Мегалитно светилище в циркуса на Поповото езеро – разказва Георги Падарски от село Брезница, един от свидетелите видял
-
- януари 18, 2023
Циркусът на Попово езеро е най-големият древнотракийски сакрален център в Пирин. Проучването му беше инициирано, заради концентрацията на свързан с него легендарен материал от българската народна култура.
Легендите за Попово езеро са няколко. Една от тях представя езерото като обиталище на сина на Пиринския змей, което само по себе си е много показателно, защото често змейските легенди от една страна са обвързани с места, които в тракийската древност са били светилища, а от друга са артефакти на митологичните сюжети на свещения брак. Записаното от Костадин Динчев етнографско сведение разказва:
Едно време в с. Пирин имало някоя хубава мома Росица. Залюбил я един змей. Любил я доста време. На Великден, на ден Гергьовден (по три дни карахме хоро), когато тя била напред на хорото, хубави песни пеела, дошел змеят. Замъглил, заросил. Дваж гръмнал, треснал. Дигнал Росица и я откара на Змейова скала.
Търсили я майка ѝ, татко ѝ, не могли да я намерят. Едно овчарче открило, че била на Змейова скала. Казали на бащата – „Там и там е твоята щерка, ако можеш, иди да я вземеш.“ Ама бащата не може да иде. В това време змеят бил заедно с невестичката си. Казал ѝ:
– Хайде да излезем отвънка пред скалата, да седнем на слънце да ме попощищ… Излезли отвън на слънце, той легнал на нейния скут. Тя почнала да го гали по косата. А той и казал:
-Ти като се яви някаква мъгла на Беласица планина, да ме събудиш да стана, че имам борба с Беласицкия змей!
Като заспал, мъгла се задала откъм Беласица и покрила цялото небе. Тя не смеела да го събуди, взела да плаче и паднали една-две сълзи на лицето му. Той се събудил и казал:
-Ах, първо либе, що направи ти с мене. Докато да влеза, да взема боздугана, ще мине време.
Започнали борба. Борили се що се борили, паднал Пиринския змей. Останала вдовица. Бременна била на пет-шест месеца. Един ден минал някакъв овчар. Рекла му:
-Кажи на моя татко два дни ска́ли да прави, да дойде да ме извади от тука, защото самичка не мога да живея.
И отишел. Направили стълба. Баща ѝ я извадил оттам, откарали я в бащиния дом. Добило се детето. Колко било – на три-четири години, детето започнало да помага на дядо си. Дядото му казва:
– Недей, чедо, ти си малък, не идвай с мене, аз сам ще ходя…
– Не, дядо, с теб ще идвам!
И няма как. Нали било робство, турско робство, нямало близо пазар, та ходели чак в Драма, в Кава́ла. Като станало детето на три-четири години казало на дядо му:
– Дядо, ти ще ми купиш, като ходиш на пазар, три топки лой. На мене ми трябват.
– Защо са ми чедо?
– Трябват ми, дядо.
– Не можеш ли да ми кажеш защо?
– Няма да ти кажа сега, друг път ще ти кажа!
И дядото изпълнил желанието на детето. И като тръгнал да отиде в Сяр, докарал му три топки лой.
– Хайде сега, дядо -вика – като тръгнеш нагоре за дърва, ще отидем на Папаз гьол, там да ме откараш.
Дядото се съгласил – да не разсипе хатъра на внучето, откарал го на Папаз гьол. Казал му:
– Дядо, ти ще седиш тука под големия бор, аз ще вляза в езерото.
Дядото застанал на едно полуостровче (знам го къде е, ходила съм там), а детето влезнало в гьола и му казало:
– Дядо, ти – вика – ще ми пущаш тука по една топка лой, когато видиш някой син пламък. Втори път, като се вдигне бял пламък, ще пуснеш втората топка. Като се дигне червен пламък, ще пуснеш третата топка!
Така направил дядото. Като влезнало детето в гьола, дигнал се бял пламък, пуснал едната топка, след това се дигнал червен – пуснал втората. Като се дигнал син пламък, пуснал третата топка…
И детето излязло от езерото с дроб в ръка.
– Дядо, дръж този дроб, аз ще отида да събера дърва, да го изпечем, да се наям едно хубаво и ще се разделим. Аз вече съм тука в тоя Попов вир. А ти ще си идеш…
Дядото започнал да се вайка:
– Ти си малък, чедо, не се бори със змеевете, змейовете са много силни, много кралевими.
– Не, не може… Докато донеса от съчките, ти няма да ядеш от този дроб!
– Как да ям, суров дроб мога ли да ям?…
Добре, ама докато събере съчките, дядото го заболяла ръката, която държала дроба, преместил го в другата и ближнал. Като идва детето, казва:
– Дядо, ти си ял от този дроб.
– Не съм, чедо.
– Ял си, познавам. Я побутни този бор, да видим можеш ли да го бутнеш!
Допрел ръката дядото, паднал борът…
– А сега, дядо, плюни тука!
Плюнал дядото на неговата длан, момчето ближнало. Казал му:
– А сега земи, дигни този бор.
Не може да го помръдне
– Айде, дядо, сега довиждане.
Земал дроба. Дигнал бора на същото място и отишел в Папаздьол. Там останал. И до ден днешен си е там (Динчев 1993:10-17).
Според друга достигнала до нас народна легенда водата на Папаз гьол е стопанита, а стопанинът е голям черен овен с извити рога:
…Знаеш ли, че водата на Папаз гьол е стопанита. Нищо живо не вирее… Едно лято ето какво се случи: Лежахме с овцете на полянката до езерото. Посред нощ разблеяха се овцете и току се замятаха в езерото. Викнах на овчарите, че овцете се издавиха в езерото. И гледаме, един голям черен овен с вити рогове ги води напред. Чудно. Повикахме и овцете се върнаха. Черният овен се гмурна във водата и се изгуби – не се показа вече. И други овчари са го виждали да им мами овцете. Папазгьол е още стопанит… (Делирадев 1956).
Георги Падарски от с. Брезница също си спомня легендата за овена от Попово езеро:
И седял там на Поповото езеро, той имал овци… Стотина овци ли са били, колко са били?! Добре ама той имал тояга. От езерото излиза един коч, овен и му прегонва овците. На другата година, той па отишъл там. Па излезнал коча. И коча се върнал да си иде в езерото, той се върнал и овците зели да рипат всички, да се удавят в езерото. И той носил тояга. Тоягата, гегата била навъртяна и била пълна с жълтици. И той хвърля тоягата да мачи да върне овците – не може. И тоягата отишла в бурето (? – може би езерото). И той се чудил вече какво да прай и тука надол по Гърция отишол да гурбетува, защото нямало откъде нищо вече… Отишла в една воденица, на гребенците дето върви водата – там се спряла тоягата (на колелото – бел. Д.С.). И той взима тоягата (воденичарят – бел. Д.С.) и си тегли с нея брашното там. Хубаво ама тоя, който я е хвърлил, си я е познал. И му рекъл: „Откъде ти е тая тояга? Дай я бре на мене!“ И оня му е дал и той отворил тоягата, тя си пълна с жълтици (Спасова 2021:83).
Следващата легенда, която показва защо името на езерото е Попово, а до 1942 г. – Папаз гьол, описва историята на свещеник и неговата дъщеря:
…В малко, закрито от турски очи селце, живеела красива девойка, дъщеря на селския свещеник. Сини като пирински езера и чисти като небе били очите ѝ, стройна като мура снагата й. Харесал везирът дъщерята на свещеника, докато пълнела бели менци на чешмата, метнал я на коня си и с отряда си отлетял към планината. Смели момци, начело с бащата, яхнали коне и се понесли по дирите на похитителите. Замръкнали край голямо планинско езеро. Когато изгревът позлатил върховете, на един от тях съгледали опънати шатрите на везира. Дочули мъчна песен. Песента, която по традиция пеели младите булки, метейки свекървови двори. Пеела озлочестената девойка. Отчаян, бащата се хвърлил в езерото и бездната приютила безумната му мъка. Останала на повърхността само килимявката му. От тогава езерото нарекли „Попово“ (Папаз гьол), а островчето – Попова капа. Върхът, откъдето дочули песента – Момин двор“ (Ненов 1969:51-52)
Легендарен материал съществува и за върховете от циркуса на Попово езеро. На Кралев двор живеел Богът на бурите, срещу който се изправил християнски свещеник и като следствие на тази своеобразна битка между езичество и християнство се появил островът (образуван от вкаменената килимявка на удавилия се във водите на езерото поп), а езическият бог напуснал обиталищата си:
… Един християнски поп дошъл тук, за да го прогони. Той застанал на мястото на днешното езеро и замахнал с кръста срещу езическия бог. Разлютил се Богът на бурите и хвърлил срещу християнския свещеник люти ветрове, огромни струи вода, гърмове и светкавици. От водата се образувало Поповото езеро. Християнският свещеник потънал в него. На повърхността на водата останала да плува само шапката му. Тя се вкаменила и така станало островчето в средата – Попова капа. Въпреки победата си обаче богът от вр. Кралев двор напуснал завинаги тези места.
Както вече беше посочено по-горе с вр. Момин двор се свързва легендата за отвлечената от турския везир мома. Друга достигнала до нас като етнографски сведения легенда наподобява широко разпространените легенди за вкаменени сватби. В този сюжет като похитител на момата от Момин двор се сочи бог Бес, дал наименованието на вр. Безбог. Джангал е братът на момата, повелител на духовете, с помощта на които затрупал Бес под каменната пирамидата на вр. Безбог:
…Богът на бурите и мълниите имал хубава дъщеря, която живеела в самодивските градини, край Поповото езеро. В съседния циркус, от север, живеел бог Бес, който решил да грабне хубавицата. Брат ѝ Джангал, научил за намеренията на бог Бес, събрал злите духове и с тяхна помощ настигнал похитителя, победил го и го затрупал с камъни. И днес голямата купчина камъни на връх Безбог напомня за тази легенда“ (Душков 1972:29-30).
Водени от легендарния материал, в рамките на проучванията на Университетския изследователски център за древноевропейски и източносредиземноморски култури към Югозападен университет „Неофит Рилски“ в Западните Родопи и Пирин от 2002 г., посетихме Попово езеро и направихме първоначалното регистриране на свещената територия на циркуса, разположена на повече от 2200 мадм.в. На източния бряг на езерото открихме импозантен по размерите си мегалитен жертвеник с форма на обърната пресечена пирамида. Два улея извеждали свещената течност оттук върху по-ниска площадка, маркирана с две елипсовидни и едно кръгло вкопаване. Керамиката, открита в съседство, е ръчно изработена и датира най-общо от втората половина на І хил. пр. Хр.
През 2003 и 2004 г. направихме археологически сондажи и обхождане на целия циркус, т.к. всички митологични персонажи от цитираните легенди всъщност представляват каменни скалисти върхове, обграждащи в кръг Попово езеро. На юг е острият и извисяващ се като острие вр. Джангал, в подножието на който на надморска височина 2200 м. изледователския ни екип регистрира фрагменти тракийска керамика. На запад се извисяват Кралев и Момин двор, а на северозапад – вр. Полежан. В най-северната част кръгът се затваря от пирамидата на Безбог, в подножието на който също беше открита фрагментирана тракийска керамика – вероятни следи от древни култови практики.
В северната периферия на циркуса, при Долното Полежанско езеро, в самото подножие на вр. Мангър тепе (вр. Полежан) регистрирахме импозантен по размерите си каменен трон, ориентиран точно на запад. Край него върху едри каменни блокове се наблюдават кръгли ями-жертвеници. Керамичния материал, открит наоколо, е преотложен и твърде оскъден. Състои се от ръчно изработена тракийска керамика, датираща от І хил. пр.н.е. и от няколко фрагмента късноантична керамика. Непосредствено пред каменния трон са разположени огнищата, функционирали чак до средата на ХІХ век. Тук са принасяни в жертва овни. По легендарни данни традиционните култови практики били поддържани от поклонници – християни и мюсюлмани от Беломорието и цялата югоизточна част на Балканския полуостров. Поклонниците идвали с вярата, че подобно на своите бащи и деди, ще станат „хаджии“. Факт, който подсказва за особено значим култов център, оставил трайни следи в традиционната памет и култови действия. Неговото начало, както недвусмислено сочат археологическите материали, а и античните следи в богатия легендарен материал, трябва да се търси в тракийската древност (Марков 2007).
През 2013 г. проведохме археоастрономически проучвания.
Интердисциплинарният подход към изследването на светилището и анализът на резултатите даде възможност на проф. Васил Марков да определи територията на циркуса на Попово езеро като свещена, затворена символично в три вписани концентрични кръга с максимален диаметър от максимум около три километра.
Най-външният кръг се състои от внушителните планински върхове около циркуса, които в местните легенди са представени като вкаменени божества и герои. Материални свидетелства за това са ритуалните огнища и фрагменти керамика от 1 век пр.н.е.
Бреговата ивица на Попово езеро очертава втория сакрален кръг. Върху внушителен скален блок, наподобяващ пресечена пирамида, се наблюдава значителен по размери жертвеник. Улеите, изтичащи от изсичането, отвеждат сакралната течност в пещера, оформена под него. Пред пещерата са изсечени две малки стъпки. Намерената керамика отново датира от 1 век пр.н.е.
В средата на Попово езеро е кръглият остров „Попова капа“, който на практика представлява най-вътрешния сакрален кръг и се явява център на цялата сакрализирана територия на циркуса. При теренното проучване през 2005 г. успяхме да регистрираме на острова мегалитно съоръжение, напомнящо на малък полуразрушен долмен.
От антропологическа гледна точка можем да обобщим, че така описаните концентрични кръгове оформят огромна свещена територия – природен код, маркиращ семантично центъра на света в свещената Пирин планина, която сама по себе си в етнографските сведения и на християните, и на мюсюлманите от региона е определяна като място, посещението на което превръща хората в хаджии.
В тази внушителна свещена територия може да се влезе през седем „врати“, пет от които и днес носят показателното име „порти“. При четири от „портите“ регистрирахме материални артефакти от древни култови практики – жертвеници, периболос и фрагментирана тракийска и трако-римска керамика.
По долината на река Ретиже (най-пълноводният десен приток на р. Места), която извира от Попово езеро, локализирахме следите от свещен път, свързващ долината на река Места и циркуса на Поповското езеро, който също е маркиран с няколко тракийски светилища/скално-изсечени жертвеници (Марков 2007).
Археоастрономическите проучвания през 2013 дадоха възможност за още една интерпретация на резултатите. Именно тогава Алексей Стоев и Пенка Мъглова проследиха движението на слънцето по местния хоризонт от позицията на централния жертвеник и хоризонталната площадка пред него на северния бряг на Попово езеро, откъдето се открива прекрасна гледка към източната и южната част на местния хоризонт. Поради малкото разстояние до високите върхове, изгревът на слънчевия диск е на около 15-30° над математическия хоризонт. Това дава възможност да се изкаже хипотезата, че хоризонталната площадка с размери 3×2 м, която доминира над територията, е била основната наблюдателна точка.
Геодезичното заснемане на паметника показа, че ориентацията на дългата страна на площадката съвпада с линията на местния меридиан (север – юг). Визирната линия на наблюдател, стоящ върху скалната площадка, към посоката юг пресича местния хоризонт в скална премка между върховете Ченгелчал и Демиркапийски чуки, точно в минималната точка на овала на превала между тях. Кулминацията на Слънцето по време на зимното слънцестоене се отразява от езерото за наблюдател намиращ се на скалната площадка, поради което трябва да се отбележи, че островът играе екранна роля за отразения от езерната повърхност слънчев диск.
Източния зрителен вектор позволява да се наблюдава изгрева на слънцето по време на равноденствията от превала между върховете Сиврия и Безбог (височина над математическия хоризонт 0о), от който започва речната долина на р. Ретидже.
Антропологическият анализ на археоастрономическите данни дава възможност за още една интерпретация. В деня на зимното слънцестоене, ако наблюдаваме хоризонта от централния жертвеник, слънцето изгрява от изток и след това изчезва/залязва зад сакрализираните в местните легенди Дженгал и Джено скални върхове, които обграждат циркуса на югоизток и юг. Точно по обяд, в апогея си на местния хоризонт, слънцето отново се появява (докосвайки земята) в южната порта – именно на Демир Капия, която е един от седемте входа към сакрализираната територия. От митологична гледна точка това е ситуация, при която слънцето „е слязло“ на земята и навлиза в сакрализираната кръгла зона на собственото си светилище през южната порта – „Демир капия“. Показателно е, че на 100 м. на север под скалната порта се намират руините на дълга стена, която може да се тълкува като периболос, разделящ най-свещената част на светилището. Вероятно това е мястото, където царят-жрец се среща с божеството Слънце.
Накрая трябва отново да отбележим, че скалното светилище при Попово езеро е типично вечно свещено пространство, както го определя Мирча Елиаде (Елиаде, 1995, с. 408-429). Това е поредното доказателство за твърдението, че по нашите земи няма важно древнотракийско мегалитно свещено място, което да не е оставило следи в народните вярвания (Марков, 2007:265-270). Според етноложкия запис на Павел Делирадев (БНПП, 1983, с. 47-48), до края на 19 и началото на 20 век не само местни хора от Пирин, Западните Родопи и Рила, но и християни и мюсюлмани от цялата югоизточна част на Балканския полуостров – от Солун, Серес, Драма, Кавала и дори от Истанбул – отивали там да направят поклонение, да принесат жертвоприношения и да станат хаджии:
…дете бях – разказва местен овчар – преди Севастополската война от Солун, Драма, Сер, Кавала, дори от Цариград идваха бегове да колят курбан под Мангър тепе (дн. Полежан). Още не е поникнала трева тук. Дай ми сега нозе, да те заведа, че да видиш огнищата. Аз с мулета съм ги карал. Казваха, че бащите и дядовците им също са идвали тук на поклонение и ставали хаджии.
Be the first to leave a review.
