Сърце пълно с любов! Гоцеделчевецът Даниел Делибашев стана баща на 500 деца
-
- март 12, 2023
Даниел Делибашев е роден е в Гоце Делчев, част от детството му минава в село Црънча до Доспат.
Завършва бакалавър по финанси в УНСС и магистратура по банков мениджмънт в Нов български университет. Намерението му е да гради кариера в банковия мениджмънт, но банката, в която е шеф на отдел, фалира и Даниел остава без работа. Вместо да се депресира, това го мотивира най-после да осъществи мечтата си – да стане доброволец в Африка. И днес той оглавява фондация, която се грижи за деца в Уганда…
„Детска патардия…. Радостни викове… Юруш към все още недовършената детска площадка. Деца на люлки, пързалки, въртележки… Невидели и неползвали такива досега. Стоим и дебнем кога и с кое ще стане „играчка-плачка“. А наоколо… Събаряме, местим, строим, ремонтираме, ремонт на ремонта… Справяме се. Трудно. Парите свършват, инатът – не“ – така минава поредният ден на Даниел. Колко пъти му е идвало да се откаже, но не го прави, защото това е каузата на живота му.
В Уганда е. Интернетът в столицата Кампала е слаб и несигурен, но някак успяваме да се чуем. Дните на Даниел Делибашев минават между африканската страна и България. В Родината се връща, за да се среща с българи с големи сърца, които да развържат кесиите (тоест сметките) си за бедните африкански деца. После – обратно в Уганда, за да контролира как върви поредният строеж.
„Детската градина си я вдигнахме от нулата, напълни се с 350 деца. Реновирахме стара сграда за училище, името му е „Дула“, така се казва и детската градина, да се знае, че са българско дело. Изкарвам тук 2-3 месеца, връщам се в България 1-2 месеца, общо 2/3 от годината съм в Уганда и 1/3 в България“, споделя Дани пред bg voice.bg Построили са и две сиропиталища – за момичета и момчета, сираци и деца, които живеят далече от училището.
Междувременно са издигнали и две по-малки сгради за кухня и за медицински център, който тепърва ще се оборудва. И последната придобивка – детска площадка, чудо невиждано за африканчетата. Даниел и екипът му се грижат и за други сираци, на около 50 км от Кампала, в района на Мпиджи. Там е сиропиталище с около 50 деца и от съседните къщи идват да се обучават още над 100 деца. Около 160 деца.
Голяма част от дарителите са и българи от чужбина. Разходите са големи – за заплати на учителите, за храна. Родителите са готови да плащат такса за училище, но за много от тях това е непосилно. В училище децата получават и безплатен обяд. За много от африканчетата това е единственото хранене за деня. Има и такива, които не са слагали и троха в устата си по 2-3 дена. А парите вечно не стигат.
„Колко пари са нужни според теб, за да се нахранят 100 гладни африкански деца за един ден? – пита Даниел и си отговаря – Преди инфлацията – някакви си 100 български лева, представяш ли си?… За левче на ден едно африканско дете можеше да получи обяд и вечеря… Сега са малко повече, но колко повече да са… “ Все още има държави в Африка, където деца умират от глад – тази мисъл не дава мира на българина Даниел Делибашев. Гледа филми, видеа, статии в интернет и си казва, че един ден ще замине за Африка, за да помага на бедните деца.
Не може да забрави една снимка на широко усмихнато африканско дете. Тя му дава идея да нарече фондацията си „Усмивка за Африка“. Сам менажира набирането и изразходването на средствата, затова повече от времето си прекарва в Уганда. Работи предимно сам във фондацията, защото иска да е сигурен, че ако някой се включи, трябва наистина да приеме това като лична кауза. Едва трима-четирима са тези, които подпомагат дейността му, когато става въпрос за набиране на средства от корпорации, счетоводно и юридическо обслужване, поддържане на уеб-сайта на фондацията.
Защо един квалифициран финансист зарязва уюта на банковия офис, за да се отдаде на доброволчеството в изключително мизерни условия? „Причините са много, но преди всичко – исках да помогна там, където има най-голяма нужда и където с най-малко средства можех да постигна най-много – казва Дани.
През 2017 г. заминава за сиропиталище в Гана за 5 седмици. Заварва потресаваща мизерия, не само там, но и в Уганда, където стъпва през 2019 г. Голяма част от хората живеят в къщурки, измазани с глина и покрити със слама, с външни тоалетни. Някои са успели да изградят къщички от тухли със стаи като кутийки, но в повечето от тях вода и ток няма. За да се окабели една къща и да се прокара ток, са необходими хиляда лева, като средната заплата на учител например е 150 лева.
В Гана денят на Дани и децата започва в 4-5 часа сутринта. Трябва да си донесат вода от най-близкия източник – кладенец, извор, чешма, с кофи, като пътят е до 20 минути в едната посока. „По-големите деца там носят кофите на главите си, като балансират умело. И аз опитах, но не ми се получи, разплисквах водата и се прибирах целият мокър“, смее се Дани.
Банята, силно казано, бегло наподобява нашите съблекални на плажа – циментов мръсен под, ограден с ръждясали ламарини и дупка за врата. Душ няма, полива се с канче. Изненадите и изумленията го следват на всяка крачка. Пита децата къде са им хавлиите, виждайки ги, че направо обличат дрехите след баня. Ами просто нямат хавлии, казват те. Рядко децата в Африка разполагат дори с четки и пасти за зъби. Ползват мръсни външни тоалетни, което често води до зарази и стомашни, урологични, кожни и всевъзможни други болести.
Всекидневната храна на децата там е от каша от царевично брашнo
нещо като нашия качамак, но по-безвкусна. Към нея обикновено се добавя и малко боб – за разкош. Само по празниците като Рождество, Възкресение или Байрам, ако някоя добра душа дари средства, се готви ориз с малко парченце месце, на което децата много се радват. „В Гана и Уганда децата масово страдат от гастрити и се превиват от стомашни проблеми заради некачествената или недостатъчна храна“, казва Даниел.
Когато се завръща след първата си мисия, той си дава сметка, колко малко е нужно, за да се направи едно африканско дете щастливо. Това за него е много по-ценно от придобивките, които всички имаме, и които въпреки това ни карат да се чувстваме незадоволени и нещастни. „За мен вече нямаше значение в кой курорт ходя на почивка, в колко голям и луксозен апартамент живея, каква кола карам. Престанах да харча пари за скъпи пътувания и глезотии. Предпочитах да отделям повече средства за децата в Африка“, споделя Дани.
А децата там му се отблагодаряват по много мил и трогателен начин. Наричат го с любов „Грижовното мече“. Изненадват го с българско хоро. Разучават и още няколко наши танца, в чиято хореография талантливите африканчета добавят свои си орнаменти, а също и няколко от най-популярните и хубави български песни. Вълнуващо звучат на един доста добър български език изпълнените прочувствено и с патос „Горда Стара планина“, „Облаче ле, бяло“, „Моя страна“, „Една българска роза“.
Децата в Уганда знаят много за България
За всичките стотици африканчета българинът е просто Uncle Dan, или чичо Дан. „Тези дечица се радват най-много на дъвка, бонбонче, безалкохолно, сладолед – неща, които получават много рядко и като им ги дадеш, крещят от радост – споделя Дани. – Но много по-ценен е емоционалният контакт със сирачетата. “
„Какво ни коства да отидем при дете, което никога не е почувствало бащина или майчина грижа и прегръдка, и дори без причина да го прегърнем, да поиграем, да поговорим с него? – вълнува се доброволецът. – Случвало се е по време на път или игра да прегърна някое дете, което е изтощено и с наслада заспива в мен. Те така се вкопчват в мен, че ми е много трудно и жално да ги оставя след това, осъзнавайки, че може би за пръв път са усетили бащина прегръдка, почувствали са се сигурни и обичани…
Да, така се получава донякъде… Баща, чичо, приятел. “
Даниел е на 42 години. Рано е станал баща, синът му Дани вече е студент. Не би се върнал отново в банковия сектор, дори и да му предложат ръководна позиция. „Моето място е там, на „бойното поле“, при децата. А и те често ме питат, кога отново ще ме видят. Харесва ми да виждам радостта в очите им. Показват ми колко малко е нужно, за да сме щастливи… ама истински и неподкупно щастливи“, казва доброволецът.
Be the first to leave a review.
