T. Александров убит след смъртна заплаха към вътрешния министър ген. Ив. Русев заради опитите да бъде унищожено ВМРО в услуга на Белград
-
- октомври 23, 2014
Никола Стоянов е роден в Благоевград.
Завършва гимназия „Св.св. Кирил и Методий“ (бивша Солунска). Следва в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, специалност „История“, специализация „Нова и най-нова история“. Работил е във вестниците „Пиринско дело“ и „Югозападни вести“ 
(Благоевград), „Нова България“ (Кюстендил), главен редактор на „Студентска искра“на Югозападния университет „Неофит Рилски“ и на в. „Неделник“ (седмично издание за българите в САЩ и Канада); кореспондент на вестниците „Континент“ и „Монитор“; редактор в алманах „Струма“, издание на община Благоевград. Сътрудничи на в. „Струма“, всекидневникът на Югозападна България. Член на Съюза на българските журналисти. Публикации: научни и научнопопулярни статии, коментари, политически и социологически анализи, и др. материали.
Ha 31 август 1924 r. в дебрите на Пирин планина на път за конгреса на Серския революционен окръг Тодор Александров е прострелян в гръб от Динчо Вретенаров и Щерю Влахов, пунктови началници на Мел- нишка и Горноджумайска околия. Оцелява само другият член на ЦК на ВМРО, ген. Александър Протогеров.
И до днес това убийство тъне в догадки – отчасти защото физическите убийци са бързо ликвидирани, с което брънката на заговора е прекъсната. Така поръчителите на убийството остават скрити и неизвестни.
Разбира се, още тогава се лансират две основни версии за факторите на убийството. Че Тодор Александров: 1) е убит по заповед на Москва, заради отказа му от подписа си под Майския (1924 г.)манифест, маркиращ съюза между ВМРО и Коминтерна; и 2) е ликвидиран от правителството на проф. Ал. Цанков, като наказание за сближаването му с болшевиките.
КЛЮЧ към РАЗГАДАВАНЕТО НА ТАЗИ МЪТНА ИСТОРИЯ
е отговорът на един от десетилетия висящ въпрос: Кога (във времето) е било планирано убийството на Т. Александров и как е взето решението? Под израза „във времето“ се разбира най-рано 18 юли 1924 г., когато двамата членове на ЦК на ВМРО Тодор Александров и ген. Ал. Протогеров се отказват от подписите си под Майския манифест.
Има една следа в изворите, подсказваща, че решението за убийството може би е взето екстремно, „на бегом“. Документално е известно (от писмо на Георги Димитров до Васил Коларов), че на 29 август, непосредствено преди Т. Александров да тръгне към своята Пиринска Голгота, той изпраща писмо до шефа на Военната комисия към ЦК на БКП Коста Янков с предложение за среща. Последният бил връзката между ЦК на ВМРО и ЦК на БКП. Само нему имал доверие Тодор, не само заради приноса на баща му (полк. Анастас Янков) към македонското освободително дело, но и заради честната му и конструктивна позиция относно идеята за равнопоставен съюз между Москва и ВМРО, такъв, какъвто бил осъществен между Кремъл и Мустафа Кемал Ататюрк през 1921 г.
Когато на 18 юли 1924 г. във Виена подло, въпреки изричното несъгласие на Александров и Протогеров, е публикуван изопачен вариант на Майския манифест, Тодор Александров пише на 2 август остро писмо до К. Янков, възмутен от, както пише, „непочтените опити на неколцина виенски жители с машинации и морален и др. терор да изместят македонското националноосвободително движение от неговия естествен път, начертан с потоци кръв на най-добрите македонски синове, между които видно място заема геройски загиналият за свободата на Македония ваш баща полк. Ан. Янков; благодарим на подобна „братски“ протегната ръка, която цели да минира основите на едно велико дело“.
Разбира се, Т. Александров имал високо мнение идоверие в К. Янков и рязко го разграничавал от неговите твърдолинейни лидери В. Коларов и Г. Димитров. Писмото било не личен упрек към К. Янков, а емоционална реакция на коварната постъпка на ръководството на БКП.
На 7 август К. Янков праща писмо-отговор. От него разбираме, че той също е неприятно изненадан от случилото се с Майския манифест. Затова предлага нов тур от преговори, но на място, не във Виена, а в България. Преговори, но на чиста, принципна основа, без предварително поставени условия. Именно в писмото от 7 август предлага: „Отговора моля изпратете по същия канал, като определите, ако приемете предложението, мястото и времето на първата среща“.
На 25 август се провежда предварителна (неофициална) среща между Т. Александров и К. Янков. На 29 август 1924 г., непосредствено преди да потегли за Пирин планина, Александров изпраща по съответния секретен канал предложение до К. Янков за конкретна и официална среща, като определя и дата – 5 септември. Но не р доживява – на 31 август е убит.
Впрочем, по товa време идеята за подновяване преговорите между ВМРО и Коминтерна за политически съюз не се посреща с добро око от твърдолинейното ръководство на БКП. Г. Димитров и В. Коларов налагат курс на изолация и дискредитиране на Т. Александров, противопоставяйки го на другия член на ЦК, ген. Протогеров, както и на лидерите на Петрички окръг Алеко Василев и подп. Г. Атанасов. Подло и изкусно е създаден митът за някаква „левица“ във ВМРО. По този начин БКП постига йезуитската си цел: внушава на правителството на проф. Ал. Цан-ков, че ръководството на ВМРО, въпреки обратните му твърдения, продължава да държи на съюз с Москва. Как точно са станали известни на властта подновените секретни контакти между Тодор Александров и Коста Янков, остава тайна. Но Деветоюнска- та власт разбира, че въпреки публичния му отказ от Майския манифест, за вожда на ВМРО „мостовете“ с Коминтерна още не са изгорени.
На 29 септември, в деня, когато тръгва за Пирин планина, Т. Александров изпраща по съответния секретен канал писмо-бележка с предложение за среща на 5 септември. На 30-и Коста Янков я получава и праща на 1 септември 1924 г. във Виена съобщение до Г. Димитров, че срещата ще стане „тази седмица“, т.е. първата седмица на септември. А изразът „досега не са ми се обадили, защото били далеч оттук“, означава, че в момента, когато К. Янков е получил писмото, Александров и Протогеров наистина са били „далеч оттук“, т.е. в Пирин планина, за конгреса.
Знаел ли е ген. Протогеров за секретните контакти на Т. Александров с К. Янков? Да, контекстуално от секретната преписка личи, че на предложената от Александров среща за 5 септември ще участва и Протогеров, а от страна на БСП – К. Янков и Димо Хаджидимов. Но на 31 август в Пирин планина Тодор Александров е убит, което стопира завинаги планираната за 5 септември среща. ЕДВА ЛИ ТОВА НАВЪРЗВАНЕ НА ДРАМАТИЧНИ СЪБИТИЯ Е СЛУЧАЙНО.
Възможно ли е съдържанието на писмото-бележка на Т. Александров до Коста Янков, изпратено непосредствен но преди заминаването му вечерта на 29 септември), да е станало достояние на властите? Напълно възможно, защото през лятото на 1924 г. отношенията между ВМРО и правителството са обтегнати. Нещо повече, предприемат се арести на македонски дейци, а Протогеров и Александров минават в полунелегалност.
Този факт, документиран чрез бележката с предложение на Т. Александров за среща с К. Янков, от една страна, разбива мита за това, че окончателно са „изгорени мостовете“ с БКП и Коминтерна, а от друга, доказва, че (несъмнено) Т. Александров бил проследен след сигнал на вътрешен информатор. Така властите узнават за предложената за 5 септември от Т. Александров среща.
Въпросът е кой и как се е възползвал от тази информация и става ли тя достояние на премиера Цанков и кабинета като цяло? Или е останала тайна само на вътрешния министър ген. Иван Русев, под чието ведомство е контраразузнаването?
Този факт, разкритото от секретните служби предложение на Т. Александров до БКП за нови преговори, дава аргумент и мотив на вътрешния министър да предотврати „на всяка цена“ ново затопляне на отношенията ВМРО-БКП.
Тогава, принуден от новите, рязко променени обстоятелства, министърът решава да премине, както се казва, от план А към план Б. Налице е нова, форсмажорна (непредвидена) ситуация, която изисква спешно решение. А то е радикално: да се предотврати „на всяка цена“ сближаването между ВМРО и БКП. Тази „цена“ бил животът на Тодор Александров и Ал. Протогеров. Да, и на генерала, защото бил в „двойката“ преговарящи, която трябвало да се срещне на 5 септември 1924 г. с представителите на БКП – К. Янков и Д. Хаджидимов. Решението на министъра било взето зад гърба на премиера Цанков и на останалите министри от кабинета. Защо Ал. Цанков не е информиран? Защото бил личен приятел на ген. Протогеров, както и че бил респектиран от личността на Т. Александров.
И все пак, възможно ли е вътрешният министър сам да вземе подобно решение, за-щото става дума за политическо убийство на неслучай- на личност, известна в цял свят? Косвени данни сочат, че това може би е било съгласувано с военния министър ген. Иван Вълков, защото още през 1923 г., след Деветоюнския преврат и при потушаването на Септемврийското въстание, те действат „рамо до рамо“. Именно вътрешното и военното ведомство образуват в кабинета „Цанков“ т. нар.
СИЛОВ ЦЕНТЪР, КОЙТО ВЕРОЯТНО СТОИ ЗАД УБИЙСТВОТО НА Т. АЛЕКСАНДРОВ
Получената информация, без значение как и от кого е постъпила, убеждава силовия център в неискреността на специалната декларация от 1 август 1924 г., в която двамата членове на ЦК на ВМРО публично се отричат от подписите си под Майския манифест.
И когато писмото на Т. Александров до К. Янков за среща на 5 септември става известно, е взето решение да бъдат ликвидирани и двамата членове на ЦК на ВМРО – Т. Александров и ген. Ал. Протогеров. Документално това не може да се докаже, защото подобни решения се вземат устно и под пълен секрет. Но защо и Протогеров бил „мишена“? Нали е известен с десните си убеждения? Защото през лятото на 1924 г. Протогеров е не само в течение на контактите на колегата му по ЦК с Коста Янков, но е запознат и със съдържанието на писмата, обменяни между двамата. Това ясно се вижда в писмото от 2 август 1924 г. на Т. Александров до К. Янков, където в края, под подписа на Т. Александров, четем: „Забележка: Поздрави много и от мен. А. Протогеров“.
И тъй, решението за убийството на Т. Александров и Ал. Протогеров е взето не в Петрички окръг (Пиринска Македония), не от „затворниците“ Алеко Василев и подп. Г. Атанасов, както десетилетия наред (преди и след 10 ноември 1989 г.) ни убеждава казионната историография, а в София. А на Алеко Василев и неговите сподвижници е отредена трагичната роля на набедени и оклеветени, за да се прикрият истинските поръчители на убийството.
Ние не знаем точно какви съображения са надделели, така че в последния момент е решено да бъде убит само Тодор Александров, а пощаден генерал Протогеров. Най-вероятно това е било свързано не толкова с възрастта, колкото с несъмнените му заслуги към България като военен и политик. Който в решаващ и трагичен за отечеството момент – разпадането на фронта при Добро поле и бунтът на части от Българската армия през септември 1918 г., като военен комендант на София потушава Войнишкото въстание. Друг фактор, който спомогнал да бъде пощаден животът му, е свързан с високата степен, която заемал в масонската йерархия. Генералът, посветен в ложа „Заря“ на 23 юни 1914, през 1917 г. е избран за Велик майстор на Великата ложа на България. А версията, че Протогеров оцелял, защото бил сред „тройката заговорници“ (израз, манипулативно тиражиран от Иван Михайлов), които уж поръчали убийството на Т. Александров, са предназначени за наивници и зомбира- ни фанатици.
Ето документиран факт, оневиняващ Алеко Василев и подп. Атанасов. Това е изложение до съдебно-следователската комисия (възглавена от Ив. Михайлов) на Иван Динов-Капитана, човекът, който предава на властите къде точно се крият физическите убийци на Т. Александров.
В него пише, че един от убийците (Щерю Влахов) признал пред него, че първоначално Алеко им наредил да убият и двамата членове на ЦК, но после, по неизвестни причини, бил пощаден животът на генерала. Напълно вероятно е този пасаж в изложението да е изменен от следователите, за да се регистрира ново „доказателство“, уличаващо Алеко в заговор. Но пък същият този пасаж косвено оневинява Протогеров и обезсилва подлата мълва, плъзнала след Общия конгрес на ВМРО (февруари 1925 г.), че генералът е свързан със заговора срещу Т. Александров. Това „признание“ на Щерю Влахов пред човек (Иван Ди- нов-Капитана), на когото няма доверие, а именно, че Алеко изменил плана, предвиждащ ликвидирането и на двамата членове на ЦК, преднамерена клевета срещу Алеко, „съшита с бели конци“. Този пасаж в изложението обаче не е 100%-ва лъжа, а полуистина, защото имплицитно (скрито) подсказва, че може би решението да бъде пощаден генералът е взето в последния момент. Именно този факт, оцеляването на Протогеров, ще служи за основен „стълб“ в обвинението на Иван Михайлов, че и генералът „има пръст“ в убийството.
И все пак няма категоричен отговор на въпроса: Кой точно е поръчал убийството на Т. Александров? Но макар и с 65 години закъснение, ВЪЛНИТЕ НА ВРЕМЕТО ИЗХВЪРЛЯТ ЕДНА СЛЕДА, ВОДЕЩА КЪМ КОВАРНОТО УБИЙСТВО.
Следа, която стига до тогавашния вътрешен министър ген. Иван Русев. Тя става известна благодарение на Стоян Бояджиев, първият лидер на възстановената (след 1989 г.) ВМРО. В спомен той разкрива поне част, но изключително важна част от истината.
Като един от младежките лидери на нелегалната тогава ВМРО, той попада след 9 септември 1944 г. в концлагера „Заград“ (ТВО „Поручик Геново“). Именно там на 2 декември 1946 г. пристига под конвой въдвореният за 6 месеца 71-годишен генерал Иван Вълков, военен министър в кабинета „Цанков“ (юни 1923 -януари 1926). Генералът обитава една стая със Стоян Бояджиев. Отначало се пази от младока, но при едно посещение в концлагера на тогавашния министър на вътрешните работи Антон Югов разбира, че той не е внедрено „ухо“, а е обвинен от т. нар. Народна власт за връзки с английската легация и с нелегалната организация „Неутрален офицер“.
Нещо повече, -една нощ Стоян Бояджиев, който имал познания по съдебна медицина, спасява живота на генерала, когато последният получил сърдечен пристъп. Тогава Вълков се открехва и започва да разказва епизоди от своя живот.
Една вечер Стоян Бояджиев се осмелява и директно пита ген. Вълков: „Кой и защо уби Тодор Александров?“.
Ген. Вълков: „Фактически ръководна сила след преврата от 9 юни 1923 г. е Военният съюз. Начело на този съюз е генерал Русев. Той е фактическият господар на положението. Именно той е, който реши съдбата на Тодор Александров“.
. Следващият въпрос: „Какви бяха съображенията на генерал Русев за вземане на едно такова съдбоносно решение?“
Отговор: „Военният съюз беше обезпокоен от политическите ходове на Тодор Александров. Контактите му с дейците на Коминтерна и контактите с Москва с оглед на получаване на дипломатическа и материална помощ в борбата за Македония предизвикваха сериозна загриженост у военните. Това бе единият аргумент на генерал Русев. Вторият бяха опасенията на военните от прокламирания принцип за автономия. Според тях това водело до разпокъсване на националната общност и поставяло под въпрос суверенитета на българската държава над националната територия“.
Доколко е вярно казаното от ген. Вълков? Наистина в онези години, след 9 юни 1923, ген. Русев като вътрешен министър е бил „фактическият господар на положението“, защото отговарял за вътрешната сигурност. Т.е. и двата аргумента, изтъкнати от ген. Вълков, са верни. Но не абсолютно.
Но не само това. В потвърждение на сведението, че именно ген. Русев е поръчител на убийството на Тодор Александров, говорят и други, неопровержими факти. ПРИЧИНАТА ЗА ТОВА РЕШЕНИЕ БИЛА НЕ САМО ПОЛИТИЧЕСКА, НО И ДЪЛБОКО ЛИЧНА.
През лятото на 1924 г., когато отношенията* между ВМРО и правителството се обтягат след публикуването на Майския манифест, Т. Александров пише остро и невъздържано писмо до вътрешния министър. В него директно се обвинява кабинетът, че, подобно на Ал. Стамболийски, води война против ВМРО в услуга на Белград. И като намеква за съдбата на Стамболийски и Райко Даскалов (военен министър в БЗНС кабинета), убити след произнесена от ВМРО смъртна присъда (заради Нишките споразумения, март 1923 г.), Т. Александров отправя грубо завоалирана заплаха: „Резултатите на тези опити /да се унищожи ВМРО и Македония да остане под сръбско робство/ са налице. Ако ген. Русев не е добил поука от тях – нека си опита силите“.
Няма как след подобно предизвикателство да не си спечелиш смъртен враг в лицето на онзи, който има властта и средствата да си отмъсти. Това в средните векове и Новото време (17-19 век), било своеобразно „хвърляне на черна ръкавица“ в лицето на противника. Тонът и съдържанието, на писмото наистина били недопустими, за което ген. Ал. Протогеров с основание критикувал своя колега по ЦК. Във всеки случай, съгласно Устава на ВМРО, подобни писма до висши инстанции задължително трябвало да носят подписа и на друг член на ЦК.
Версията за убийството на Т. Александров, разказана от ген. Вълков, обаче била полуистина, предназначена за непосветени. Така и до края на дните си Стоян Бояджиев не разбрал, че всъщност ген. Вълков си вкарал автогол, когато казал, че тогава, през 1924 г., „начело на Военния съюз е генерал Иван Русев“. Тогава младежкият лидер на ВМРО не е знаел, че от 1921 до 1933 г. шеф на Военния съюз бил не някой друг, а самият ген. Иван Вълков. Което, в контекста на споделеното пред Ст. Бояджиев, а именно, че Военният съюз стои зад убийството на Т. Александров, автоматически го прави съучастник на вътрешния министър, т.е. интелектуален вдъхновител и поръчител на убийството. {,’
Значи ли това, че Военният съюз (ВС) стои зад убийството? Ни най-малко. Макар тогава ген. Вълков да е председател, той е „принцепс“ (равнопоставен) при вземането на решения от Конвента, ръководният орган на ВС. В него влизали, както споменава на страница 51 акад. Георги Марков в своята книга („Парола „Сабя“. Заговорите и превратите на Военния съюз. 1919-1936″), „генералите Ив. Вълков, В. Лазаров, Ив. Русев, полковниците Дамян Велчев, Славейко Василев, М. Савов, П. Петров, подп. Вл. Начев (директор на полицията) и майор Никола Рачев (главен секретар на МВР)“.
Защо ген. Вълков скрива, че не ген. Русев, а именно той е шеф на Военния съюз? Защото мъртвият не може да се защити. Ген. Русев е разстрелян на 1 февруари 1945 г. от т. нар. Народен съд. Не е възможно обаче Военният съюз да е взел решение за убийството на Т. Александров, защото мисията на тази организация лежала в съвсем друга плоскост – съсловна защита на офицерството, както и на националния суверенитет. Настина, както пише акад. Георги Марков, „антикомунизмът на офицерство- то бе обясним политически и професионално. Тесните социалисти, а по-сетне техните наследници – комунистите, бяха изявени антимилитаристи, заклеймяваха армията и войната, виждайки в офицерите опора на монархията и буржоазията“. Но в методите на Военния съюз не фигурирали политическите убийства.
Тогава кои са поръчителите? Следите обиколно ни връщат към силовия център в кабинета „Цанков“, включващ вътрешното и военното министерство. Самият проф. Цанков след своята оставка в началото на 1926 г., а и в спомените, признава, че двамата министри са се изплъзнали от контрола му, особено след Септемврийското въстание 1923г., и са „разигравали коня си“ както си щат. Именно тогава, а и след атентата на 14 април 1925 г., в църквата „Св. Крал“ (днес „Света Неделя“) са ликвидирани покрай истинските виновници и стотици невинни, между които и блестящият интелектуалец и поет Гео Милев.
Ген. Вълков живее, макар и в ограничителен режим, до април 1962 г., когато умира на 87 години. Със смъртта си отнася тайната в гроба. Но въпреки увъртанията на някои учени, въпреки „Откровение Вълково“ пред непосветения Стоян Бояджиев, решението за убийството на Т. Александров било взето не от Военния съюз, нито от кабинета „Цанков“, а от неговия Силов център с титуляри Ив. Вълков и Ив. Русев. Именно това обстоятелство – тайната между двама души – позволило тя да бъде съхранена за десетилетия напред. Защото – практиката доказва – появи ли се трети, тайната става явна. Този „трети“ се появява, макар и в странна, необичайна роля, в лицето на заточеника Стоян Бояджиев. И благодарение, че оцелял в лагерите, след 1989- та, 65 години по-късно, научаваме съществена част от истината за убийството на Т. Александров. В потвърждение на библейската мъдрост: „Понеже няма нищо тайно, което да не стане явно; нито пък скрито, което да не стане известно и да не излезе наяве“ (Евангелие от Лука, 8:17).
Вестник „Струма“
Be the first to leave a review.
