Село Петрелик – минало и настояще

Село Петрелик е част от Гоцеделчевския район (предишната Неврокопска околия).Гоцеделчевското поле-равна котловина, през която тече река Места. Полето, от всякъде е заобиколено с планини, е дълго от северозапад към югоизток около20км и широко 8-10км с надморска височина около 540 метра. Климатът на района е средиземноморски до преходно-континентален. Почвеното разнообразие благоприятства разнообразно селско стопанство.

В равнината се отглеждат тютюн (световно известната” неврокопска басма”),в ниско планинските райони пак тютюн, лозя, а във високопланинските места картофи, ръж, някой фуражни култури. Благоприятните климатични условия са допринесли за голямото разнообразие и богатство на растителния и животински свят. Тук виреят бял и черен бор, бяла и   черна мура, ела, смърч, бук, дъб, габър, кестен и др. а се въдят вълк, мечка, лисица, дива свиня, сърна и др. .Районът бил населен от дълбока древност.

Село Петрелик (най-вероятно от гръцкото ”петра”-камък; каменисто място, почва)се намира в южната частна Гоцеделчевското поле, на 2 километра от границата с Гърция, на 4км.от общинския център град Хаджидимово, на 130км. от областният център град Благоевград и на 230км. от столицата град София. Разположено е в подножието на малки възвишения ,предпланини на Пирин, Родопите и Шилка. Под селото тече река Мътница(приток на река Места)-някога доста буйна, а сега през лятото почти прекъсва. По големина на землището селото е сред първите в общината.

Голям римски мост и калдъръм над местността Анатемата подсказват, че наблизо е минавал важен път за Беломорието, а в местностите Гоздерово, Буек, Света Петка, Демирово са открити селища-махали, археологически находки. В местността ”Бенгя” има много сгурия от топене на желязо, намерена е желязна кука, дървена поставка и други предмети, доказващи, че тук е имало пещи за топене на желязо и самоков-характерен за областта „Мървашко.

Според турски регистър от ХV век селото през Средновековието било диамет, даден на Махмуд бей Рекяни, както и други околни села, например село Белотинци (сега Левкогия  в република Гърция)(НБКМ Ориенталски отдел,ф.89,арх.ед.19)Тогава селото наброявало 1800 българи,120 власи ,10 вдовици и само едно турско семейство и един турчин вдовец.Към1878година в него живеели само българи ,но започнали да се заселват и турски семейства от освободените български земи, които заграбили хубавите земи, а българите напуснали селото ,като са се заселили в близките села Копривлен,, Гайтаниново, Жостово и други .Поради това към края на ХІХ век В. Кънчов (М1,П1) сочи само 10 български 50 турски къщи с население съответно 90 и 300жители.По времето на Руско-Турската освободителна война(1877\1878) тук не стъпва нито един български или руски войник. По силата на Берлинския договор от 1878 година Македония остава под турско робство. Българска войска влиза в селото чак през1912 година(Балканската война).Тогава е взривена и джамията в селото. През 1912година,преди българските войски да стъпят в Петрелик ,турците го напуснали, а българите от съседните села Жостово и Либяхово го ограбили и запалили, поради което до 1916 година то е запустяло, и представлявало жалки руини.     Първите жители(само турски семейства) се завърнали в селото в началото на1917 година, в края на следващата година се заселили 8 семейства от село Волак, а през 1925 година още 40 семейства ,прогонени от Беломорието. През 1926 година било открито първото българско училище, по това време било основано и читалището. Училището се състои от две стаи ,а учителите идвали от вътрешността на страната на ,поради липса на кадри. Училището е до 4 отделение(сегашен 4 клас) и след това учениците трябвало да ходят до село Жостово, за да завършат прогимназия. Те трябвало зиме и лете , в сняг и пек да ходят пеша на училище и да се връщат. Но поради немотия, бедност и бежанския живот малцина успяват да завършат прогимназия ,а да не говорим за и за завършване на гимназия в град Неврокоп .

Идва времето на Втората световна война. Българската държава е монархия и начело стои цар Борис ІІІ .Гръцкия външен министър Скафандарис и българския външен министър Молов подписват договор, който гласи, че гърците ще платят българските земи и българите могат да се върнат по родните си места.

Германските войници идват в селото през март 1941годинаи се оттеглят (нападат Гърция) на 7 април същата година. Живеят в палатки на полето. На селяните им прави впечатление германската точност, само един командва, а другите слушат и изпълняват. По границата копаят ями ,които след това замаскират .Изкупуват всички стари магарета от околността ,слагат на главите им по един фенер и ги пускат напред. Гръцкия залп се изсипва върху магаретата, а войниците след тях лесно завземат Гърция.

През есента на 1941 година се връщат в Беломорието само мъжете, за да подготвят къщите и нивите, а през пролетта на 1942 година отиват и останалите. Връщат се с възторг, радост и изпълнени с нови мечти по родните си места. Отсядат в бащините къщи, а някои отиват в други. Започват да се нижат ежедневните работи и проблеми на хората-обработване на земята, отглеждане и възпитаване на децата, борба за насъщния. Борба ,която човек води до ден днешен. Човек често е в разпра с живота ,защото нима е лесно да откъснеш парче хляб от това свирепо куче наречено живот. Но отказва ли се човек? Не!!!Бори се докато може, за да откъсне парче хляб и успоредно с това мечтае. Мечтае за едно по добро Утре. Но се случва нещо, което разваля тази идилия. Има едно пълно затъмнение на луната и хората предсказват ,че нещо ще се случи, което ще засегне цялата държава. И за съжаление те са прави. На 28август 1943 година умира монархът и главнокомандващ военните сили на България цар Борис ІІІ. Този факт няма как да не се отрази на всички хора и на страната като цяло.

Идва една преломна дата за българите-9 септември 1944 година. Границите на държавата се стесняват. Пак масово вдигане на бежанците от Беломорието към България, а местенето от едно на друго място е по страшно и от война.

С голяма мъка и сълзи в очите хората започват да си вдигат покъщнината. До 20 октомври същата година е разрешено да се пренася ,след тази дата-затваряне на границата. Всеки гледа колкото се може повече да извози, а това не е само покъщнина, а също добитък, тютюн, слънчоглед, царевица, дърва. Имало е все още за бране по нивите ,тютюн и слънчоглед. Не стига това ,та хората са пълни с въшки и се разнасят куп епидемии и болести. Трябва да започнат всичко от начало. Поне къщите им си седят.

Жителите на село Петрелик са изцяло(с малки изключения) бежанци от Беломорието. Това са фамилиите:  -от село Белотинци-Велеви,Мамови,Мудеви,Тенкови,Керенчеви,Манахови,Конгарови,Камбурови,Лютови,Руйкови,Цирови,Зигачеви,Кутанови,Вълкови,Аврамови,Камбокови(Попови)и Петрови.

-от Зърнево-Хасиеви, Куюмджиеви (Апостолови), Келешеви (дълги години живели в село Теплен) и Папалюгови.                                                                                -от Куманич-Ташкови, Паралангови(Димитрови),Спирови, Младенови, Пильови (Стефанови), Старчелиеви, Гушеви, Лисалиеви(дигнали се в Град Димитровград).

-от Възем-Дамянови и Прокопови.

Две семейства са от съседното на Петрелик село Либяхово (Илинден)-Палашеви и Главчеви. Либяхово е община до 1928 година.                                                    Когато се вдигат от Беломорието Тодор Дамянов взема една камбана от село Възем и я донася до село Петрелик. Дълги години стои окачена на един чинар в двора на читалището, поради липса на църква. В селото има 10 турски къщи. Турците се отнасят много  добре ,празнуват и българските празници, работливи са, не се делят,3-4 братя живеят със семействата си живеят в една къща. В селото има Турска махала и турско гробище. Българското гробище  е в местността „Света Неделя”, където навремето имало параклис. Най заможен сред турците е Раиф Мехмедов. Други които се открояват са: Сюлейман Кьойбашиев, Акиф Мехмедов, Фадил Мехмедов, Исин Близнаков и Кунда Алия-ръководител на ВМРО. Център на ВМРО е село Либяхово. Турски къщи,в които са се нанесли българи са-Хасиевата, Манаховата, Папалюговата и зафировата (в нея е живеел беят).Турците се вдигат масово през 1951 година. Някои отиват в Турция, а други в селата, в които преобладава турското население(Блатска, Хвостяне, Дъбница).