Фермерът от якорудското село Бел камен Реджеп Вакльов: Искам в България да е като в западните страни

Младите хора днес мечтаят за далечни дестинации и безкрайни купони, хипнотизирани от екраните на своите мобилни устройства, където светът изглежда така лъскав, безпроблемен и забавен. Днес опаковката е много по-важна от това, което оставяш след себе си, и е трудно и най-съвестният родител да възпита у наследниците си трудолюбие и желание за постижения в триизмерния свят, вместо харесвания в социалните мрежи.

В нашата асоциация обаче си имаме вече много положителни примери на млади и амбициозни хора, които, повлияни от семейството си или водени от собствената си любов към животните, се наемат с тази хронична болест, наречена „животновъдство“. Много от тях остават „попарени“ от шамарите на суровата и несправедлива действителност да си фермер в България и се оказва, че са се впуснали в нещо много трудно, съвсем неподготвени. Ние се гордеем с тях, защото не се отказват и скоро след първоначалния шок се мобилизират, наваксват липсата на опит и скоро се превръщат в модерни фермери с много ясни цели.

Днес ще ви срещнем с Реджеп Вакльов, който от близо 2 години отглежда чистопороден „Симентал” в покрайнините на с. Бел камен, община Якоруда. Той за съжаление има лошия късмет да се заеме с животновъдство точно когато се случиха всички възможни кризи и трудности. Зад гърба си има пълната подкрепа на родителите си и можем да му пожелаем трудното начало да се превърне в основа на един дълъг и успешен път.

– Здравейте, Реджеп. Представете се за тези, които не Ви познават.

– Здравейте, казвам се Реджеп Ибрахимов Вакльов и съм на 26 години, от с. Бел камен. Не съм семеен и все още нямам деца. Завършил съм Технически университет в София. Със семейството ми отглеждаме животни от години, основно  кръстоски и черно-шарени. Отскоро преминахме към порода „Симентал”.

– Вие сте млад човек и в днешно време животновъдството не е особено атрактивно за хора на Вашата възраст. Вие как решихте да се занимавате с това?

– Винаги ми е било интересно, както животновъдството, така и земеделието. Това са моите интереси и се надявам да се развивам успешно в тези направления. Предишният ни опит в семейството с други породи ме накара да искам да пробвам да направя нещата по-професионално и да увелича броя на животните.

„Симентал” е страхотна порода и няма база за сравнение с останалите. Те са много подходящи за отглеждане в нашия регион. Логично беше след закупуването на първите крави да се включим и в асоциацията.

– Завършили сте образованието си в София. Защо не останахте там, където всички млади хора намират развитие и развлечения в днешно време?

– Аз искам спокойствие и да съм близо до семейството си. Искам да се развивам там, където родителите ми са изградили дом с много труд, и мисля, че няма по-добър и полезен начин от отглеждането на животни.

– Често споменавате родителите си. Помагат ли Ви в отглеждането?

– Истината е, че те са се нагърбили основно с ежедневните грижи за животните. Със сигурност не им е лесно и съм им много благодарен! Без тях нямаше да се справя. Ние сме един екип и си помагаме, както във фермата, така и в магазина, който имаме в с. Бел камен.

– Като млад животновъд сигурно сте тръгнали с ентусиазъм към новото начинание. Успя ли реалността да Ви изненада неприятно?

– Реалността и цените на фуражите всеки ден се променят, за разлика от цената на млякото. Не мога да кажа, че е изчезнал ентусиазмът ми, но със сигурност става все по-трудно да се справяме с разходите, след като няма адекватно заплащане на продукцията ни. Някои фуражи увеличиха цената си двойно и тройно за една година, а за сметките направо не ми се говори. Според мен тази криза ще принуди голяма част от животновъдите да се откажат.

– А Вие ще бъдете ли един от тях?

– Не, за момента не смятам да се отказвам. Аз по принцип не се отказвам лесно. Трудно е, но ще се справим, надявам се! В началото се бяхме подготвили доста добре. Бяхме осигурили всичко необходимо за животните и това ни даде едно спокойствие, докато нещата потръгнат. За съжаление в нашия регион няма как да отглеждаме фуражите си сами, но за момента намираме варианти. Не съм очаквал, че ще бъде лесно, а и няма нищо сигурно нито в живота, нито в бизнеса! Който може, се справя!

 – Успявате ли да излезете на печалба при тези условия?

– В момента не можем да говорим за печалба. По-скоро сме „нула на нула“ през последните месеци, но и това е добре в тази криза.

– Разкажете ни за стопанството? Вие ли го изградихте, или закупихте вече изградени обори?

– Стопанството е ново и изградено от нас. Постройките, които бяха на терена, бяха разрушени, за да може да го проектираме и построим, както е предвидено за нуждите на нашите животни. Успяхме да спазим всички изисквания и нямахме проблем с узаконяването и проверките на институциите. Това, което остана за изграждане, е един навес от метална конструкция, но в момента с нарастващите цени на металите подобни конструкции са много скъпи и ще го оставим за по-нататък.

– Как доите и осеменявате животните в момента?

– С агрегати, но занапред планираме да направим централен млекопровод. В момента осеменяваме само изкуствено. Преди имахме бик, но натежа и го махнахме.

– А някакви други модернизации планирате ли?

– Необходимо е разширение, тъй като сме достигнали максималния капацитет за брой животни. В момента отглеждаме 25 животни от порода „Симентал”, имаме и няколко кръстоски. Много неща сме мислили, но всичко изисква средства. Мислил съм за финансиране от държавата, но знаете как е в България, че пари при пари отиват, а до оборите, за които наистина е необходима помощ, тя не достига.

– А Вие не сте ли пробвал да сте от тези, които привличат парите, и да намерите „правилния човек на правилната позиция“?

– Не, човек или е такъв, или не. Аз не искам по този начин да ми се получават нещата. Работя допълнително в Ирландия и помагам с тези пари, където и за колкото достигнат. Искам в България да е като в западните страни – подпомагането да е с ясни правила, които се спазват, и да е насочено конкретно за тези, които имат нужда. Не знам останалите как се справят, но въпреки допълнителната ми работа и бизнеса на родителите ми за нас е много трудно. Как се очаква младите хора да искат да се занимават с тази тежка работа, когато всичко е така несправедливо и трудно. Сменят се правителства, а само цените стават по-високи и изискванията повече. С времето е нормално човек да се демотивира. Тази работа е една постоянна борба!

– Вярвате ли, че нещо ще се промени?

– Трудно ми е, честно казано. Както казах – сменят се правителства и обещания, а става все по-трудно. Като те излъжат сто пъти, спираш да вярваш на сто и първия. Доскоро изкупната цена на млякото беше 70 стотинки, а цената на фуражите достигна 80 стотинки. Няма как да ни излезе сметката и не се връзват нещата.

– И какво е решението? Всеки сам се оправя или заедно?

– В България всеки сам се оправя. За мен лично решението е да направим една мини мандра с малък капацитет и да не сме зависими от млекопреработватели.

– Какво планирате занапред?

– За момента ще  се борим да задържим нещата такива, каквито са, докато ситуацията не се успокои и не видим накъде ще тръгнат нещата. Инвестиции в момента е безумно да се правят, защото ако кризата се задълбочи, всичко ще се разпадне. Аз виждам как големи стопанства в момента приключват дейност. Какво остава за малките?!

Ако издържим и нещата се нормализират, се надявам да увеличим броя на животните от порода „Симентал”, да разширим обора, да изградим млекопровод и в някакъв момент сами да си преработваме суровото мляко.

– Звучите демотивиран. Не Ви ли се иска като останалите млади хора да обиколите света, да се забавлявате и да не водим сега тези разговори?

– Не, на мен у дома ми е най-хубаво. Благодарен съм, че съм имал възможността да пътувам до различни държави и да усетя живота там, но в България и в родния ми дом ми е най-добре. Иска ми се просто тук да имаме възможност да живеем нормално, а не да си поставяме въпроса дали не трябва да избягаме някъде в чужбина. Нормално е да се уважава труда на тези, които отглеждат животни, както е на Запад. В България усещането е точно противоположното. Дори тези, които си отглеждат по 1-2 животни в двора, започнаха да се отказват.

– Може би тези, които устоят на тази тежка ситуация, после ще бъдат в много по-изгодна позиция?!

– На това се надявам и аз. Със сигурност не искам да се отказвам, особено след всички усилия, които аз и родителите ми сме положили. Наистина се надявам скоро нещата да се нормализират.

Искам някой ден да имаме модерно стопанство с всички необходими технологии и да не зависим от работна ръка. В момента, ако не са майка ми и баща ми и трябва да разчитам на работници, със сигурност ще се откажа. Виждам, че много колеги се отказват по тази причина. На хората не им се работи и не може да се разчита на тях.

– Смятате ли, че ще има кой да поеме някой ден всичко постигнато и изстрадано от фермерите?

– Не, смятам, че все по-малко хора ще се занимават с животновъдство и следващото поколение едва ли ще има интерес да продължи. В България никой не си прави труда да стимулира младите хора, за да имат интерес да отглеждат животни, а те, като гледат колко е трудно на родителите им, със сигурност се демотивират още повече.

– И все пак Вие сте взел това решение… Нещо позитивно за финал ще пожелаете ли на колегите си от асоциацията?

– Аз вече се запознах с голяма част от тях за моя радост. Пожелавам на всички здраве и упоритост!