Как да защитим кражба на самоличност и кои произведения са с права

Снимка: БГНЕС

Адвокат Атанас Костов за интересните съдебни казуси

Свободата на словото, изразяването на позиция, творческия процес или презентирането на продукт, търсенето на платформа, чрез които те да бъдат видени и разбрани, все по-често се превръщат в бойно поле.  В тази война „троянският кон“ би трябвало да са информираността и отговорността, но те се оказват в периферията, а пред тях като таран се изправя неразбирането.  Законът за авторското право и сродните му права се прилага, но делата не се превръщат в казусите, за които разбираме по света, а по-скоро в отбелязване на незначителен факт от съдебната практика.

„За да има „дела за милиони“ за нещо в една страна, то това „нещо“ трябва да е важно и да формира част от вътрешния продукт. За разлика от САЩ и Англия, в които културата, иновациите и шоубизнеса формират над 40% от вътрешния продукт на съответните държави, в България култура буквално няма, а иновациите са ужасно имагинерни, извън IT сектора. Всичко това намира отражение в съдебната практика и съдът буквално не разбира, да не кажа – игнорира делата, които са свързани с интелектуална собственост“, казва пред БТА адвокат Атанас Костов от „Юсаутор“,  една от водещите юридически кантори в България в областта на защитата на интелектуална собственост, превенцията на авторските права, търговските марки, промишления дизайн, патентите, интернет правото, блокчейн индустрията, домейн имената и други бизнес идентификатори онлайн.

Той обясни как могат да бъдат защитени правата ни в интернет, защо у нас творци от различни сфери няма как да водят дела за милиони; защо германски фотограф успява от години да изнудва туристическия ни бизнес, дали известните български личности изобщо могат да защитават профилите в социалните мрежи и как песента „Даньова мама“ стигна до съда.

В социалните мрежи, а и изобщо в интернет, се сблъскват две основни права – правото на свобода на информацията и авторското право. Със сигурност има регулация, но възможно ли е на практика да бъдем защитени при действията си в мрежата?

Конституционното право на свобода на изразяване и авторските права са две коренно различни неща – първото е обект на регулация в Конституцията като основен конституционен принцип, а второто (също регулирано от Конституцията) касае право на интелектуална собственост, регламентирано в различни специални закони – в случая Закона за авторското право и сродните му права. Взимайки повод от казаното следва да отбележа, че не всеки текст, който се разпространява в интернет или социалните мрежи, е обект на авторското право. Такъв могат да бъдат само текстовете, който имат художествен характер или са предмет на научната литература и публицистиката – аргумент от чл. 3, ал.1, т.1 от Закона за авторското право и сродните му права (ЗАПСП). Това са есета, разкази, стихотворения или статии, например, но не и всеки текст, в който някой е описал къде е бил на екскурзия. Същото важи и за текстовете, които представляват излагане на идеи и концепции – например, политически такива, те също не са обект на авторското право (съгласно чл. 4 от ЗАПСП), но пък са начин да упражниш правото си на свобода на изразяване по чл. 39 от Конституцията.

Иска ми се да обърна внимание, че именно този текст на Конституцията забранява използването на свободата на словото за накърняването на доброто име на другиго, разпалване на вражда или насилие, т.н. Днес българските социални мрежи са се превърнали в арена на най-низките страсти на всякакви личности, без каквато и да е санкция за това поведение от българското законодателство и правоприлагане – проблем, който намирам за огромен и водещ до тежки спекулации със „свободата на словото“, но не само от неразбиране, а целенасочено за манипулиране на общественото мнение по определени значими теми.

Твърди се, че създаването на домашен клип, дори на селфи, може да бъде творчески продукт. Означава ли това, че в недалечно бъдеще ни очаква бум на делата за авторски права, предизвикани дори от нещо толкова непретенциозно като действие?

Няма как един домашен клип да е обект на авторски права, тъй като в него няма нищо „художествено“, поради което той не е аудио-визуално произведение по смисъла на закона. Същото важи и за селфитата, снимки на площади и улици на градове, които имат туристически характер и т.н. Всяко едно произведение на изкуството трябва да носи авторския почерк на създателя си, да води до сетивна и концептуална различност, дължаща се на използвани изразни средства, ефекти, сценарий, осветление, усет за кадриране и т.н. Очевидно всичко това няма как да се случи в домашни условия и да бъде направено от аматьор, тъй като е и въпрос на образование, опит, техника и дълбочина в разбирането за нейното използване.

Хората на изкуството и шоубизнеса в България най-често претендират за нарушаване на авторските им права. Създаващите авторски продукт, съдържание, знаят ли какво означава това и отговорността, която имат?

Културата на авторите по защитата на правата им се повиши през последните години и те все повече предварително уреждат договорно възникването на техните авторски произведения, като използват и някои регистрационни режими, които съществуват  – например, този към Библиотеката на Конгреса в САЩ (касаещ музикални, литературни произведения и софтуер). Всичко това води и до по-адекватното претендиране за авторските права извънсъдебно (чрез споразумения или чрез организациите за колективно управление на авторски права) или в съдебна фаза по смисъла гражданскоправните искове по ЗАПСП или чрез жалби по чл.172а от Назакателния кодекс (НК), когато става въпрос за престъпления против интелектуална собственост, в частност авторски права.

В световен мащаб творци от различни сфери водят дела за авторски права за милиони. Какви най-често са претенциите тук? Върху какви любопитни казуси сте работили?

Иска ми се да започна тази част от интервюто с обстоятелството, че за да има „дела за милиони“ за нещо в една страна, то това „нещо“ трябва да е важно и да формира част от вътрешния продукт. За разлика от САЩ и Англия, в които културата, иновациите и шоубизнеса формират над 40% от вътрешния продукт на съответните държави, в България култура буквално няма, а иновациите са ужасно имагинерни извън IT сектора. Всичко това намира отражение в съдебната практика и съдът буквално не разбира, да не кажа – игнорира делата, които са свързани с интелектуална собственост.

Ще дам пример. От години един германски фотограф – Нико Тринкхаус, буквално шантажира българския туристически бизнес със своите туристически фотографии, претендирайки върху тях за „авторски права“, при факта, че както вече обясних, снимките, заснети в градска среда, не са обект на авторското право и това изрично е записано в българския Закон за авторското право, стига някой български съдия да иска да го прочете, но и да вникне в прочетеното. Говоря за т.нар. понятие „свобода на панорамата“, което и свързано с факта, че няма как да снимаш Айфеловата кула или Давид на площада във Флоренция и да твърдиш, че си автор на изобразеното на снимката, защото автор на заснетото е някой друг. Тази много проста концепция е отразена в чл.24, ал.1, т.7 от ЗАПСП, който казва, че произведения на изкуството, публично изложени на улици, площади или обществени места могат да бъдат използвани в други произведения, без комерсиална цел, т.е без претендиране за възнаграждение. Въпреки тази забрана в закона, визираният германски фотограф успя да осъди няколко български фирми за „авторските му права“ върху снимки на европейски площади, която както разбирате, е правен абсурд, който дължим на „огромния фокус“ на българския съд върху авторските права!

Друг такъв абсурд е фактът, че българският съд вярва, че например „домейните не са и не могат да бъдат търговски марки“, защото „не служели за правенето на бизнес“ – интересно какво тогава са Google, Yahoo, Gmail, Facebook, т.е дали те са търговски марки, зад които стоят мултимилиардни онлайн бизнеси! За какви „дела за милиони“ да говорим в българската култура и иновации, след като българският съд не ги смята за бизнес – риторичен въпрос, който искам да задам?

Едно от последните интересни дела по темата е казус със съвременната фолклорна песен „Даньова мама“, която е създадена през 80-те години от варненската композиторка и певица Мария Балтаджиева – факт, отразен от академик Николай Кауфман в книга, посветена на българския фолклор, част от фонда на Националната библиотека „Св.св. Кирил и Методий“. Тази песен постфактум е включена в репертоара на Бинка Добрева, която през цялата си кариера отрича, че автор е Балтаджиева. В своята защита пред съда Бинка Добрева изгражда теза, че „Даньова мама“ е народна, а не съвременна фолклорна песен с ясен автор, с цел да избегне гражданскоправната санкция, която е претендирана от наследниците на Балтаджиева,. Те съдят Добрева за това, че използва песента без съгласието на автора. Тезата на Бинка Добрева, която не стъпва на никакви обективни данни, е възприета от Софийски градски съд, за който разликата между народна и съвременна, авторска  – фолклорна песен с ясен автор, се оказва маловажна. Подобно неразбиране на детайлите в авторското право често води до незаконосъобразни съдебни решения, които стават част от съдебната практика.

На тази база възниква друг риторичен въпрос – как да привлечем иновативни бизнеси и такива, които работят в сферата на изкуството при факта, че българският парламент, а очевидно и българският съд намират тази тема за маловажна и не работят над развиването на нормативната рамка и правоприлагането?

Възможно ли е сайтове, социални мрежи, музикални и стрийминг платформи, да бъдат закрити, или поне да търпят санкции, ако не бъдат уредени авторски права?

Отговорът е много прост – естествено, че да! Вие знаете, че на базата на Директива 2004/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година относно упражняването на права върху интелектуалната собственост или т.нар “IPRED директива”(от англ. „(IPR) Enforcement Directive“) през 2009г. в Швеция бе затворен сайтът “Pirate bay” и собствениците му бяха осъдени. Тази директива така и не беше имплементирана в българското право (срокът беше до 2009г.), въпреки множеството санкции, които страната ни претърпя по темата. В България по тази причина все още съществуват множество сайтове за разпространяване на всякакво авторско съдържание – от художествена и научна литература, през филми и музика, които въпреки неуредените права с ползвателите продължават да са факт – нещо, което например е невъзможно в Германия или Англия.

Същият проблем имаме и в настоящето – въпреки огромният интерес на българското общество към “Директивата относно авторското право в цифровия единен пазар 2019/790/ЕО” преди пандемията от КОВИД-19, същият международен нормативен акт все още не е част от българското авторско право и санкциите вече са наложени по темата, за да повторим „постигнатото“ от 2009 с IPRED директивата. Някак нашата страна не успява да излезе от руслото на манталитета от типа „защо да не си сваля един филм или едно парче, какво толкова“, а в същото време българското общество мечтае, съответно претендира за цифровизация и електронни услуги от 21-и век. По мое мнение уважаването на авторския труд на другия и заплащането му в електронната среда (чрез съвременни електронни инструменти) е част от пътя напред към изкуство, култура и образование, което да е по-достъпно, но и справедливо възнаградено онлайн.

Какво е бъдещето на интернет, ако бъдат спазвани стриктно законовите разпоредби, касаещи авторските права?

Не бъдещето, а настоящето на авторските права в Интернет е водено от принципа за по-справедливо и пропорционално заплащане на авторския труд. Ако вие не сте заплатили дадено лицензионно възнаграждение или качвате в YouTube видео на песен, която е със сходна мелодия на друга авторска песен, т.нар. „филтри“(това е вид изкуствен интелект, работещ за откриване на нарушения на авторски права) блокират това съдържание и то бива свалено от съответната медия. „Филтрите“ като технологична мярка са предвидени и в “Директивата относно авторското право в цифровия единен пазар 2019/790/ЕО”, като ако даденият правен субект не уреди възнаграждението с по-ранния автор, както разбрахте се стига да ограничаване на конкретно съдържание, а в много от случаите и до съдебни спорове с гражданскоправна и наказателноправна санкция.

Неотдавна известни български личности се оплакаха от кражба на самоличност в интернет. Техни снимки са използвани за създаване на съдържание, рекламни послания, за които те не са давали съгласие. Как се процедира при такива зачестили случаи и как могат засегнатите  да „отвоюват“ свободата си?

-Тук проблемът отново засяга по-скоро конституционни принципи отколкото авторски права. Ще обясня защо. Портретните фотографии не са обект на авторското право, тъй като в повечето случаи при тях, както разбрахте, липсва основният критерий за възникване на авторско произведение – „художественост“. Дори и портретът като фотография да притежава художествен характер, то автор е не заснетото лице, а фотографът, т.е претенцията от първия би била неоснователна.

За сметка на това обаче, споменатите популярни личности попадат в хипотезата, в която е забранено някой да бъде сниман или фотографиран без негово съгласие или съответно снимката му да бъде използвана по този начин – аргумент от чл. 32, ал. 2 от Конституцията. Това е нормата, по която те могат да търсят правата си. Освен това при присвоена самоличност е налице и нарушение на лични данни – проблем, който следва да се преследва по нормите на Закона за защита на личните данни.

Петя Славова

dnes.bg