На попрелка в Брезница! /ВИДЕО/
В пиринското село ни приеха като свои и отвориха сърцата си за нас, за да станем част от техния неповторим свят
Добре дошли сте в „Бащино огнище“ – новата рубрика на Списание 8. В нея ще ви разходим из познати и позабравени български обичаи, предания, истории и обреди, които ще ни припомнят силата и загадъчността на българския дух. Прекрасните кадри на Добрин Кашавелов ще красят както статиите в „8“, така и изложба в софийската градинка „Кристал“ наесен.
В облачен и сивкав мартенски ден поемаме към гоцеделчевското село Брезница. Въпреки мрачното време настроението е бодро, защото отиваме на любопитно място: Брезница се смята за „малкото икономическо чудо на Югозапада“ и дори „селото на милионерите“ заради успешния бизнес и високия стандарт на местните хора.
След близо 3-часово пътуване на югозапад пристигаме в Брезница, чиито къщи са накацали в полите на Пирин, по стръмните склонове от двете страни на р. Туфча, приток на Места. Веднага прави впечатление хубавият селски площад, където на една ръка разстояние се издигат църква и джамия, и двете ремонтирани наскоро със средства на общината. Църквата грее в бяло, а джамията е покрита с позлатен обков и бляскавият є силует напомня за приказките от 1001 нощ. Вероятно Брезница е единственото село, което си има вилна зона: брезничани обичат да почиват сред боровата гора и да се разхождат по пиринските пътеки. Недалеч от местността Чарка могат да се видят природни забележителности – трите Брезнишки езера и водопадът на р. Туфча, които имат възможност за бъдещо развитие на туризъм в този край.Система от знаци
И ние сме любопитни да видим тези природни красоти, но ще го оставим за друг път. Нямаме време за губене, защото сме поканени на брезнишка седянка или попрелка, както я наричат тук – един забравен вече обичай, оцелял сякаш по чудо в този край въпреки безбройните изкушения на глобалната ера. В миналото седенките се „кладели“ най-вече през есента и зимата, когато хората не са заети с полски труд. Жените се събирали да помогнат на домакинята да свърши определена домашна работа – например ронене на царевица, чистене на боб или подготовка на моминия чеиз. Понякога пък всяка си носела ръкоделие от вкъщи – вълна за чепкане, прежда за намотаване или хурка и вретено за предене. От последното идва и самото име попрелка, което използват в Брезница и до днес. Най-вълнуващи обаче били седенките, на които се събират моми и момци. Те давали възможност на младите да се видят и опознаят, да се ухажват. За целта имало цяла система от знаци: влюбеният момък сядал до изгората си, помагал є в работата, подавал є ябълка, гледал да открадне китката є. Момите пеели седенкарски песни, а ергените пригласяли с гайди и кавали. Изпълнявали се и припевки – кратки шеговити песнички, в които се свързвали имената на двамата влюбени и така се обявявало на всеослушание, че те се любят, лъжат или галят, т. е. харесват се и искат да се вземат.
Майстор на дрънката
Имаме възможност да присъстваме на истинска брезнишка попрелка благодарение на Салих Буковян – отдавнашен приятел, даровит певец на епически песни и изкусен дрънкалèц, което ще рече майстор на дрънката. Това е музикален инструмент, старинна разновидност на тамбурата с две струни, на която мъжете от този край свирят поколения наред. Сали работи като счетоводител, но голямата му страст е фолклорът. Дълги години записва както народни песни, така и вярвания, обичаи и разкази от родното си село; събира носии и музикални инструменти. Издирва местни песни и хорà, участва в научни конференции и публикува статии в академични издания. Пак той е основният организатор на Международния фолклорен събор „Фолклорни пътеки“ в Брезница. Първото му издание е през 2017 г. и оттогава се провежда всяка есен с изключение на карантинните 2020 и 2021 г.
Картини от цветна прежда
Скоро започват да пристигат първите гостенки и сумракът на стаята се изпълва с ярките багри на техните шалвари, елеци, чорапи и ръчно плетени шарени терлици – истински малки картини, създадени от цветна прежда. Белите шамии, поръбени с пъстри биета и мъниста и вързани по особен начин, придават на лицата им нежност и мекота. Това облекло не е заради нас – всички по-възрастни жени от Брезница го носят в ежедневието си. Жените се поздравяват с весели възклицания, с прегръдки и целувки. Представят се и на нас, непринудено и с усмивка. Имената им звучат напевно, като на героини от старинна песен: Анифе, Найле, Вайда, Салейка, Авà, Фàтме… Всички насядат в кръг и става необичайно уютно, усещането е за приятелство, близост и подкрепа. Сещам се за женските кръгове, които напоследък са толкова модерни в ню ейдж средите и където жените се събират, за да се подкрепят и да „повдигат“ женската си сила. Това, което се случва около мен, е истински женски кръг, образуван естествено и неподправено в руслото на традиционната култура.
Сложен архаичен стил на пеене
Междувременно на попрелката е пристигнала и мъжката група: тримата дрънкалци Шабан, Тахир и малкият Мохамед, и няколко близки на семейството мъже и момчета. По стар обичай те се настаняват отделно от жените – в трапезарията, която е свързана към хола с отворена арка. Така двете групи се виждат и чуват, но все пак запазват своята обособеност. Мъжкият и жен
ският „кръг“ имат и отделен репертоар – пак според народната традиция. Жените изпълняват своите женски песни, главно обредни, хороводни и специално за случая – седенкарски. Мъжката група пък свири на дрънките и един певец, най-често Сали, изпълнява дългите епически песни, запазени тук от стари времена.
Скоро жените запяват „Мори брезничанко!“, нещо като химн на групата, и къщата се оглася от звънките им гласове. Пеят акапелно, както е обичайно за женското пеене в традиционната култура, и с характерния пирински двуглас: една от певиците извиква, а останалите държат равен втори глас. Чуваме и образци от т. нар. старо пеене – присъщ за Брезница тип многоглас, при който двата гласа изпълняват успоредно различни разновидности на една и съща мелодия, като ту се сливат, ту се раздалечават. Или казано на местния диалект, едната води, а другата тера – т.е. търси, следва гласа на първата. Анифе Бекташ и Вайда Алим са единствените брезничанки, владеещи все още този сложен архаичен стил на пеене, който по своята културна значимост не отстъпва на пеенето на Бистришките баби и високото пеене от Сатовча, признати от ЮНЕСКО за нематериално културно наследство на човечеството.
Макар да съм фолклорист, и аз като повечето днешни хора най-често слушам музика през различни устройства: дори и при изпълненията на живо обикновено има микрофони и усилватели. Сега си давам сметка колко въздействащо звучи човешкият глас в естествения си вид. А дружното пеене и особените честоти на гласовете, резониращи помежду си, създават мощна вибрация, която сякаш усещам да трепти в слънчевия ми сплит. Песните следват една след друга, коя от коя по-красиви и звучни, разказващи с отдавна забравени думи чудни истории за хубави моми и луди-млади, за сладки копнежи и мечти, любовна мъка и раздяла, смърт от любов или от чужда завист.
Излюбил всичките моми
Докато жените правят паузи за кратка почивка, мъжете изваждат инструментите си, украсени с пъстри топки от прежда, вързани в края на грифа. Засвирват дружно, а Сали започва да реди епически песни. Те имат характер на речитатив, припяван монотонно под звука на струните, и разказват напоителни истории, например за страшния сън на Будимската кралица, който предсказал падането на Видинското царство под османска власт, или за приключенията на лудия гидия, който се похвалил, че е излюбил всичките моми – „и бялите българки, и дългокосите влахини, и църнооките циганки, и жълтоликите еврейки; и оджовата мома, и на бея двете, и на кадията трите, и кадийката – четири“. Някои от песните са толкова дълги, че траят по двайсетина минути и повече, та не всеки може да се научи да ги пее.
Едно младо семейство отишли на заведение. Убаво, ама тя била малко пъльничка, така дебеличка кат нас [весел кикот сред жените]. И засвири една убава музика, и тя иде при мъжа є и го моли да стане да играе. Пък той, като я гледа, и вика: „У, с тая пералня ша стана да ùграм!“. Срам го е било, че тя е била дебела. И тя си седне. Така-така, и пак засвири друга музика. На нея сърцето ù играе. Стане, покани мъжа си, пък той: „Стани ти играй! Аз с тая пералня не мога да играм“… Така два-три пъти го помолила да играят, той не ще. И така си отишли. И легнали. Той почнал да шънка, да я опина. Пък тя му рекла: „Слушай, човече! Яз в тая пералня ей тольчък парцал не мога да пèра. Пèри на ръка!“. И всички се заливат в бурен смях: и мъжете, и най-вече жените, че и гостите от София…
На следната сутрин имаме среща с мъжката група, за да може фотографът ни Добрин Кашавелов да ги снима на открито. За целта по идея на Сали предприемаме екстремно изкачване с джипа до Косиновата махала, откъдето се разкрива разкошна гледка към селото и околните пирински ридове, покрити все още с искрящо бели снегове.
Be the first to leave a review.