Ексклузивно! Акад. Ваньо Митев : Скалата „Главата“ край Долно Дряново поразително прилича на откривателя на VI сърдечен тон!

В морето информация и дезинформация за COVID-19 повечето хора се чувстват все по-объркани. Склонни са да залитат в крайности – или да отричат съществуването на вируса, или да подчиняват живота си на ограниченията, свързани с него. Какво обаче е добре да правим, когато се разболеем и трябва ли да се притесняваме, че имаме коронавирус, след като той толкова много се е променил от първоначалния китайски вариант? Отговорите търсим от академик Ваньо Митев, който само преди дни изнесе убедителни данни за това по какъв начин заболяването може да се контролира и смъртността да падне многократно. С него говорим за откритията в медицината – преди и сега, и как се приемат те.

– Вървим стремително, по думите на здравните власти, към пик на петата COVID вълна, акад. Митев. Каква е вашата оценка на сегашната ситуация с коронавируса – какво да променим, може ли да се надяваме скоро този вирус да не определя живота ни?
– COVID епидемията има санитарен и лечебен аспект. Санитарният аспект – ваксиниране, маски, дистанции, хигиена, локдауни и т. н, е широко застъпен и коментиран от кого ли не, включително от политици. Аз винаги съм се въздържал да коментирам тази страна на проблема, не защото нямам мнение, а защото има по-компетентни от мен и е правилно те да говорят. Имам предвид хора като главния санитарен инспектор доц. Кунчев, проф. Радка Аргирова, сладкодумния ми съкурсник проф. Кантарджиев и други. Винаги съм поддържал мнението, че щом ваксинирането намалява смъртността при заболяване, то е полезно. Това, което ме боли, е, че и досега няма единна схема за лечение, която да се надгражда непрекъснато. За това е необходима и постоянно действаща група от специалисти към здравното министерство. Науката напредва изключително бързо, знае се много за механизма на действие на вируса, пробвани са много медикаменти – целеви и пренасочени, за лечение на COVID-19, но едва преди половин година на пазара се появиха два такива, които лекуват амбулаторно болни. Това са спорният и ниско ефективен Молнупиравир на Мерк, който струва над 700 долара, за който съм се изказвал многократно, и по-сполучливият Паксловид на Пфайзер, с цена над 500 долара. Въпросът за ефективно амбулаторно лечение е най-важният в борбата с COVID-19, защото решаването на този проблем просто рязко ще пресече притока на усложнени пациенти към болниците, а с това и смъртността.

– Не станаха ли лекарите по-подготвени, не знаем ли много повече за заразата сега?
– Тази епидемия ни научи, че смъртоностният механизъм, който използва SARS-CoV-2, не е изключение, а е сходен с този на други вируси – чрез хиперактивиране на т. н. инфламазома NLRP3. За мен инхибирането на въпросната инфламазома е най-важният момент в битката с Цитокиновата буря, основна причина за смъртността. Решаването на този проблем ще ни подготви за бъдещи други пандемии. В книгата си „Клетъчна сигнализация“, която излезе преди година, последната глава съм посветил на молекулните механизми на действие на SARS-CoV-2. За да се разберат те, трябва читателят да е запознат с понятия като пироптоза, инфламазома, газдермин, каспаза 1 и други. Пироптозата е вид възпалителна клетъчна смърт механизмът, на която е разгадан с откритието на белтъка газдермин през 2015 година, и това се смята вече за класика. Колко лекари са запознати с пироптозата, а ако нейните механизми не се знаят, няма да се знае и как действа SARS-CoV-2. Посветил съм 78 страници на глава „Клетъчна смърт“, защото широката медицинска общественост борави с понятието апоптоза, но освен нея има други изключително важни за клиниката видове регулирана клетъчна смърт като некроптоза и пироптоза и поне още двайсетина. Казвам това, защото фундаменталната наука и клиничната практика трябва да действат координирано, за да се постигне краен успех. Теорията е едно, на практиката често се получава друго. Типичен пример за това е Ивермектинът, отличен in vitro, но напълно безполезен, когато се дава на хора, тъй като целевите концентрации са практически недостижими.

– Вие представихте предварителни данни за близо 5 пъти по-ниска смъртност при лечение на болни с коронавирус с три медикамента, с които работите. Разкажете ни, имаше ли вече реакция за данните ви?
– Аз изнесох само част от резултатите, с които разполагаме. Тези 78 души, третирани с трите медикамента – бромхексин, колхицин и химекромон, са такива, на които са взети и генетични проби. Освен това разполагаме с данни от още 564 пациенти, третирани по малко по-различна схема с колхицин, близка до описаната от мен. И там резултатите са подобни. Реакциите са „на ухо“.

– А какво предстои по повод резултатите от вашата терапия?
– Трябва да се обработи този огромен по обем материал. Освен това, както вече споменах, ще се постарая да съберем данните от третирани амбулаторно болни с инхалаторен бромхексин и колхицин, най-вече от рисковите групи, над 60 години, с наднормено тегло, диабет, хипертония, сърдечно-съдови и белодробни заболявания и т. н. Целта е да докажем, че при незабавно адекватно лечение хоспитализациите ще клонят към нула спрямо сегашните 15 процента. Успоредно с това е важно да се съберат данните от тези, които са вземали бромхексин профилактично, за да се докаже, че мнозина от тях не се разболяват или прекарват леко болестта.

– Не върлува ли COVID-19 вече като обикновен вирус, след като се твърди, че силата му е намаляла, и това не променя ли подхода за лечение?
– Не мисля, че подходът трябва да се променя. Може и да протича по-леко, но който се усложни, е застрашен от цитокинова буря и смърт. А това не може да се предвиди. Инхалациите с бромхексин или амброксол, ако се намери, са отлично начало. Колхицинът трябва непременно да се има предвид от застрашените групи. Смятам, че комбинацията инхалаторен бромхексин плюс колхицин ще е полезна и при други видове грип. Ваксиниран или не, болният трябва да се лекува по един и същи начин.

– Как си обяснявате, че досега никой не се е сетил да дава бромхексин амбулаторно или колхицинът в по-високи дози?
– Инерция и отказ от собствена мисловна дейност. Ще дам следния пример. Когато отидох на работа във Франция, започнах да изследвам ефекта на хормона на млякото, пролактин, върху активността на един прочут ензим – казеин киназа 2. Според корифеи, между които и нобелистът Едуин Кребс, този ензим се активира 1,5-1,6 пъти след стимулиране от хормони или растежни фактори. За една година проведох многобройни експерименти и ту получа подобен резултат, ту не. Накрая направих статистика, която ясно показа, че ефект няма. Даже бях попрекалил с броя експерименти. Казах на френския си шеф, че според мен това не е вярно. На следващата година в Париж пристигна един от четиримата лидери в областта – проф. Шамбаз, за лекция. Изчаках края на лекцията и стандартните въпроси, доближих се до него и му казах, че не вярвам в тези публикации. Честно казано очаквах нещо от „Абе, ти за кого се вземаш?“. Вместо това той ми каза: „Знаете ли, колега, Вие сте прав! Преди две седмици бях в Ню Йорк и Кребс ми каза, че тези експерименти са невъзпроизводими. Щял да излезе със статия за това“. Статията излезе в такова неизвестно американско списание, че то не можа да бъде открито в никоя френска библиотека. Тогава писах на Кребс с молба да ми изпрати една дузина негови статии, между които и тази. Пристигнаха всички без една – въпросната. Аз му изпратих второ писмо, с молба да получа копие именно от нея. Получих. На никой не му е приятно да му се припомня, че е сгрешил, но погрешните статии се цитират и до днес стотици пъти, а тази, в която великият Кребс си посипва главата с пепел, е с 30-40 цитата. Безкритичната папагалщина е повсеместна. Какво пречеше на маститите оксфордски учени да включат и COVID група от третирани с по-високи дози колхицин? През 2010 година се провежда сериозно клинично проучване за ефект на ниски и високи дози колхицин при подагра. Високите дози са 4.8 мг за 6 часа. Това е повече от това, което даваме ние. Ако бяха възпроизвели това, щяха да имат отчетливо намаление на смъртността. Тук са игнорирали Парацелз, който през 1538 година казва прословутото, че разликата между отровата и лекарството е дозата. И тази година продължават редица изследователи да „измъчват“ ниските дози колхицин и отново тука има, тука няма ефект. И пак да припомня това, което се приписва на Айнщайн, че не може с едни и същи методи да се постигнат различни резултати.

– Вие сте председател на Общото събрание на МУ, какво е състоянието на Александровска болница – погасени ли са дълговете и как?
– Сегашното ръководство на Александровска болница я завари в катастрофално състояние. Полагат големи усилия да я стабилизират и след отпускането на заем от 35 милиона лева за разплащане на просрочени задължения настроението е по-оптимистично.

– Каква академична година могат да очакват студентите в МУ?
– Университетът е стабилен и финансово, и научно. След реализиране на инвестиционната програма го чака бляскаво бъдеще. Убеден съм, че сами можем да влезем в топ 500 на университетите в света.

– Очаквахте вълна от завист по повод вашите резултати, но трябва ли винаги трябва да очакваме омраза, когато българин направи голямо откритие?
– Завистта е неизконна българска черта. Не, че е няма и другаде, но у нас тя е в съвършената си форма. Вицът за казана в пъкъла, че там където са българите, няма дяволи, тъй като тръгне ли някой да се спасява, другите го дърпат обратно, поговорки като „Не е важно на мене да ми е добре, важно е на Вуте да му е зле“ и много други ме караха да мисля, че този манталитет се е формирал през турското робство. Един ден, обаче, прочетох във вестник „Стършел“ изявление на Черноризец Храбър от Х век: „Неизменна черта на българския народ е неговата завист“. Завистниците действат подмолно, тяхна изпипана марка е „говоренето зад гръб“, пускането на доноси и анонимки, те не могат да спят спокойно, ако не са хвърлили поредната дневна порция кал. Избирането ми категорично за председател на Общото събрание на университета само седмица след поредната атака срещу мен през 2020 г. показа, че болшинството ме подкрепа. Но „другите“ умора нямат.

– Предстои да отбележите скоро 100 години от рождението на вашия баща проф. Иван Митев. Нека припомним на читателите за неговото откритие, как е било прието и какво планирате за честванията.
– Откритието на татко, той не обичаше да му викам „баща ми“, е фундаментално. Направено е на апарат, фонокардиограф, който отчита сърдечните тонове. Правени са милиони фонокардиограми, но никой не е забелязал това явление, при това в систолата (това е разстоянието между I и II тон). III, IV и V тонове са в диастолата (разстоянието между II и I тон). Той изпрати описанието му на двама американски корифеи в областта, на французи и естествено в СССР. Всички го признаха, имам кореспонденцията. В България юристите от Института по рационализации и изобретения му помогнаха изключително. Татко казваше, че ако не бяха юристите, то нямаше да мине. Така или иначе, на 12 март 1981-а дипломите на откритие номер 1 (акад. Г. Наджаков) и номер 2 на проф. Иван Митев бяха връчени от Тодор Живков. Акад. Наджаков за съжаление почина месец преди церемонията. Цунамито от колегиална завист, след обичайните анонимки, забавили връчването на дипломата с 6 месеца, достигна апогея си на защитата на големия докторат на татко. Той се забави с години, защото искаше да защити с откритие, но и това не го спаси от колегиалната злоба. Дисертацията бе преместена от педиатричния Специализиран научен съвет в този на вътрешните болести, бяха му назначени 4 рецензенти, получи две отрицателни и две полуположителни рецензии. Защитата бе в аулата на „Майчин дом“. Татко не залепи афиши, не искаше да вдига шум. Мълвата, обаче се разнесе светкавично, аудиторията бе претъпкана и се наложи да се заключат вратите и много хора останаха навън. След мънкането на рецензентите, татко се защити изключително твърдо и достойно. Никой не оспорваше откритието като факт. Дребни заяждания, бих казал имената на организаторите на този фарс, но те са отдавна покойници и ще си замълча. Провалиха го с един глас, хората освиркаха решението на СНС. После дисертацията мина през ВАК и Президиума на ВАК, но горчилката си остана.

– А след това?
– Държава достойно почете откритието с единствената по света марка, посветена на кардиологията, Монетният двор издаде монета с VI тон, а сега има нова, от поредицата „Именити българи“. Площадът и улицата в родното му село Крушовица са кръстени на него, филиалът на МУ-София във Враца носи неговото име, миналата година са дали името му на улица в община Искър. Педиатрията, в която е работил, се нарича „Проф. Иван Митев“. На 15 км от Гоце Делчев, до село Долно Дряново в местността Градища се намира тракийски култов център, в който има огромна скална фигура, наречена Главата. Тя поразително прилича на откривателя на VI сърдечен тон. Приликата е поразителна, по голяма, отколкото тази на двата му паметника в село Крушовица и Враца. Природата го е увековечила. Мероприятията за неговата 100-годишнина вече започнаха, но ще ги запазя в тайна засега.

– Къде е държавата днес относно откритията в медицината, в науката?
– Държава прави все повече и повече, но е крайно недостатъчно. Трябва да се разбере простата истина, че науката е най-характерната черта на водещите нации. Науката и образованието ще ни направят управляващ, а не управляван народ.

Нашият гост
Акад. Ваньо Митев е роден през 1954 г. в Русе. Завършил е Френската езикова гимназия в София, след това Медицинска академия в София. Бил е редовен аспирант. Професор е в Катедрата по биохимия на Медицинския университет в София от 1998 г. – най-младият професор тогава в медицинските среди. Специализирал е във Франция от 1991 до 1994 г. Бил е заместник-декан, заместник-ректор и ректор на Медицинския университет в София. През май 2015 г. е избран за академик. Почетен гражданин на Русе, Враца, Мизия и Горна Малина.