Коя е Аксиния от село Плетена! /СНИМКИ/

Авторът на романа „Мъжете в живота на А“ Теодора Колева, е неврокопска снаха и макар да живее в столицата, много добре познава и продължава да изследва живота и нравите на хората в района. Както самата тя разказва, случайна среща с родената в родопското село Плетена – Аксиния, е повод и предизвикателство за новата й книга.

Госпожо Колева, заглавието на новия Ви роман звучи интригуващо и дори комерсиално. Това ли е съвременния подход да се провокират читатели?

Да, това е. Колкото книгите в книжарниците стават повече, читателите като че ли стават по-малко и трябва да бъдат провокирани, за да четат. Но заглавието ми не е самоцел. Моята героиня Аксиния, като всяка жена, търси любовта. Иска да създаде семейство, да е щастлива, като човек. Но всяка връзка с болката, страданието и разочарованието се превръща в стъпало към личностното и израстване. Мисля, че с всички хора е така. Нали казват – онова, което не успее да ни убие, ни прави по-силни!

Главната героиня е помакиня, дума, която в родния край на дамата, която е прототип в романа, не обичат особено, това също ли е провокация към тези, които ще си купят книгата за да я прочетат?

Не, това не е провокация. Героинята ми наистина има реален прототип в живота. И тази жена се гордее, че е помакиня. Някога социалистическата държава полагаше много грижи за всички етноси и по-малобройни части от българския етнос, каквито са помаците. Никой не ги смяташе за различни. От тези хора излезе прекрасна интелигенция – без предразсъдъци и със самочувствие. Моята героиня е представител на тази интелигенция. Тя има самосъзнанието, че е българка, че е образован, стойностен, достоен човек. Мисля, че трябва да бъде пример за всички млади жени, независимо от къде произлизат.

Чак пък толкова мъже, не ми се вярва – това беше коментарът на дама от Гоцеделчевско, която вече е чела новия Ви роман, как бихте й отговорили?

Колко са щастливите жени, които са срещнали „своя“ човек от първия път? На тях можем само да им завиждаме. На повечето се налага да го търсят, да се разочароват – понякога цял живот. Мисля, че е важно да не губим вяра, че той някъде съществува и също ни търси. И че срещата ще се случи в този живот! Моята героиня вярва в любовта. Тя е всеотдайна и предана, но и не се самозалъгва, когато човекът се окаже поредната грешка. В това е силата и. Много жени се примиряват с живот, който не харесват. С годините престават да вярват, че щастието е възможно. А може би не трябва да се примиряваме!

Не се ли умориха жените в днешно време от ролята на силното момиче и къде се загуби „нежната“ половина в обществото?

Българката винаги е била силна жена, без да парадира с това. Това не и пречи да бъде нежна, ранима и да го премълчава. Мисля, че в момента между младите жени се е развихрил обратния феномен – те парадират със своята слабост. Правят го с цел да „си хванат“  мъж, който да ги издържа. Ако намерят – няма лошо. Но мисля, че това също е роля. Да разиграваш сценката, че си слаба, изобщо не означава, че си такава. Така, че нека обобщим – ние, жените сме „нежната“, но силна половина от човечеството!

Каква реакция очаквате от мъжете читатели?

Положителна – от интелигентните мъже. Това не е книга срещу мъжете, а за живота – такъв, какъвто е. Вече получих впечатления от мъже, които са прочели романа за една нощ и са го препоръчали на жените си. Благодарна съм им за отношението.