Истории за ината и любовта! Лимецът в Родопите вдъхнови мъж за успешен бизнес!

Сега ще ви заведем в една семейна ферма, родена от детската мечта на един пораснал вече мъж. Ще усетим аромата на прясно изпечен хляб в една бутикова пекарна.

Ивайло Иванов, собственик на пекарна:

– Преди десетина години открих лимеца в Родопите. Съвсем случайно стана, но в края на краищата няма нищо случайно в този живот. Година-две след това, след като почнахме да го произвеждаме, съответно решихме, че ще направим и пекарна, за да затворим целия цикъл – от полето до хората – до крайния клиент.

– И как успяхте да го затворите?

– Благодарение на жена ми. Тя каза: „Дай да направим пекарни!“ И така започна всичко. Стенли, той работи при мен вече 5-6 години, още от самото начало, знае почти цялата предистория. Така се случиха нещата, общо взето, при нас. Сега вече имаме четири пекарни, имаме и външни клиенти, които също захранваме с продукти.

– Бързо ли се разраснахте?

– Не. Ние не бързаме за никъде. Не става бързо. Много бавно е, сложно и трудно.

– Клиентът е капризен. Иска всякакъв вид хляб. С различно брашно. Как се справяте?

– Ние имаме това. Това е нашата концепция. Отдавна още го решихме – че ние ще се занимаваме с безглутеново хранене и не само с безглутеново, а с диетично хранене. Общо взето правим нещата така, както вие си ги правите вкъщи. Но понеже вие нямате време да си ги правите вкъщи, затова ние ги правим за вас.

Много от моите приятели и клиенти, дори и роднини, близки хора, които казват: „Иво, дай да правим безглутеново нещо!“ Защо?! Защото това е новата модерна болест или глутеновата зависимост. И просто полека лека животът ме накара да започнем да работим в тази посока и вече около четири години правим безглутенови продукти и то доста различни видове – сладки, солени.

– С какво брашно работите?

– Ами работим с проверени брашна, сертифицирани, без подобрители. Идват със сертификат и ние се надяваме, че този сертификат е все пак гаранция.

– И какво търсите в това брашно? Как знаете, че това е вашето брашно?

– Аз познавам собствениците на мелницата и просто си имаме доверие. Ако няма доверие, по-добре да не работим, нали така?!

Не работим с мая изобщо. Работим със сухия клас – това е нахутен клас. Той придава един много специфичен вкус на хляба, коренно различен.

– Има ли шанс една такава малка пекарна да се разрасне много в годините?

– По принцип има. Ако му се работи на някого, е добре дошъл. Ние дори вече сме на тема да даваме и франчайзи. Много хора идват, питат, интересуват се, но поради редица причини, икономически най-вече, заради войната, аз лично реших малко да дръпна ръчната спирачка и да работим по-внимателно, защото виждате какво стана и с цените на тока, и с цените на продуктите, всичко отиде не там, където трябва.

– Имате ли отлив на клиенти?

– Да, имаме и при нас има отлив.

– Каква е вашата стратегия?

– Стратегия е… В момента няма стратегия. В момента просто следваме течението на реката по простата причина, пак казвам, че е много рисков моментът и хората, за съжаление виждаме, че  обедняват, виждаме какво се случва с тази висока инфлация. Всички страдат от това нещо. Това е ясно. Малкият бизнес – най-много!

Ние пращаме хляб дори и в провинцията на хора, които имат глутенова зависимост, така че това помага, помага на този етап.

– От колко хора се нуждаете в пекарната?

– В производството сме 6 човека, а отделно, по обектите, имаме още 20-тина човека. Но, пак казвам, това е семеен бизнес. Хората, които работят при мен, са като част от моето семейство. Аз така гледам на тях и знам за всички техни воли и неволи, за хубави и лоши неща.

– Кое се продава най-много, така да кажем?

– Всичко се продава по равно. Хляб се продава добре. Закуските – също се продават добре. „Най-много“ е силно казано.

– Казахте, че сте забавили темпото нарочно. Виждате ли, прогнозирате ли кога ще забързате отново?

– Ами може би при по-добра икономическа среда. Ние сме зависими от много неща –  както от суровини, така и от енергия. И не на последно място и човешкият фактор е важен, но няма хора. С хората е много трудно, не се намират хора и затова на този етап аз съм забавил самото развитие.

– Клише ли е, че „по-голям от хляба няма“? Вярвате ли в него?

– Точно така. Да, аз вярвам в него, защото е истина.