Тежка констатация! Писателят Петър Андасаров: Днес сме побездуховни и от турското робство

Всичко се прави в името на печалбата, а културният живот е натикан в мрака

Кой е той
Роден е на 16 юли 1937 г. в село Елешница, Разложко. Завършва Учителския институт „Св. Иван Рилски“ в гр. Станке Димитров в Дупница. От 1971 г. живее и твори в София. Работил е като редактор във в. „Кооперативно село“, „Земя“, „Народна младеж“, завеждал е и редакция „Художествена литература“ на издателство „Народна младеж“. Член е на Съюза на българските журналисти, Съюза на българските писатели и Съюза на преводачите в България. Носител на
много награди. Женен.

– Г-н Андасаров, на 16 юли навърш да ги дарявам на хората. В един от миговете на рождения ми ден се сетих за едно от стихотворенията ми – „Така да ви обичам“. Ще ви цитирам първия куплет, израз на непреходната ми мечта за общуването ми с тях:
С душа на тайно влюбен, на стряха ластовича
с повей вечерно-нежен и шепот тих на цвят
мечтая да ви срещам, така да ви обичам
сред този откровено-хубав и лицемерен свят. Ето това си пожелах! А на моята, на нашата изстрадала, омършавяла, ограбена и отчаяна България
искам да кажа: И в други недостойни за теб времена си унизявана от чужди и от свои с лишаване от хляб и свобода, падала си на колене, но си имала винаги кураж и сила, стремление към свое бъдеще и си се изправяла с чест. Заради блясъка на своето име! Вярвам, че и сега – ако не веднага – утре, в един ден ще те огрее слънцето на твоя свободен дух и ще найдеш път към нови хоризонти!

– Днес времето е бездуховно, а дали е благодатно за поезия?

– Толкова бездуховно не е било и през турско, а и в по-късни, в свободни след него години. Но нека не
забравяме, че духът у човека с жажда за знания и култура никога не е чезнел. През всичките
превратности на живота си българинът е бил с историческа памет, с национална чест, с песни и с
книги. Ако в това наше време господства Царицата Парица, а духовният живот е натикан в мрака, то в
душите на много български творци трепка и избуява светлината на творческия дух. Аз си мисля, че
днешното бездуховно време е заредено с енергията на несъгласието, на гнева срещу алчността,
бездарието и посредствеността и най-вече с нарастващата съпротива срещу тях. Знам и съм убеден,
че има честни, неподкупни, талантливи поети, които създават високостойностни поетични творби и
книги. Колкото и да е нескромно, нека да споделя, че и аз през всичките псевдодемократични повече
от трийсет години не преставам да пиша срещу бездушието, неграмотността, отцепредателството и
липсата на апостолския пример. Вече обявих в друго интервю, че на юбилея ми ще са посветени две
мои книги, едната от които е със стихотворения на тези теми. Нейното заглавие е „Не мога да спра
тези думи“.

– Защо повечето български поети мълчат? Страх ли ги е, или политиката ги обезверява?

– Не, не ги е страх, от какво да се страхуват, нали живеем в демократично време със „свобода в
изобилие“! Знам, че най-много залежали ръкописи в чекмеджетата на писателите ще се окажат
написаните през годините на така наречения преходен период. Защото лакомите, некадърни и
безотговорни управници живеят в охолство, а по-голямата част от творците – в мизерия, и не могат да
издават книгите си. Така именно псевдополитици и псеводържавници от началото на промяната до ден
днешен загърбиха творческия капитал на нацията и изхвърлиха националната ни култура в задния
двор на живота ни. Това ще е непростимото им престъпление и аз вярвам, че все някога ще си платят
скъпо за него.

– Както вашият колега Борис Христов сравняваше самотния човек днес със захвърлена каса за
бира в дъното на коридора…- Точно това се случва и с българската литература!

– Препрочетох отново анкетната книга на Тодор Коруев с вас „Защото съм такъв“. Впечатлиха
ме трудностите, през които е трябвало да преминете. Каква аналогия бихте направили с
днешните деца и юноши, които имат всичко, заробени са от компютри и най-модерни
телефонни апарати, вместо да четат книги. Какво поколение си отглеждаме?

– О, въпросите ви са много и твърде сложни за отговори. Народът е казал: „Всеки с времето си!“.
Времената – тогавашното и сегашното, са диаметрално противоположни, толкова различни, че новите
поколения не вярват да сме имали такъв живот, а ние трудно възприемаме техния за нормален.
Всъщност това са две епохи – нашата – в началото на социалистическия строй и строителството на
социализма, а тяхната – в епохата на лелеяната демокрация. Общото между тях е, че и едната, и
другата се оказаха псевдоистински, първата отиде в небитието, втората, според мен, я очаква същата
История Вплетена в Носия.