ЗОВ ЗА ПОМОЩ! След 13 операции 28-г. А. Мехмедова от петричкото село Яворница: Изнемогвам финансово, но не мога да се откажа от живота. Не и сега!
-
- ноември 10, 2014
За 28-годишната Айше Мехмедова от петричкото село Яворница невъзможни неща няма. За три години преживява 13 операции в Пловдив. По рождение е с диагноза детска церебрална парализа и допреди няколко години дори в мечтите си не си е представяла, че някога ще може да ходи. В дневниците на благоевградския кинезитерапевт д-р Димитър Маникатов обаче датата 4 януари 2014 г. се помни с първата самостоятелна стъпка на Айше с проходилка. Всяка седмица по два пъти младата жена пристига от Яворница за часа си по рехабилитация, без който изтърпените операции ще са безсмислени. Срещаме се малко преди началото на поредната „тренировка“, Айше пристига с автомобил на приятел от Петрич, с когото тактично се уговаря да изчака обаждането й след процедурите и я оставя в чакалнята на терапевтичния център. Усмивката не слиза от лицето на момичето, а под ръкава на лявата й ръка се показва татуирано името на кинезитерапевта Маникатов.
– Айше, ходила ли си на училище?
– Ходила на училище е малко условно казано за човек с моята диагноза, завършила съм 6-и клас в училището в моето село Яворница. Всъщност учителите идваха у дома, от Министерство на образованието им плащаха, но те вместо всеки ден идваха само веднъж в седмицата. Така аз, вместо да науча нещо, зубрех и взех решение да се откажа. Това не означава, че не мога да продължа отново от там, докъдето съм стигнала, и не съм се отказала. Точно обратното, имам огромното желание да продължа образованието си, системата ме накара да се откажа, но това не значи завинаги. Досега не съм престанала да се интересувам от новите неща, чета най-вече публикации в интернет, защото са най-леснодостъпни, следя, разбира се, и пресата. Истината е, че близките ми не ме оставят и не съм лишена от външния свят и живот, излизам на разходка, на кафе, обаче е друга тръпката да бъдеш самостоятелен…
– Кога за първи път се появи надеждата, че това може да ти се случи и на теб?
– След първата ми операция на 11 февруари 2011 година. До нея се стигна изненадващо, моя леля гледала по телевизията предаване за клиниката на д-р Яни Янакиев в Пловдив, в която оперират хора с проблеми като моя. Бях изгубила надежда за промяна, но нищо не губех от един опит и се свързах по интернет, прочетох, и ето че нещата се случват… Д-р Янакиев не ми каза в началото какво ме чака, даваше ми информация „по лъжичка“, вероятно ако ми беше казал всичко наведнъж, щях да се травмирам. След петата-шестата операция вече започнах не само да се надявам, но и да вярвам, че един ден ще мога да ходя. Последната ми операция беше на 20 май т.г. и вече се чувствам отлично. Повече операции няма да се правят, вече всичко зависи от мен и раздвижването ми с кинезитерапевта. Напредваме добре и целият екип ми се радва.
– Пътуваш по два пъти седмично до Благоевград, така ли?
– Нямам друг избор. Струва ми по 100 лв. на седмица за гориво. За моя радост не ми се е налагало да плащам и за шофьор, но ми е все по-трудно да намирам превоз, за парите да не говорим.
– Как се издържа семейството ти?
– Баща ми е починал, за мен се грижи майка ми, тя взима асистентска заплата. Аз имам 200 лв. пенсия. Най-малката съм в семейството, имам брат, който е семеен, но намира начин и на мен да помага, сестра ми не е семейна, работи, но все пак и домакинството трябва да се издържа. Благодарение на близки и приятели все пак успяваме някак да се справяме, но истината е, че вече става много трудно, почти невъзможно. Не мога сега да се откажа от рехабилитацията, все едно да се откажа от всичко, което съм постигнала. Истината е, че все по-трудно намирам превоз до Благоевград, вчера например се бях отчаяла, защото на колкото хора се обадих, всеки ми казва: „Не мога“, „Имам ангажименти“, „Какво да правя цял час, докато те чакам там“, или пък ми отказват „тактично“: „Колата ми се развали“, пък аз виждам да минава с нея покрай къщата ни… Не мога да се сърдя на хората, не са ми длъжни, и на мен не ми е лесно да намирам пари за всеки курс до Благоевград, но не мога да зачеркна всичко! Не и сега! Щастлива съм, че накрая винаги се намира начин, появява се съсед, приятел, роднина, който да каже: „Това ли ти е проблемът?! Спокойно! Има решение!“
– Ако разредиш пътуванията наполовина?
– Няма да има смисъл. В моето състояние, колкото по- често се прави раздвижването, толкова по-добре.
– Няма ли в Петрич или Сандански например подобна клиника, за да спестиш от пътните?
– Не съм проверявала за хора с моя проблем дали има специалист кинезитерапевт, защото с Димитър Маникатов постигаме чудеса, доволна съм и благодарение на него и на операциите аз вече се движа. С леко придържане мога да кажа, че ходя, разбира се, все още с проходилка, но не можете да си представите какво щастие е човек да се придвижва сам, та ако ще и по няколко крачки на ден!
– Татуирала си на ръката си фамилията на кинезитерапевта Маникатов…
– Да, защото съм му много благодарна, че ми дава хъс. Този човек за година и малко успя да ми вдъхне вяра и желание за живот. Да ме убеди, че и за хората като мен има надежда. Всеки път ми показва, че не трябва аз и всички като мен да падаме духом, а напротив, трябва да се борим и да вървим напред и нагоре. Дай Боже догодина по това време вече да мога да се движа самостоятелно. Всичко е въпрос на психика и вече си представям как ходя!
– Трудно ли е за човек като теб да поиска помощ?
– Да ти кажа трудно е в днешно време в тази държава, защото всички изнемогват, не всички имат пари и начини да помагат. Но след като човек е търсил какви ли не варианти и не намира друг начин, мисля, че има добри хора и се намират варианти нуждаещите се като мен да получат нужната им помощ в нужния момент. На мен ми трябва само начин да се придвижвам от Яворница до Благоевград два пъти в седмицата, друго не ми е нужно, всичко друго си имам. Всички у дома ми се радват, съпричастни са с усилията ми и помагат с каквото могат.
– Липсвали ли са ти игрите на двора, абитуриентският бал?
– Липсвали са ми, естествено, но съм приемала, че това е дар Божи и някой ден всичко ще се оправи. Никога не съм падала духом и не съм изпадала в отчаяние. Преди години, като нямаше социална мрежа, беше доста по- голяма скука, но сега част от времето си прекарвам в „срещи“ с приятелите си във Фейсбук. Два пъти на ден тренирам, излизам на кафе с приятели – това е ежедневието ми.
– Казваш, че и у дома тренираш, трудно ли ти е сама?
– Не мога да кажа, че е лесно, но няма лесни неща в живота. Не мога да разчитам на успех, ако у дома не упражнявам показаното по време на рехабилитациите. Трудно е, защото аз никога не съм могла да ходя, не съм го правила никога досега в живота си и то за мен е съвсем ново нещо. Понякога се чувствам като малко, едва прохождащо дете.
– Случвало ли ти се е да се гневиш на себе си, ако нещо не стане както трябва?
– Без нерви не става, но и когато се получи, се радвам. Всяка тренировка у дома ми отнема от 30 до 60 минути, в зависимост от физическото ми състояние, имала съм, макар и рядко дни, да не мога да тренирам и след това се опитвам да наваксам пропуснатото.
– За какво мечтаеш?
– На първо място – да се изправя на крака и да мога сама да се грижа за себе си, за да не натоварвам хората около себе си. Втората ми мечта е да продължа образованието си. Отвъд това, каквото даде Господ!
– Спомена за образованието, мислила ли си каква професия искаш да упражняваш?
– Да, от малка имам една мечта – да стана акушер-гинеколог. Надявам се да осъществя и тази мечта. Прохождането ми за мен е едно ново начало, все едно пак се раждам. Знам колко е сладък успехът, когато го постигнеш, и как горчи, докато стигнеш до него.
Бел. ред. Който може и иска да помогне на Айше Мехмедова, може да се свърже с нея на страницата й във Фейсбук. Телефонът за връзка с нея е 0877/991816.
Банкова сметка: EUR BG96 RZBB 91551003067972 BIC RZBBBGSF RAIFAIZEN BANK DO AYSHE SHERIFOVA MEHMEDOVA – сметката в евро; BGL BG20 RZBB 91551003067885 BIC RZBBBGSF – в лева.
Be the first to leave a review.
