част от камъните са дообработени във вид на малки площадки. Седалки, вдлъбнатини и канали. Други скални блокове са отместени или вклинени.

 Скалето и околностите са проучвани от археолога Мече Славдомрадски. Музеят в град Септември носи неговото име. Светилището е богато на зооморфни и човекоподобни форми, дори без богато въображение, човек може да открие в скалните форми ходилата на великан, симпатичен динозавър, който местните хора наричат „пастира” или „овчаря”. Озъбена паст на крокодил, обърната към небето и други.

Втората група скали на комплекса е по-малка и компактна. Погледната от изток тя прилича на гигантски трон, а от запад на глава. При предишното ни идване тук успях да различа изсичане във скалата, подобно на петроглив, представлява силуетна риба. Това много ме изненада и потърсих експертното мнение на археолога Радка Златева. Нейното предположение е, че символът е свързан с християнския период, преди навлизането на исляма, които първи вълни по тези земи са от 15-ти век. Относно впечатляващите природни форми на Скалето, потърсих мнението на Моника Спасова, геоморфолог и картограф. Ще се опитам по-простичко да препредам сложните й думи. Ето какво каза тя: „Вулканите в тази част на Родопите започват да затихват преди около 100 милиона години. Водите на тогавашното плитко море „етис” се отдръпват преди около 65 мил.години. В този период измират и динозаврите. В биването на континенталната плоча на Африка в тази на Евразия окончателно издига сушата и оформя наколко планини. Появява се Балканския полуостров, а в района на Родопите са действали много от външните земни сили – вода, вятър, слънчева радиация, лед, изветряне. В определени моменти някои от процесите са били доста активни и в резултат са се появили причудливите скални фигури на вред в околността”.

Качваме се отново на кметския джип. Следващата ни спирка е „варницата”. Между другото Недко тъкмо се е върнал от празника на другата Црънча, Пазарджишката. Бил е поканен като официален гост за празника на селото, който се провежда на „Георгьовден”. Любопитно ми е има ли връзка между двете селища.

А ясно ли е откъде идват еднаквите имена на двете села?

-„Црън” е черен, нали, на местно. „Ча” е връх. Ще погледнеш отдолу реката на воденицата всичко е с едни черни мъхове и за мен оттам е „Црън-Ча”,

А не, че има някаква родствена връзка?

-Не, не, ние нямаме родствена връзка. Обаче един техен историк казва, че техни хора на времето по някаква причина са напуснали там  и са се заселили тука.

Стигаме до „варницата”. Мнозина наши съвременници никога не са виждали как се получава вар. В тази цилиндрична яма се е разпалвало огнище, събраните от околността варовикови късове се изпичали на огъня. Високата температура отделя въглеродния диоксид и от варовика остава калциев оксид. Точно това е негасената вар. За да се използва тя, трябва да се изгаси с вода, но тъй като вода наблизо няма, варта се е товарила на каруци или в дисаги и се е пренасяла в селото. Прост химичен процес, познат от хилядолетия.

Слизаме по-близо до тясното ждрело на река Доспат и отново спираме до няколко групи  скали в местността „Калапатев гроб”. Камъкът, които от височината на скалето погрешно бях оприличил на изправена жаба, оттук съвсем ясно показва формата си. Всъщност е гигантски  фалос. Скалата е останала почти в естествения си вид, а от другата страна на пътя се намира заоблена канара, приличаща на глава на строго същество, пазещо дерето под него. Съвсем наблизо е майката с детенцето на гърба, а също и кърмището. По гръбнака на тази заглатена скала се ръси сол и зоб за овцете. Воденето на овце в този край е поминък от незапомнени времена. Докато отиваме към още едно древно светилище, известно само на шепа хора, ето какво разказва Недко Хаджиев за празника „Предой”, също като „Георгьовден” и той е свързан с овцете.

-Значи, „Предой” в Црънча винаги се е правел в края на май, не е имало значение събота, неделя, винаги се е правел на 26-май. Какво представлява „Предой”? На тази дата се отделят агнетата от стадата. Тук е имало 6,7,10 стада, както навсякъде в Родопите. Почват да се доят, да се правят сирената и другите неща. Нещо друго, което е много важно – този ден се определя всяка година. Първо, избира се пъдар, който е много важен в такъв момент и се решава „ето тази местност тука ще бъде за пасище”. Това е много , той цял ден трябва да обикаля, защото има хиляди овце, катъри, коне. Всеки трябва да пази на другия, трябва и да пашува. Пъдарят е много важен и примерно какво се е правело – на който добитък връзва го по обора , другото нещо, което е, заплатите на овчарите на пастирите се определят на всички еднакво. Значи, аз като имам 50, взимам, за да мога да си платя, а не онзи да плати и да не можеш да си намериш, защото ако нямаш пастир трябва да ореш, трябва да сееш, да жънеш, да прибираш. Не може да го зарежеш, затова е имало пастири. Другото нещо, което е, тогава се е избирало главен, най-авторитетния, един вид е арбитър на всички спорове, неговата дума е окончателна и тежка дума. Интересното е, че във всичко това нещо, няма намеса от официалната власт. Значи кмета да си гледа кметството.

Мога да кажа, че това ми напомня за тракийските порядки.

-Да. Ей останките, където ги виждаме наоколо, от тази цивилизация, запазено до сега.Тези навици са дошли от там. Няма откъде другаде. Те са се приспособили спрямо условията тука. И кмета може да е назначен от някъде примерно, но главния те си го избират. Той трябва да е изключително честен и авторитетен, неговата дума отсече ли се, така е.  Та, това е празника Предой. Приет е за толкова важен този празник, защото на практика започват селскостопанската година и същия ден във всяка къща се коли по едно от по-големите агнета, яде се, пие се, и на другия ден се запрятат ръкавите и се започва. Да, това е Предой, и аз точно него искам да сложа в центъра на празника на Црънча.

Стигаме до групата скали, която дори хората от околността рядко посещават. Започва стръмно спускане към реката. Камъните са силно ерозирали, бързо оглеждам и веднага виждам някой характерни за светилищата елементи, вклинен между две скали огромен камък, провиралка, отместена канара, зооморфни форми, централен изправен камък, който силно се е килнал заради ерозията по склона. Точно той привлича вниманието ми, заради нещо, което изобщо не съм очаквал да видя тук – символ, издълбан в гръдта му. Този е като две ръце вдигнати нагоре, подобен петроглив, но с обратен наклон, съм виждал на още едно място край Долни Главанак в Източните Родопи.

На няколко крачки от централния камък виждам парче керамика, след малко още едно. Това място определено трябва да се посети отново и да се разгледа обстойно, няма да е днес. Програмата ни е плътна и сега продължаваме към една пещера с прилепи.

Лилейкова дупка може да подведе мнозина със странното си име. Тя не идва от люляк, а от люлея се. Когато прилепите увисват по тавана и те правят точно това, люлеят се. Пещерата представлява пространство колкото широко, толкова и високо, вътре живеят няколко вида прилепи. Таванът е оформен от дозина канари, закрепени една за друга по такъв начин, че взаймно се застопоряват. Отгоре прониква дневна светлина, а по камъните се процежда влага. Навън е започнало да ръми.

Качваме се над пещерата, за да разгледаме как изглеждат огромните каменни късове отгоре.

А, стига бе, и това се е задържало само! Така захванати един за друг, че се подпират да не паднат.

А вътре пространството е много голямо. Ами ето тия камъни дефакто са покрива, тавана, и то се процежда вода, през тези пукнатини и капе вътре. А прилепите си летят.

На няколко десетки метра пред нас се чува шумът на река Доспат. Някъде там трябва да има красив водопад, стръмнината обаче е толкова голяма, че пътечките към тясното речно корито са обрасли и не могат да се намерят лесно. Пускам дрона да потърсим мистериозния водопад от високо.  А срещу нас величествено се е изправила масивната канара на зайчова стена.

Отново започва да вали и се налага да прибера летящата машинка, преди да е успяла да се спусне по-надолу.

След още един кратък преход с джипа, се спускаме до широката част на речното корито, малко по-нататък е разрушеният римски мост. Една от арките му се е запазила цяла. Според едно местно вярване, минаването под арката носи здраве. Понякога хората хвърлят и дребни монети.

Какво казваш, за здраве тук?

-За здраве минават и хвърлят монети.

Как е пострадал мостът ли? Всъщност това е една история за герои. Когато се е случила тук тази престрелка и загиват. Това е било на 1-юли 53-та година. Тогава язовир Доспат не е съществувал, самата река е била много голяма и много буйна и никъде не може да се мине, освен на този мост и някъде по течението надолу, където има други мостове. Затова главно тогава тук са поставени постове и това се е случило от общността на държавата. Тогава бандити, не знам какви са, и трябва да минат към Гърция, какво са търсили тук, те си знаят. Тук са били Бончо Ганев и Александър Александров на пост, от тази страна застава Александров, от онази страна на моста е Бончо Ганев. И вече като започне да се смрачава, те от отгоре започват да ги обстрелват. Отсреща е ранен Ганев, а оттук Александров. Понеже отгоре стрелят, те хвърлят гранати. Тогава, като са хвърлили две три гранати, са оцелили моста и тогава се поврежда моста, почти година разцепен на две след това е паднал. Тогава си действаше моста, тук между двете села. През това време тук са обезвредени, единия е убит, другия тежко ранен, те, като чули престрелката, тръгват и какво се получава тогава – този служи в другата застава в Бръщен, като чул престрелката той знае, че е оттук нагоре и тръгнал на пряко, за да ги пресече заедно с кучето Вихър, и  наистина ги пресича там. Единия го побиват буквално с оръжието, по отгоре другия кучето го настига и го хваща, поваля го  и го връзва. И вързания вече остават още двама, и му казва момче, защото те са по на 18-20 години казва му. „ Момче недей да годиш, ще те убият”. Няма, той го връзва и тръгва нагоре и малко по-нагоре правят засада. Приближава той,  тежко ранен. Така пукотявиците идват от тази засада. Онези  си минали нататък  и тогава Ваклинов го качват и го носят на бегом до Ваклиново.

Чак до там?

-До там. И оттам е дошъл самолет, но излитайки, почива на място.

А иначе тези,  с които е била престрелката, ясно ли е какви са, що са? Някакъв спомен за тях има ли?

-Ами никой не е говорел. Българи са били, най-вероятно с някаква мисия, която са изпълнили тук и са се връщали. Или най-вероятно от тук може да са подгонени по някакъв начин и да минат, но те са въоръжени, те били подготвени сериозно.

Аз винаги много съм говорил, от Аспарух до сега, граничарят е граничар. Няма сега да ги броим дали било комунизъм, дали било царско , каквото и да е било. Защото много като качваме снимки, в коментарите пише – комунисти, убийци, не знам си какво. Ама нищо подобно, бе човек, той защитава България, това му е девиза. Нито крачка назад. И така за граничаря. Всички граничари са загинали герои, те са били по-на 18-20 години.

Обиколката ни е към края си. Навръщане към Црънча спираме да пием вода от крайпътната чешма на семейство Хаджиеви. А в другия край на селото кипи усилена работа. Заможен жител на Црънча, който отдавна живее в САЩ е решил да финансира изцяло с лични средства построяването на две спортни игрища, детска площадка, парк с пейки, алеи и беседки, зала за тържества, а също и асфалтиран път до мястото. Всичко ще се ползва безплатно от жителите и гостите на селото. Тук ще се чества и празникът „Предой”, црънчани от различни краища на света ще се съберат, за да се почувстват като едно голямо и сплотено родопско семейство.

Тръгваме си оттук изпълнени с много и силни впечатления. Дъждът няколко пъти напомня за себе си, но изчака да свършим всичко запланувано за деня и едва тогава се отприщи. Не само хората в този край, но дори природата се постара да бъде гостоприемна към нас. Доскоро, Црънча!