Фатме Бурукчи от Слащен след 15 г. гурбет: Къде се изгуби нашият усмихнат и жизнен народ, тук хората вече не държат на думата си, както беше, когато тръгнах за Испания

15 г. гурбет в Испания загърбват Фатме и Мустафа Бурукчи заради отказа на 8-годишния им син да говори на български. Решението взели трудно, а везните към България наклонил и локдаунът през 2020 г., който затворил фризьорския салон на Мустафа в Памплона. Основният мотив обаче да се прибират у дома в Гоце Делчев бил категоричното желание и на двамата детето им да порасне като българин.

„Малкият проговори на 3 годинки, но не на български, а на английски и испански“, обясни Фатме и отбеляза, че детето й и сега трудно се справя с езика и се налага да ходи на частен учител и логопед, за да се справя в училище. Родителите си дали сметка, че ако останат в Испания, синът им ще порасне като испанец и няма да има връзка с корените си.

„Тръгнах първа за Испания. Имах дъщеричка и исках да й осигуря дом“, разказва Фатме и пояснява: „По селата в нашия край къщите се наследяват от момчетата в семейството, а аз имам брат…“

– Фатме, как се реших да оставиш дъщеря си и да заминеш за Испания?

– Тогава не бях единствена, много жени от нашия край го направихме от нужда, защото животът тук стана много тежък. С брат ми няколко години поред ходехме в Гърция да берем тютюн за по няколко месеца и моя близка ми предложи да идем в Испания, където работата беше целогодишна, не сезонна. Тогава нямаше как да тръгнем с децата, периодът беше много труден. Тръгвахме от България без документи за работа и се страхувахме да не ни върнат, не можехме да рискуваме и децата си. Като е целогодишна работата, по-бързо щях да събера пари за апартамент, затова тръгнах, а детето остана при баба му и дядо му. Да си призная, не взимах много насериозно всичко, което се случваше, защото след 6 месеца ми изтичаше паспортът и си мислех като в Гърция – ще се прибера… Да, ама нещата станаха по различен начин. Така стана, че 5 години не се прибирах, но си купих апартамент и дори го обзаведох.

– А детето? Липсваше ли ти?

– Тя беше в 1 или 2 клас тогава. Липсваше ми, разбира се, и единственото ми успокоение бе, че не е сама, защото тук беше с децата на всички, които тръгнахме на гурбет първите години след промяната. Нямаше как да ги вземем, там живеехме по много народ в една квартира. В първата например по едно време бяхме 17 човека. Много ми беше трудно без нея, но благодарение на добрите хора, които срещнах там, ми ставаше някак по-леко. Не съм я изоставила, постоянно пращах средства да живее добре и се стараех нищо да не й липсва.

– Разкажи за първите месеци в Испания, къде и как намери работа, като не си знаела езика?

– Пристигнах в Памплона при мои братовчеди, бях платила 100 евро за квартирата и цял месец и половина багажът ми беше събран. Езика не знаех и затова беше много трудно да си намеря работа. Излезе една възможност да стана интерна в едно семейство, по 24 часа си с тях, грижиш се за децата, за къщата, за всичко – нещо като иконом, и имаш само 1 ден седмично почивен. Отидох. Семейството беше с 2 малки деца, едното ми търси мляко, аз му давам водичка… Изкарах 1 седмица и реших да си вървя, защото не можех да ги разбирам. Тогава жената на братовчед ми ме накара да почна да уча думите, които трябва да задължително да знам за домашна помощница – метла, стол, маса, вода…

Втората ми работа беше при една баба, тя не беше добре, но близките й казаха, че е достатъчно да съм при нея. В понеделник бях на интервю, в сряда ми се обадиха, че съм одобрена за работата, а в петък бабата влезе в болница. Помолиха ме да я придружавам, когато те не могат да я обгрижват, но след 1 месец почина. 3-4 дни преди това обаче тяхна позната ме помоли за майка си, имала нужда от помощничка, а отзивите за мен били много добри. И така като тръгна, работих при 8 баби и дори когато се налагаше, ходех с тях по болниците като придружител.

– Трудно ли научи езика?

– Честно казано, не, макар че аз не съм ходила на училище и учех най-вече със слушане и говорене. С бабите го учех бързо, но много тежко изживявах смъртта им. За 2 години 8 души да ти починат в ръцете е голямо изпитание и никак не е леко, затова реших да си търся работа като детегледачка. Моя братовчедка отказа работа да обгрижва семейство с 4 деца, уплаши се, че няма да се справи, и аз реших да опитам. Като видях майката – толкова лъчезарна, като ангел, а най-малкото детенце, на 3 месеца, взе да ми се смее, си казах: „Тук е моята работа!“. И така 13 години, а с нея станахме приятелки. Беше директорка на 22 училища, а мъжът й беше шеф на много голяма фирма. При тях работех по 8 часа на ден и сред това продължавах в други къщи да чистя или да гладя. Работех едновременно на 4 места.

– Не си ли правила опити да вземеш дъщеря си при теб в Памплона?

– Разбира се, предложих й го, когато вече имах легални документи. Тя дойде едно лято, беше вече в 8 клас. Аз нямаше как да не ходя на работа и от 8 ч. сутринта до 8 ч. вечерта ме нямаше. „Не, не съм за тук“, ми каза детето. „Ако сега дойда, трябва да започна първо с испанския и всичко ще тръгне наопаки, а в България съм добра ученичка, там си имам приятели…“. И ми отказа. Сега е последна година студентка, завършва „Фармация“.

– Смятахте ли да се устроите в Испания, или бяхте с намерение да се върнете един ден в родината?

– С единия крак винаги сме си били в България. Бяхме на кантар, докато не ни затвори пандемията и затвориха салона на съпруга ми. Мустафа е стилист. След десетина години стаж в България заминава за Англия, където се готвели да му отворят самостоятелен салон, но решихме да се съберем в Испания и той се премести в Памплона. Работи основно мъжко подстригване и оформяне на брада, и бързо направи там клиентела. Имаше много работа, преди да затворят салоните. Но като стана локдаунът, трябваше да плащаме наем на салона и данъци (там се плаща данък въз основа на клиентите – колкото повече са те, толкова е по-висок е налогът). Аз продължих да работя, но парите не бяха достатъчно да се издържаме и да живеем нормално, а вече се беше родил и малкият. Много го мислихме, преди да решим да се приберем обратно. В България имахме жилище, бяхме купили в съседство и помещение, удобно за фризьорски салон. Ако се бяхме забавили, на съпруга ми щеше да му е по-трудно да се докаже и да направи клиентела, защото всяка година излизат млади стилисти.

– Отскоро си представител на туристическа агенция „Оазис-А“ за региона, как реши да се занимаваш с туризъм?

– Беше чиста случайност или късмет, не знам кое от двете. Като се прибрахме, съпругът ми отвори фризьорски салон в Гоце Делчев, а аз направих хранителен магазин в помещение под наем. Изкарах половин година, но цените на всичко почнаха да се вдигат, оборотът стана символичен и бях принудена да затворя. Мустафа имаше достатъчно работа и настоя да си остана вкъщи и да отделям повече време на сина ни, той е първокласник и още му е трудно с българския. Като ми предложиха да стана представител на „Оазис-А“ в региона, се уплаших и се дръпнах в началото, но после размислих. Човек трябва да има куража за ново начало, колкото и да му се вижда трудно. Приех работата най-вече за да помогна на екипа на фирмата да запази позициите и авторитета си в региона след възникнал проблем с предишната работничка към агенцията.

– Докато живеехте в Испания, позволявала ли си си да ходиш на екскурзии?

– Била съм със семейството, при което работех. Те задължително ходеха на море веднъж в годината и втори път в чужбина. Испанците много обичат да пътуват, не са като нас – да купуваме и да трупаме вещи. Едни пердета например ги сменят на 20 години, докато при нас е мания да се купуват нови на 4-5 години. Те искат да имат пари, за да пътешестват. Една от жените, при които работех, веднъж ми каза, че започва да учи английски език, а беше на 65 години. Питам я защо. „Защото тепърва започва моят живот, започвам да обикалям света“, ми отговори тя.

– А ти успя ли да научиш и английски?

– Не, с испанския и гръцкия съм добре, но английски не знам. Испанския може да не го говоря литературно перфектно, но отлично се разбирам.

– Кое беше най-тежко за теб в Испания?

– На първо място, че си тук оставяш родителите и децата. Другото е, че испанците са други хора, това е друга култура, с която трябваше да свикна.

– Помагала ли си на други българи там?

– На много. Помня на една вечеря при снаха ми една женичка, Славка Даракчи се казва, ми призна, че цял живот ще ми е благодарна, защото съм й била намерила първата работа, а аз дори не си спомнях. Друга жена от гр. Рила, Искра се казва, препоръчах на семейството на възрастен човек, без дори да я познавам. След време ми се обади и ми носи подарък: „Да се запознаем и да ти благодаря – казва, – представила си ме за своя приятелка с гаранция, ще вземем да се засечем, а не се познаваме“. В Испания българките сме се доказали като много добри работнички. Във вестниците много често могат да се видят обяви за работа с изискване, че търсят българка.

– Каква е причината?

– Може заплатите да не бяха големи, но не сме като еквадорците например, които не знаят какво е пералня, какво е миялна. Освен това за българките е мания да ни е чистичко и поддържаме много добра хигиена. Може еквадорците да нямат проблеми с езика, но нас ни предпочитат, защото сме по-добри в работата.

– Как ви се стори България, като се прибрахте след 15 години в чужбина? Беше ли променена?

– Върнахме се през 2020 г. и мислехме, че в България е както преди, защото като си идвахме за 1 месец ваканция, всичко ни се е струвало постарому. Но разликата е много голяма! Хората са станали по-озлобени и не си държат на думата. Лъжат много, а това преди го нямаше. Преди да замина, сме били задружни с комшиите, с близки, приятели, събирахме се, а сега много рядко се ходи на гости и го няма засмения народ! Всеки е загрижен, забързан и народът е един изтощен… Гледаш ги – млади хора, а от притеснение и недоимък са се състарили. Това ми прави впечатление и се чудя тоя жизнен народ къде се изгуби?!

Разговаря ДИМИТРИНА АСЕНОВА

struma.bg