Село Брежани – сърцето на въгледобива в Югозапада

С идването на студените дни започва и търсенето на дърва и въглища за огрев. Наистина сега има и доста други методи да стоплим жилищата си, като климатиците. Не всеки предпочита или може да си позволи тази алтернатива, защото цената на тока, не е както беше през 80-те. Затова ще обърнем повече внимание на въглищата. Екип на Топ Преса се отправя към село Брежани. Сърцето на въгледобива в Югозапада, преди години.
Брежани е село в Югозападна България, в община Симитли, област Благоевград. Брежани е разположено в Симитлийската котловина в северното подножие на Пирин. Има площ 39.676 квадратни километра и население 779 души. Само, преди 7 години е имало 892 жители. Покрай двата рудника на мина „Пирин“, която от години не работи, Симитли все още се смята за миньорско градче. Някога цели фамилии са изкарвали хляба си в рудниците „Ораново“ и „Брежани“. През 80-те години в тях са се трудили 3200 души. Там се добиваха кафяви въглища, които са с по-висока степен на въглефикация от торфа. Съдържание на въглерод до 70 %, влага до 60 %, пепел до 20 %. Калоричния ефект може да достигне 20-25000 kJ/kg.
Стигаме до селото и спираме да се насладим на гледката

.

Надморската височина на Брежани е между 500 и 700 метра. Църквата в село Брежани е наречена на Светеца, покровител на зимата и студа. Православният храм „Св. Димитър“ в Брежани е в челната тройка в цяла Югозападна България на най-старите действащи православни храмове. По възраст, я изпреварват само църквата „Св. Троица“ в Банско и катедралният храм в Благоевград.

До 1934 година името на селото е Сърбиново. Името се свързва с отдавнашно заселване в селото на преселници от Сърбия. Стигаме до центъра на селото, стари къщи и рушащи се сгради. Там времето е спряло. Все още може да се видят соц-автомобили, а в магазина най-важните стоки: хляб, сирене, мляко… Млади хора, почти не видяхме… Тръгваме към открития рудник. Паркираме автомобила, защото асфалт няма. След 10 минути ходене, пред очите ни се открива красива гледка, наподобяваща Гранд Каньон.

Виждаме и голямо футболно игрище, на което някога са играли миньорите от отбора „Миньор“ Брежани. Спускаме се надолу с риск за здравето на екипа и техниката, която носим. Чуваме лай на кучета и спираме. Питбул охранява входа към подземните галерии. Двама бивши миньори пресяват въглища на стара пружина от легло. Сортират ги в чували по 50 килограма.

Приближаваме се, за да ги заговорим. Питаме ги дали има въглища и дали е опасно влизането в тези шахти. “Опасно е, но като няма пари нямаме друг избор. Иначе въглища има много”. Погледнахме в шахтата, която изглежда, като вход към ада.

Тръгваме отново надолу към селото и възрастен мъж ни заговаря. Пита ни от къде сме, кой търсим… Оказа се, че и той е бил миньор в мина „Пирин“. Питаме го: Защо затвориха мината? „Защото политиците са виновни за това. На нашите политици е по изгодно да се внася от Русия и Виетнам, заради процента от сделките, които въртят, отколкото да субсидират предприятието… В мина „Пирин“ имах колеги от Благоевград, Сандански, Струмяни, Крупник, Полето… Знаете ли, колко много хора останаха без работа? Страшно е!!! България, така нема да се оправи. Айде, вие сте млади за вас все още има чужбина, ама за нас… седиме си тука с бабата, и си чекаме умирачката”.