T. Александров убит след смъртна заплаха към вътрешния министър ген. Ив. Русев заради опитите да бъде унищожено ВМРО в услуга на Белград

Никола Стоянов е роден в Благоевград.

Завършва гимназия „Св.св. Кирил и Методий“ (бивша Солунска). Следва в Софийския университет „Св. Климент Ох­ридски“, специалност „История“, специали­зация „Нова и най-нова история“. Работил е във вестниците „Пиринско дело“ и „Юго­западни вести“ (Благоевград), „Нова Бълга­рия“ (Кюстендил), главен редактор на „Студентска искра“на Югозападния универ­ситет „Неофит Рилски“ и на в. „Неделник“ (седмично издание за българите в САЩ и Канада); кореспондент на вестниците „Континент“ и „Монитор“; редактор в алманах „Струма“, издание на община Благоевград. Сътрудничи на в. „Струма“, всекид­невникът на Югозападна България. Член на Съюза на българските журналисти. Публи­кации: научни и научнопопулярни статии, коментари, политически и социологически анализи, и др. материали.

Ha 31 август 1924 r. в дебрите на Пирин пла­нина на път за конгре­са на Серския революционен окръг Тодор Александров е прострелян в гръб от Динчо Вретенаров и Щерю Влахов, пунктови началници на Мел- нишка и Горноджумайска око­лия. Оцелява само другият член на ЦК на ВМРО, ген. Але­ксандър Протогеров.

И до днес това убийство тъ­не в догадки – отчасти защо­то физическите убийци са бързо ликвидирани, с което  брънката на заговора е пре­късната. Така поръчителите на убийството остават скрити и неизвестни.

Разбира се, още тогава се лансират две основни версии за факторите на убийството. Че Тодор Александров: 1) е убит по заповед на Москва, заради отказа му от подписа си под Майския (1924 г.)манифест, маркиращ съюза между ВМРО и Коминтерна; и 2) е ликвидиран от правителс­твото на проф. Ал. Цанков, ка­то наказание за сближаване­то му с болшевиките.

КЛЮЧ към РАЗГАДАВАНЕТО НА ТАЗИ МЪТНА ИСТОРИЯ

е отговорът на един от десе­тилетия висящ въпрос: Кога (във времето) е било плани­рано убийството на Т. Але­ксандров и как е взето реше­нието? Под израза „във вре­мето“ се разбира най-рано 18 юли 1924 г., когато двамата членове на ЦК на ВМРО То­дор Александров и ген. Ал. Протогеров се отказват от подписите си под Майския манифест.

Има една следа в извори­те, подсказваща, че решение­то за убийството може би е взето екстремно, „на бегом“. Документално е известно (от писмо на Георги Димитров до Васил Коларов), че на 29 ав­густ, непосредствено преди Т. Александров да тръгне към своята Пиринска Голгота, той изпраща писмо до шефа на Военната комисия към ЦК на БКП Коста Янков с предложе­ние за среща. Последният бил връзката между ЦК на ВМРО и ЦК на БКП. Само нему имал доверие Тодор, не само зара­ди приноса на баща му (полк. Анастас Янков) към македон­ското освободително дело, но и заради честната му и конс­труктивна позиция относно идеята за равнопоставен съюз между Москва и ВМРО, такъв, какъвто бил осъщес­твен между Кремъл и Мустафа Кемал Ататюрк през 1921 г.

Когато на 18 юли 1924 г. във Виена подло, въпреки из­ричното несъгласие на Але­ксандров и Протогеров, е публикуван изопачен вариант на Майския манифест, Тодор Александров пише на 2 август остро писмо до К. Янков, въз­мутен от, както пише, „непоч­тените опити на неколцина виенски жители с машинации и морален и др. терор да из­местят македонското националноосвободително движе­ние от неговия естествен път, начертан с потоци кръв на най-добрите македонски си­нове, между които видно място заема геройски загина­лият за свободата на Македо­ния ваш баща полк. Ан. Ян­ков; благодарим на подобна „братски“ протегната ръка, която цели да минира осно­вите на едно велико дело“.

Разбира се, Т. Алексан­дров имал високо мнение идоверие в К. Янков и рязко го разграничавал от неговите твърдолинейни лидери В. Ко­ларов и Г. Димитров. Писмо­то било не личен упрек към К. Янков, а емоционална реак­ция на коварната постъпка на ръководството на БКП.

На 7 август К. Янков пра­ща писмо-отговор. От него разбираме, че той също е неприятно изненадан от слу­чилото се с Майския мани­фест. Затова предлага нов тур от преговори, но на място, не във Виена, а в България. Пре­говори, но на чиста, принцип­на основа, без предварител­но поставени условия. Име­нно в писмото от 7 август предлага: „Отговора моля из­пратете по същия канал, като определите, ако приемете предложението, мястото и времето на първата среща“.

На 25 август се провежда предварителна (неофициал­на) среща между Т. Алексан­дров и К. Янков. На 29 август 1924 г., непосредствено пре­ди да потегли за Пирин пла­нина, Александров изпраща по съответния секретен канал предложение до К. Янков за конкретна и официална сре­ща, като определя и дата – 5 септември. Но не р доживява – на 31 август е убит.

Впрочем, по товa време идеята за подновяване прего­ворите между ВМРО и Комин­терна за политически съюз не се посреща с добро око от твърдолинейното ръководс­тво на БКП. Г. Димитров и В. Коларов налагат курс на изо­лация и дискредитиране на Т. Александров, противопос­тавяйки го на другия член на ЦК, ген. Протогеров, както и на лидерите на Петрички ок­ръг Алеко Василев и подп. Г. Атанасов. Подло и изкусно е създаден митът за някаква „левица“ във ВМРО. По този начин БКП постига йезуитска­та си цел: внушава на прави­телството на проф. Ал. Цан-ков, че ръководството на ВМРО, въпреки обратните му твърдения, продължава да държи на съюз с Москва. Как точно са станали известни на властта подновените секрет­ни контакти между Тодор Але­ксандров и Коста Янков, ос­тава тайна. Но Деветоюнска- та власт разбира, че въпреки публичния му отказ от Май­ския манифест, за вожда на ВМРО „мостовете“ с Комин­терна още не са изгорени.

На 29 септември, в деня, когато тръгва за Пирин пла­нина, Т. Александров изпра­ща по съответния секретен канал писмо-бележка с пред­ложение за среща на 5 сеп­тември. На 30-и Коста Янков я получава и праща на 1 септември 1924 г. във Виена съобщение до Г. Димитров, че срещата ще стане „тази сед­мица“, т.е. първата седмица на септември. А изразът „до­сега не са ми се обадили, за­щото били далеч оттук“, озна­чава, че в момента, когато К. Янков е получил писмото, Александров и Протогеров наистина са били „далеч от­тук“, т.е. в Пирин планина, за конгреса.

Знаел ли е ген. Протогеров за секретните контакти на Т. Александров с К. Янков? Да, контекстуално от секретната преписка личи, че на предло­жената от Александров сре­ща за 5 септември ще участва и Протогеров, а от страна на БСП – К. Янков и Димо Хаджидимов. Но на 31 август в Пи­рин планина Тодор Алексан­дров е убит, което стопира за­винаги планираната за 5 сеп­тември среща. ЕДВА ЛИ ТОВА НАВЪРЗВАНЕ НА ДРАМАТИЧНИ СЪБИТИЯ Е СЛУЧАЙНО.

Възможно ли е съдържа­нието на писмото-бележка на Т. Александров до Коста Ян­ков, изпратено непосредствен но преди заминаването му вечерта на 29 септември), да е станало достояние на влас­тите? Напълно възможно, за­щото през лятото на 1924 г. отношенията между ВМРО и правителството са обтегнати. Нещо повече, предприемат се арести на македонски дейци, а Протогеров и Александров минават в полунелегалност.

Този факт, документиран чрез бележката с предложе­ние на Т. Александров за сре­ща с К. Янков, от една стра­на, разбива мита за това, че окончателно са „изгорени мостовете“ с БКП и Коминтер­на, а от друга, доказва, че (не­съмнено) Т. Александров бил проследен след сигнал на вът­решен информатор. Така властите узнават за предло­жената за 5 септември от Т. Александров среща.

Въпросът е кой и как се е възползвал от тази информа­ция и става ли тя достояние на премиера Цанков и каби­нета като цяло? Или е оста­нала тайна само на вътреш­ния министър ген. Иван Русев, под чието ведомство е кон­траразузнаването?

Този факт, разкритото от секретните служби предло­жение на Т. Александров до БКП за нови преговори, дава аргумент и мотив на вътреш­ния министър да предотвра­ти „на всяка цена“ ново за­топляне на отношенията ВМРО-БКП.

Тогава, принуден от нови­те, рязко променени обстоя­телства, министърът решава да премине, както се казва, от план А към план Б. Налице е нова, форсмажорна (неп­редвидена) ситуация, която изисква спешно решение. А то е радикално: да се предот­врати „на всяка цена“ сбли­жаването между ВМРО и БКП. Тази „цена“ бил животът на Тодор Александров и Ал. Про­тогеров. Да, и на генерала, защото бил в „двойката“ пре­говарящи, която трябвало да се срещне на 5 септември 1924 г. с представителите на БКП – К. Янков и Д. Хаджидимов. Решението на министъ­ра било взето зад гърба на премиера Цанков и на оста­налите министри от кабине­та. Защо Ал. Цанков не е ин­формиран? Защото бил ли­чен приятел на ген. Протоге­ров, както и че бил респектиран от личността на Т. Але­ксандров.

И все пак, възможно ли е вътрешният министър сам да вземе подобно решение, за-щото става дума за полити­ческо убийство на неслучай- на личност, известна в цял свят? Косвени данни сочат, че това може би е било съг­ласувано с военния министър ген. Иван Вълков, защото още през 1923 г., след Деветоюнския преврат и при потуша­ването на Септемврийското въстание, те действат „рамо до рамо“. Именно вътрешно­то и военното ведомство об­разуват в кабинета „Цанков“ т. нар.

СИЛОВ ЦЕНТЪР, КОЙТО ВЕРОЯТНО СТОИ ЗАД УБИЙСТВОТО НА Т. АЛЕКСАНДРОВ

Получената информация, без значение как и от кого е постъпила, убеждава силовия център в неискреността на специалната декларация от 1 август 1924 г., в която два­мата членове на ЦК на ВМРО публично се отричат от под­писите си под Майския мани­фест.

И когато писмото на Т. Александров до К. Янков за среща на 5 септември става известно, е взето решение да бъдат ликвидирани и двама­та членове на ЦК на ВМРО – Т. Александров и ген. Ал. Про­тогеров. Документално това не може да се докаже, защо­то подобни решения се взе­мат устно и под пълен секрет. Но защо и Протогеров бил „мишена“? Нали е известен с десните си убеждения? Защо­то през лятото на 1924 г. Про­тогеров е не само в течение на контактите на колегата му по ЦК с Коста Янков, но е за­познат и със съдържанието на писмата, обменяни между двамата. Това ясно се вижда в писмото от 2 август 1924 г. на Т. Александров до К. Ян­ков, където в края, под под­писа на Т. Александров, че­тем: „Забележка: Поздрави много и от мен. А. Протоге­ров“.

И тъй, решението за убий­ството на Т. Александров и Ал. Протогеров е взето не в Петрички окръг (Пиринска Македония), не от „затвор­ниците“ Алеко Василев и подп. Г. Атанасов, както десетиле­тия наред (преди и след 10 ноември 1989 г.) ни убежда­ва казионната историогра­фия, а в София. А на Алеко Ва­силев и неговите сподвижници е отредена трагичната роля на набедени и оклеветени, за да се прикрият истинските по­ръчители на убийството.

Ние не знаем точно какви съображения са надделели, така че в последния момент е решено да бъде убит само То­дор Александров, а пощаден генерал Протогеров. Най-ве­роятно това е било свързано не толкова с възрастта, кол­кото с несъмнените му заслу­ги към България като военен и политик. Който в решаващ и трагичен за отечеството мо­мент – разпадането на фронта при Добро поле и бунтът на части от Българската армия през септември 1918 г., като военен комендант на София потушава Войнишкото въста­ние. Друг фактор, който спо­могнал да бъде пощаден жи­вотът му, е свързан с висока­та степен, която заемал в ма­сонската йерархия. Генера­лът, посветен в ложа „Заря“ на 23 юни 1914, през 1917 г. е избран за Велик майстор на Великата ложа на България. А версията, че Протогеров оцелял, защото бил сред „тройката заговорници“ (из­раз, манипулативно тиражи­ран от Иван Михайлов), кои­то уж поръчали убийството на Т. Александров, са предназна­чени за наивници и зомбира- ни фанатици.

Ето документиран факт, оневиняващ Алеко Василев и подп. Атанасов. Това е изло­жение до съдебно-следователската комисия (възглавена от Ив. Михайлов) на Иван Динов-Капитана, човекът, който предава на властите къ­де точно се крият физически­те убийци на Т. Александров.

В него пише, че един от убий­ците (Щерю Влахов) признал пред него, че първоначално Алеко им наредил да убият и двамата членове на ЦК, но после, по неизвестни причи­ни, бил пощаден животът на генерала. Напълно вероятно е този пасаж в изложението да е изменен от следователи­те, за да се регистрира ново „доказателство“, уличаващо Алеко в заговор. Но пък съ­щият този пасаж косвено оневинява Протогеров и обе­зсилва подлата мълва, плъз­нала след Общия конгрес на ВМРО (февруари 1925 г.), че генералът е свързан със за­говора срещу Т. Александров. Това „признание“ на Щерю Влахов пред човек (Иван Ди- нов-Капитана), на когото няма доверие, а именно, че Алеко изменил плана, пред­виждащ ликвидирането и на двамата членове на ЦК, преднамерена клевета срещу Алеко, „съшита с бели конци“. Този пасаж в изложението обаче не е 100%-ва лъжа, а полуистина, защото импли­цитно (скрито) подсказва, че може би решението да бъде пощаден генералът е взето в последния момент. Именно този факт, оцеляването на Протогеров, ще служи за ос­новен „стълб“ в обвинението на Иван Михайлов, че и гене­ралът „има пръст“ в убийство­то.

И все пак няма категори­чен отговор на въпроса: Кой точно е поръчал убийството на Т. Александров? Но макар и с 65 години закъснение, ВЪЛНИТЕ НА ВРЕМЕТО ИЗХВЪРЛЯТ ЕДНА СЛЕДА, ВОДЕЩА КЪМ КОВАРНОТО УБИЙСТВО.

Следа, която стига до то­гавашния вътрешен министър ген. Иван Русев. Тя става из­вестна благодарение на Стоян Бояджиев, първият ли­дер на възстановената (след 1989 г.) ВМРО. В спомен той разкрива поне част, но изключително важна част от ис­тината.

Като един от младежките лидери на нелегалната тога­ва ВМРО, той попада след 9 септември 1944 г. в концла­гера „Заград“ (ТВО „Поручик Геново“). Именно там на 2 де­кември 1946 г. пристига под конвой въдвореният за 6 ме­сеца 71-годишен генерал Иван Вълков, военен минис­тър в кабинета „Цанков“ (юни 1923 -януари 1926). Генера­лът обитава една стая със Стоян Бояджиев. Отначало се пази от младока, но при едно посещение в концлагера на тогавашния министър на вът­решните работи Антон Югов разбира, че той не е внедре­но „ухо“, а е обвинен от т. нар. Народна власт за връзки с ан­глийската легация и с неле­галната организация „Неутра­лен офицер“.

Нещо повече, -една нощ Стоян Бояджиев, който имал познания по съдебна медици­на, спасява живота на гене­рала, когато последният по­лучил сърдечен пристъп. То­гава Вълков се открехва и за­почва да разказва епизоди от своя живот.

Една вечер Стоян Боя­джиев се осмелява и дирек­тно пита ген. Вълков: „Кой и защо уби Тодор Алексан­дров?“.

Ген. Вълков: „Фактически ръководна сила след превра­та от 9 юни 1923 г. е Воен­ният съюз. Начело на този съюз е генерал Русев. Той е фактическият господар на по­ложението. Именно той е, който реши съдбата на Тодор Александров“.

. Следващият въпрос: „Как­ви бяха съображенията на ге­нерал Русев за вземане на ед­но такова съдбоносно реше­ние?“

Отговор: „Военният съюз беше обезпокоен от полити­ческите ходове на Тодор Але­ксандров. Контактите му с дейците на Коминтерна и кон­тактите с Москва с оглед на получаване на дипломатичес­ка и материална помощ в борбата за Македония пре­дизвикваха сериозна загри­женост у военните. Това бе единият аргумент на генерал Русев. Вторият бяха опасе­нията на военните от прокла­мирания принцип за автоно­мия. Според тях това водело до разпокъсване на нацио­налната общност и поставяло под въпрос суверенитета на българската държава над на­ционалната територия“.

Доколко е вярно казаното от ген. Вълков? Наистина в онези години, след 9 юни 1923, ген. Русев като вътре­шен министър е бил „факти­ческият господар на положе­нието“, защото отговарял за вътрешната сигурност. Т.е. и двата аргумента, изтъкнати от ген. Вълков, са верни. Но не абсолютно.

Но не само това. В потвърждение на сведението, че именно ген. Русев е поръчи­тел на убийството на Тодор Александров, говорят и дру­ги, неопровержими факти. ПРИЧИНАТА ЗА ТОВА РЕШЕНИЕ БИЛА НЕ САМО ПОЛИТИЧЕСКА, НО И ДЪЛБОКО ЛИЧНА.

През лятото на 1924 г., ко­гато отношенията* между ВМРО и правителството се обтягат след публикуването на Майския манифест, Т. Але­ксандров пише остро и невъз­държано писмо до вътрешния министър. В него директно се обвинява кабинетът, че, по­добно на Ал. Стамболийски, води война против ВМРО в ус­луга на Белград. И като намек­ва за съдбата на Стамболий­ски и Райко Даскалов (военен министър в БЗНС кабинета), убити след произнесена от ВМРО смъртна присъда (зара­ди Нишките споразумения, март 1923 г.), Т. Александров отправя грубо завоалирана заплаха: „Резултатите на тези опити /да се унищожи ВМРО и Македония да остане под сръбско робство/ са налице. Ако ген. Русев не е добил поу­ка от тях – нека си опита си­лите“.

Няма как след подобно предизвикателство да не си спечелиш смъртен враг в ли­цето на онзи, който има влас­тта и средствата да си отмъс­ти. Това в средните векове и Новото време (17-19 век), би­ло своеобразно „хвърляне на черна ръкавица“ в лицето на противника. Тонът и съдър­жанието, на писмото наисти­на били недопустими, за кое­то ген. Ал. Протогеров с ос­нование критикувал своя ко­лега по ЦК. Във всеки случай, съгласно Устава на ВМРО, подобни писма до висши ин­станции задължително трябвало да носят подписа и на друг член на ЦК.

Версията за убийството на Т. Александров, разказа­на от ген. Вълков, обаче би­ла полуистина, предназначе­на за непосветени. Така и до края на дните си Стоян Боя­джиев не разбрал, че всъщ­ност ген. Вълков си вкарал автогол, когато казал, че то­гава, през 1924 г., „начело на Военния съюз е генерал Иван Русев“. Тогава младежкият лидер на ВМРО не е знаел, че от 1921 до 1933 г. шеф на Военния съюз бил не някой друг, а самият ген. Иван Вълков. Което, в кон­текста на споделеното пред Ст. Бояджиев, а именно, че Военният съюз стои зад убийството на Т. Алексан­дров, автоматически го пра­ви съучастник на вътрешния министър, т.е. интелектуален вдъхновител и поръчител на убийството. {,’

Значи ли това, че Воен­ният съюз (ВС) стои зад убийството? Ни най-малко. Макар тогава ген. Вълков да е председател, той е „принцепс“ (равнопоставен) при вземането на решения от Конвента, ръководният орган на ВС. В него влизали, както споменава на страница 51 акад. Георги Марков в своя­та книга („Парола „Сабя“. За­говорите и превратите на Военния съюз. 1919-1936″), „генералите Ив. Вълков, В. Лазаров, Ив. Русев, полков­ниците Дамян Велчев, Сла­вейко Василев, М. Савов, П. Петров, подп. Вл. Начев (ди­ректор на полицията) и ма­йор Никола Рачев (главен секретар на МВР)“.

Защо ген. Вълков скрива, че не ген. Русев, а именно той е шеф на Военния съюз? Защото мъртвият не може да се защити. Ген. Русев е разс­трелян на 1 февруари 1945 г. от т. нар. Народен съд. Не е възможно обаче Военният съюз да е взел решение за убийството на Т. Алексан­дров, защото мисията на та­зи организация лежала в съвсем друга плоскост – със­ловна защита на офицерството, както и на националния суверенитет. Настина, както пише акад. Георги Марков, „ан­тикомунизмът на офицерство- то бе обясним политически и професионално. Тесните со­циалисти, а по-сетне техните наследници – комунистите, бяха изявени антимилитаристи, заклеймяваха армията и войната, виждайки в офицери­те опора на монархията и бур­жоазията“. Но в методите на Военния съюз не фигурирали политическите убийства.

Тогава кои са поръчители­те? Следите обиколно ни връ­щат към силовия център в ка­бинета „Цанков“, включващ вътрешното и военното минис­терство. Самият проф. Цанков след своята оставка в начало­то на 1926 г., а и в спомените, признава, че двамата минис­три са се изплъзнали от кон­трола му, особено след Сеп­темврийското въстание 1923г., и са „разигравали коня си“ както си щат. Именно тогава, а и след атентата на 14 април 1925 г., в църквата „Св. Крал“ (днес „Света Неделя“) са лик­видирани покрай истинските виновници и стотици невинни, между които и блестящият ин­телектуалец и поет Гео Милев.

Ген. Вълков живее, макар и в ограничителен режим, до ап­рил 1962 г., когато умира на 87 години. Със смъртта си от­нася тайната в гроба. Но въп­реки увъртанията на някои учени, въпреки „Откровение Вълково“ пред непосветения Стоян Бояджиев, решението за убийството на Т. Алексан­дров било взето не от Воен­ния съюз, нито от кабинета „Цанков“, а от неговия Силов център с титуляри Ив. Вълков и Ив. Русев. Именно това об­стоятелство – тайната между двама души – позволило тя да бъде съхранена за десетиле­тия напред. Защото – практи­ката доказва – появи ли се тре­ти, тайната става явна. Този „трети“ се появява, макар и в странна, необичайна роля, в лицето на заточеника Стоян Бояджиев. И благодарение, че оцелял в лагерите, след 1989- та, 65 години по-късно, науча­ваме съществена част от ис­тината за убийството на Т. Александров. В потвърждение на библейската мъдрост: „По­неже няма нищо тайно, което да не стане явно; нито пък скрито, което да не стане из­вестно и да не излезе наяве“ (Евангелие от Лука, 8:17).

Вестник „Струма“