Победителят в конкурса ”Любим учител” Динко Кумбаров: Три пъти съм печелил „Минута е много“, следващата ми цел е „Сървайвър“

Динко Кумбаров спечели категорично надпреварата „Любим учител“, организирана от вестник „Струма“ и сайта struma.bg, в която всички вие – читателите ни, имахте възможност да давате вота си за своя фаворит.
Преподавателят по физическо възпитание и спорт в СОУ „Христо Смирненски“ в малкото родопско село Кочан е един от хората, за които местните говорят с голямо уважение и не крият, че за някои е странник, но и човек с голямо сърце, отдаващ себе си на другите, с което обясняват победата му в своеобразното състезание по случай Деня на народните будители.
За това как гледа на вота, на живота и на всичко, което върши, той разкрива в интервю пред репортер на „Струма“.

– Бихте ли се представили с няколко думи? Има ли спорт, който практикувате? Занимавали ли сте се с друго, освен с учителстване?
– Роден съм в с. Кочан, на 38 години съм. Завършил съм Югозападния университет „Неофит Рилски“ в Благоевград, специалност „Физическо възпитание и спорт“. Играл съм 23 години за отбора на Кочан в т.нар. Пиринска бундеслига, сега практикувам тенис на корт. От 10 години съм учител по физическо възпитание и спорт в СОУ „Христо Смирненски“, с. Кочан. Преди да стана учител, съм работил в Гърция, основно през летните сезони. Освен това работех и като охранител, охранявал съм най-големите звезди в попфолка – от Глория до Преслава, Софи Маринова и Азис.

– Може би не са малко хората, които са изненадани от категоричността, с която спечелихте вота за „Любим учител“? Вие как го приемате?
– Искам да кажа, че имах неравен старт с останалите колеги учители. Моето училище се включи в надпреварата една седмица след останалите. Със сигурност е изненада, че точно учител от Кочан печели тази класация. Аз съм роден победител и винаги играя за победа. Успях да мобилизирам ученици, родители, приятели и хора от социалните мрежи да гласуват за мен. Получавах обаждания, пишеха ми хора от чужбина, наши емигранти в САЩ, Испания, Португалия, Норвегия, които ме покрепяха и гласуваха за мен. Един мой приятел дори се пошегува, че мен затова не ме допускат до партийните листи, защото ще ги победя с преференциалното гласуване. Далеч съм от мисълта, че съм идеален и съвършен. Със сигурност има много по-достойни колеги от мен, които заслужават това признание. Ето защо съм горд като победител в тази класация.

– Вероятно мнозина са очаквали първи да бъде някой от големите училища от областта, но практически Вие ги опровергахте. Това изненада ли е за Вас?
– Логично би било наистина учител от голямо училище да е победител. Все пак учебните заведения в големите градове разполагат с по-голям потенциал. Но пък, от друга страна, там и учителите са повече и по този начин вотът на гласуващите се разпръсва. Аз използвах този момент – успях да мобилизирам хората от моя регион да гласуват основно за мен.

– Очаквахте ли толкова много гласове?
– В интерес на истината, чак толкова много гласове не съм очаквал. В момента, в който разбрах, че съм начело на класирането, се зарекох да остана там до края. Моята племенничка Емилия ми се обади от САЩ и ми каза, че гласуват всеки ден за мен не само български емигранти, но и американци, и искат да ме видят победител. Всеки ден призовавах за подкрепа и гласуването стана някак си лавинообразно и достатъчно, за да победя.

– Защо избрахте учителската професия?
– Колкото и клиширано да звучи, за мен тя не е професия, а моето призвание. Тук „плувам“ в свои води. Толкова съм свикнал с работата си, че съм я превърнал в нещо като хоби. Така едновременно работя и се забавлявам.

– Явно е, че се радвате на любовта на своите ученици. Какво правите заедно с тях?
– За мен работата с учениците е едно голямо приключение и се радвам, че намирам в тяхно лице хора съмишленици, хора с големи сърца, обичащи спорта и родното си място. Заедно с тях организираме много неща и едва ли ще ми стигне времето да изброя мероприятията, които провеждам в моето училище, но ще опитам. Последното по-голямо събитие, което организирахме, бе свързано със Седмицата на физическата активност за Европейския съюз 29.09.-05.11.2014 г. (MOVE WEEK). Планирах доста натоварена програма, която включваше физзарядка за учениците всяка сутрин, спортен празник със състезания по футбол, волейбол, баскетбол, народна топка, лека атлетика, тенис на маса, тенис на корт, колоездене, скачане с чували, скачане на въже и др., лекоатлетически крос по улиците на селото ни, волейболна среща между учители и ученици, и туристически поход до местен планински връх.

Участие взеха всички възпитаници, което ни класира първи в Благоевградска област и втори на територията на цялата страна. Ученическите спартакиади, които организирам вече пета поредна година, са запазена марка за нашето училище. На това мероприятие каним ученици от други училища (Сатовча, Вълкосел, Слащен, Рибново, Хаджидимово), които се състезават в различни спортове – футбол, волейбол, баскетбол, лека атлетика, тенис и шахмат. Две поредни години организирам Вечери на физкултурата и спорта, на които учениците ни се състезават кой знае повече неща за Олимпийските игри, световните първенства по футбол, Георги Аспарухов-Гунди, Христо Стоичков, Нешка Робева, Екатерина Дафовска и др. До миналата година имахме и клуб по тенис на корт. Разполагаме със собствен тенис корт в училището. Имаме партньорска програма с клуба на легендарните тенисистки Малееви. Тяхната майка Юлия Берберян идва и изнася открити уроци на учениците ни. Ние пък посещаваме тенис комплекса им в София. Ежегодно организираме дни на борбата срещу агресията в училище и Ден на пролетта, в които учениците активно участват в различни спортни игри.

Успяхме да открием и фитнес зала в училището ни, която разполага с бягаща пътека, велоергометър, крос-тренажор, степери, гладиатор и гребен тренажор. Така допълнително разнообразяваме спортната програма на учениците, особено през студените зимни месеци.

– Какви отличия са спечелили учениците под Ваше ръководство?
– Тази година е най-успешната за мен. Спечелихме толкова купи, че витрината в училището ни, в която поставяме отличията, се оказа тясна. Станахме областни шампиони по лека атлетика и футбол, втори сме на тенис на маса, трети сме на волейбол. Но най-големият успех, който постигнахме, е първото място на Зоналното първенство по футбол, което се проведе в гр. Елин Пелин. Там си оспорвахме първото място с останалите първенци в зона „Югозапад“ – представители на област София, Пазарджик, Кюстендил и Перник. След победи над Пазарджик и Кюстендил спечелихме купата. На турнир по футбол в Благоевград пък завършихме втори, след като загубихме финала от домакините, но пък моят племенник Стивън Кумбаров стана голмайстор на турнира с цели 16 гола.

– Има ли такива Ваши възпитаници, които продължават да се занимават със спорт и след завършване на средното образование?
– Има такива и те наистина ме карат да се занимавам с още по-голям жар в моята работа. С гордост мога да заявя, че съм бил първи треньор и учител на доста момчета, които са поели към големия спорт. Един от тях е Атанас Зехиров – бивш футболист на ЦСКА, сега играе за „Берое“ (Стара Загора). Радослав Давидов – бивш футболист на ЦСКА и „Вихрен“ (Сандански), Лазар Катучев – републикански шампион по лека атлетика на 400 метра, Кристиян Кумбаров – бивш футболист на „Локомотив“ (Пловдив), сега играе за „Марица“, Мирослав Караилиев – футболист на „Евроколеж“ (Пловдив). При мен, макар и за кратко, са били и настоящият футболист на „Левски“ и капитан на юношеския национален отбор Мики Орачев, както и футболистът на „Локомотив“ (София) Камен Хаджиев. Стивън Кумбаров пък от тази година е футболист на „Кейстън“ – Пенсилвания (САЩ).

– Не съжалявате ли малко, че не продължихте като бодигард да бъдете част от екипа на настоящи родни попфолк звезди? Това е работа, която е мечтана от мнозина, далеч по-доходоносна от учителската професия…
– Този свят покрай тези звезди е една измислица, илюзия, която свършва в даден момент. Реалността е съвсем друга. Колкото до интересните неща около фолкизпълнителите, което усещам като подтекст във въпроса Ви, предпочитам да не говоря за това, не си падам по жълтите неща. Никога не съм съжалявал, че избрах учителската професия. Колкото повече деца спася от „улицата“ и ги мотивирам да се занимават с физически упражнения и спорт, толкова по-добре. Усещам, че моето призвание е да създавам шампиони, да изграждам у учениците манталитет на победители. Това е моята философия.

– Тези хора, които сте охранявали, са кумири на много от учениците Ви, а и не само на тях. Имате ли си свои кумири, такива, които да Ви вдъхновяват?
– Благодарен съм на съдбата, че живея във времето, в което успях да гледам футболните подвизи на Христо Стоичков. Прекланям се пред футболните умения и постижения на този човек. Той е моят спортен кумир. Освен него боготворя и краля на тениса Роджър Федерер. Уникален спортист и витуоз на корта.
За мен пример е героят на Мел Гибсън от филма „Смело сърце“ Уилям Уолъс. Винаги съм си мечтал и аз да преследвам кауза, подобна на неговата. Кауза, за която си заслужава да умреш.

– Има ли хора, Ваши учители, от които да се учите?
– Имал съм късмета в ЮЗУ да се уча от едни от най-добрите спортни педагози и специалисти в страната ни – Атанас Георгиев, Кирил Костов, Евгени Кавдански, Васил Жечев, Магдалена Глушкова, покойния Руси Русев… Слушал съм лекциите им и се опитвах да попивам всичко, което би ми било от полза в работата. Те ме учеха да бъда не само добър учител, но и творец, и винаги съм се придържал към това. Дано не съм ги посрамил и поне малко да се гордеят с мен и резултатите, които съм постигнал в работата си.

– Отново да се върнем на темата спорт. Имате ли медали, други отличия или постижения, които сте спечелили?
– Както споменах, 23 години играх в Пиринската бундеслига с отбора на моето село. Имам над 500 мача в аматьорския футбол, над 100 гола и нито един червен картон. Станах голмайстор на Пиринската бундеслига през 1998 г. През същата година с отбора на ЮЗУ станахме и шампиони на България на студентското първенство.

– Кой спорт за Вас е номер едно?
– Цар футбол винаги е бил приоритетен спорт за мен. Напоследък футболните срещи станаха толкова много, че започнаха да ми омръзват. Затова редуцирам мачовете, които си заслужават да се гледат. С удоволствие следя тенис на корт, волейбол, лека атлетика и биатлон.

– Как протича един Ваш ден и как запълвате свободното си време?
– Изградил съм си дневен режим, който следвам последавателно. Естествено, спортът заема централно място в ежедневието ми. Всеки ден бягам задължително по 5 километра, независимо от времето. Това не е хрумване или философия, а мой начин на живот.
В свободоното си време обичам да гледам филми – любим сред тях е, както казах малко по-рано, „Смело сърце“ с Мел Гибсън. Може би защото и аз съм един такъв бунтар, като героя му Уилям Уолъс. Не знам доколко е вярна хипотезата за преражданията, но ако има такава, то със сигурност съм бил рицар от кръглата маса, ако не крал Артур, то поне Ланселот. Обичам да чета и книги, макар да не ми остава много свободно време напоследък. Предпочитам криминални романи или трилъри. Харесвам автори като Дейвид Балдачи, Джон Гришъм и Робърт Лъдлъм.

– Дали имате любим отбор, не само спорт, любими певци, групи и т.н.?
– В радост и в тъга пак съм с ЦСКА!!! Живея с победите и загубите на отбора. Роден съм с яркочервено сърце и дълбока обич към този клуб. Доста често пътувам до София и гледам мачовете на любимия отбор на стадион „Българска армия“. Клубът и ние, феновете, преживяваме труден период, но пък компенсираме с победи над вечния съперник „Левски“. Последният двубой миналия уикенд ни донесе поредната радост с успеха над сините. Слушам разностранна музика, чрез която релаксирам – от Ал Бано и Румина Пауър, през денс музиката от 90-те години, та до Драгана Миркович.

– Има ли спомен, който никога няма да избледнее в съзнанието Ви?
– О, разбира се, че има такива спомени. Много са и трудно бих ги изброил всички. Моят живот е едно голямо приключение, което все още продължава. Може би малко хора знаят, че аз съм първият и единствен засега трикратен победител в „Минута е много“ от област Благоевград. Това си е мое лично постижение, с което се гордея. Следващата ми цел е участие в „Сървайвър“, но дали ще се осъществи, времето ще покаже.

– Правите впечатление на един много позитивен човек, но в крайна сметка има ли нещо, което не само да Ви вдъхнови и да вдигне духа Ви, а да Ви сломи, да Ви разколебае и да Ви накара да се замислите дали има смисъл?
– При всички положения хората си правим равносметка на живота тогава, когато загубим близък човек. В такива моменти човек е на кръстопът. Трудно се излиза от житейските дупки, но когато човек има цели, няма как да не се изстреля нагоре и напред. А до целта се достига не като се бърза, а като не се изостава.

– Как в едно такова малко населено място гледат на Вашия чисто пионерски дух?
– Аз съм закърмен с местен патриотизъм. Обичам селото си. Опитвам се да го представям винаги по най-добрия начин, независимо че никой не е пророк в собственото си село, и не мога да угодя на всички. Благодарен съм на тези, оценяващи нещата, които правя, и помагат с каквото могат. Аз съм перде, непукист по природа и отдавна не ме вълнува хорското мнение. Просто съм от хората, които не чакат събитията да станат, а ги предизвиквам. Човек трябва да прави това, което му харесва и доставя удоволствие. Всеки сам трябва да намери за себе си формулата на успеха, без да се съобразява какво говорят околните. Цената на свободата е твърде скъпа и не всеки може да си я позволи. Щастието не е крайна спирка, а начин на пътуване. Моето пътуване продължава.