Лазар Причкапов: Не съм светец, но аз посветих своята политическа кариера на Благоевград

На 26 юни 2022 г. се на­вър­шват 35 го­ди­ни от ид­ва­не­то на Дип­ло­ма­ти­чес­кия кор­пус в Бла­гоев­град. Пре­ди пос­ре­ща­не­то на бли­зо 150 пред­ста­ви­те­ли на чуж­дес­тран­ни ми­сии за го­ди­на и по­ло­ви­на са из­вър­ше­ни не­виж­да­ни по ма­ща­би­те си строи­тел­ни дей­нос­ти, кои­то преоб­раз­яват об­лас­тния цен­тър в Пи­рин­ско в ев­ро­пей­ски град. На­че­ло на об­но­ви­тел­ния про­цес на Бла­гоев­град зас­та­ва то­га­ваш­ният пър­ви сек­ре­тар на ОК на БКП Ла­зар Прич­ка­пов, кой­то впос­ледс­твие бе из­бран за кмет в пе­рио­да 2002-2007 г. С не­го раз­го­вар­яме за съ­би­тия­та, да­ли тла­сък в раз­ви­тие­то на гра­да пре­ди 35 г., в кои­то има мно­го ен­ту­сиа­зъм, без­въз­мез­ден труд на над 100 000 доб­ро­вол­ци, как­то и мал­ко ин­три­ги, до­но­си и об­ви­не­ния за ав­то­ри­та­ри­зъм.

– Г-н Прич­ка­пов, през ме­сец юни се на­вър­шват 35 го­ди­ни от ид­ва­не­то на Дип­ло­ма­ти­чес­кия кор­пус в Бла­гоев­град. Кои са ­най-ярки­те Ви спо­ме­ни за оно­ва вре­ме, ко­га­то гра­дът бе пре­вър­нат в строи­тел­на пло­щад­ка и преоб­ра­зен за го­ди­на и по­ло­ви­на?

– То­ва са ма­щаб­ни съ­би­тия, кои­то ос­тавят не­за­ли­чи­ми сле­ди в па­мет­та на все­ки, кой­то е бил те­хен съв­ре­мен­ник, не­за­ви­си­мо да­ли е бил уча­стник, или наб­лю­да­тел. Го­ди­ни­те от­сяват спо­ме­ни­те, но усе­ща­не­то за праз­ник на чо­веш­ка­та воля и вяра ос­та­ва не­за­ли­чи­мо в па­мет­та ми. Съ­бу­дих­ме гра­ди­вен дух, не­виж­дан до­то­га­ва и не­пов­то­рен до­се­га. За да ста­не иде­ята реал­ност, да­до­ха тру­да и си­ли­те си де­сет­ки хил­яди ра­бот­ни­ци и спе­циа­лис­ти от всич­ки про­фе­сио­нал­ни ка­те­го­рии и об­щи­ни на ок­ръ­га, как­то и някои спе­циа­ли­зи­ра­ни дър­жав­ни ор­га­ни­за­ции. В Бла­гоев­град бе­ше вгра­де­но убе­жде­ние­то, че мо­жем по­ве­че. И го пос­тиг­нах­ме в ма­ща­би, кои­то ни да­до­ха са­мо­чувс­твие­то на дос­той­ни лич­нос­ти. По­се­ще­ние­то на дип­ло­ма­ти­те бе­ше са­мо по­вод. Сми­съ­лът се крие­ше в ед­на ком­плек­сна прог­ра­ма за раз­ви­тие­то на Бла­гоев­град и ок­ръ­га, коя­то раз­ра­бо­тих­ме, след ка­то из­ле­зе ука­зът на Дър­жав­ния съ­вет на НРБ, и коя­то из­пъл­них­ме в крат­ки сро­ко­ве. Та­ка Бла­гоев­град по­лу­чи уни­кал­ния шанс да нап­ра­ви ре­ши­тел­на­та си крач­ка в свое­то ду­хов­но, ико­но­ми­чес­ко, ар­хи­тек­тур­но, строи­тел­но, бла­гоус­трой­стве­но и ин­дус­триал­но об­нов­ле­ние.

– Как се ро­ди иде­ята ­за мо­дер­ни­за­ция­та на Бла­гоев­град? То­ва ли бе­ше прио­ри­тет №1 за Вас, след ка­то сте из­бран за пър­ви сек­ре­тар на ОК на БКП през 1984 г.?

– Със за­ло­же­но­то в прог­ра­ма­та съз­да­вах­ме нов град със здрав ин­дус­триа­лен фун­да­мент, кад­ро­во обе­зпе­чен и про­фе­сио­нал­но за­щи­тен, оп­ти­мал­но раз­ви­та ин­фрас­трук­ту­ра, науч­но и фи­нан­со­во за­щи­те­на стра­те­гия в об­ра­зо­ва­ние­то и кул­ту­ра­та, жи­лищ­на­та и со­циал­на­та по­ли­ти­ка. Мярка­та ни в раз­ви­тие­то на Бла­гоев­град бе­ше Со­фия. То­ва, кое­то го има в Со­фия, да го има в Бла­гоев­град. Ше­гу­вах­ме се, че най-гол­ямо­то дос­той­нство на Со­фия е, че е бли­зо до Бла­гоев­град. И та­зи мярка не се ро­ди спон­тан­но. Прос­то й бе­ше дош­ло вре­ме­то. Най-цен­ният ка­пи­тал, кой­то ве­че има­хме, бе неиз­то­щи­мият ен­ту­сиа­зъм на хо­ра­та, вяра­та им, че пътят, по кой­то вървят, е пра­ви­лен. То­зи ен­ту­сиа­зъм се чувс­тва­ше навс­якъ­де – по гра­до­ве и се­ла, в за­во­ди и фаб­ри­ки, по пол­ята и гра­ди­ни­те, сред мла­деж­та и де­ца­та, във всич­ки об­лас­ти на жи­во­та. Из­вес­тно е, че бяхме изо­ста­на­ли с 52 го­ди­ни от ос­та­на­ли­те ра­йо­ни в стра­на­та – 34 го­ди­ни по-къс­но ос­во­бож­де­ние от тур­ско­то робс­тво и 18 го­ди­ни по-къс­но за­поч­на­ла ин­дус­триа­ли­за­ция с пос­троя­ва­не­то на пър­ва­та тек­стил­на фаб­ри­ка през 1962 го­ди­на, или 52 г., за­гу­бе­ни в без­поч­ве­ни дип­ло­ма­ти­чес­ки ко­ле­ба­ния и ис­то­ри­чес­ки спо­ро­ве за до­каз­ва­не на на­цио­нал­на иде­нтич­нос­т. През 1956 го­ди­на в Бла­гоев­град­ски ок­ръг има­ше на­се­ле­ние от 346 хил­яди ду­ши, от кои­то 165 хил­яди жи­веят в се­ла­та. Броят на зае­ти­те то­га­ва пре­дим­но в сел­ско­то и гор­ско сто­панс­тво е око­ло 35 хил­яди ду­ши. След 30 го­ди­ни бе­ше някол­ко пъ­ти по­ве­че. Ръс­тът в ма­те­риал­но­то произ­водс­тво се по­ви­ши шест пъ­ти. Спе­циа­лис­ти­те с вис­ше, по­лу­вис­ше и сред­но спе­циал­но об­ра­зо­ва­ние в на­ча­ло­то са бли­зо 5 хил­яди, а уве­ли­че­ние­то им след 30 го­ди­ни ста­на шест пъ­ти, а са­мо на те­зи с вис­ше об­ра­зо­ва­ние – пет пъ­ти. За то­зи пе­риод зна­чи­тел­но се бяха уве­ли­чи­ли ка­пи­та­лов­ло­же­ния­та, а про­миш­ле­ни­те пред­прия­тия от 47 на­рас­на­ха на 109. Про­миш­ле­ни­те произ­водс­тве­ни фон­до­ве от бли­зо 28 ми­лио­на ле­ва ста­на­ха 639 ми­лио­на ле­ва, тоест 23 пъ­ти.

В ми­на­ло­то бяха ос­та­на­ли без­ра­бо­ти­ца­та, гла­дът, ви­со­ка­та смър­тност, ми­зе­рия­та, ма­со­ва­та нег­ра­мот­ност, ре­ли­гиоз­ният фа­на­ти­зъм и би­то­вият кон­сер­ва­ти­зъм. Па­за­рът на тру­да ка­то ва­куум из­смук­ва­ше без­ра­бо­ти­ца­та и да­ва­ше им­пулс да се търсят по­ве­че нау­ка и ин­те­лект в раз­ви­тие­то на от­рас­ли­те. То­ва мо­ти­ви­ра в мак­си­мал­на сте­пен раз­ви­тие­то на об­ра­зо­ва­ние­то, нау­ка­та и кул­ту­ра­та. Всич­ко то­ва съз­да­ва­ше ат­мос­фе­ра на спо­кой­ствие, на пре­ме­рен ен­ту­сиа­зъм и пред­ви­ди­мост. Под­готв­яхме се за ад­ми­нис­тра­ти­вен и ин­дус­триа­лен цен­тър с на­се­ле­ние над 150 хил­яди ду­ши, кои­то щяха да имат всес­тран­ни ма­те­риал­ни и ду­хов­ни нуж­ди. На та­къв град прил­яга­ха доб­ри учи­ли­ща, ка­чес­тве­ни ме­дии и кул­тур­ни ин­сти­ту­ти. С по­ве­че въоб­ра­же­ние и нас­тоя­ва­не се поя­ви­ха спе­циа­ли­зи­ра­ни сред­ни учи­ли­ща, по­лу­вис­ши ин­сти­ту­ти, Ези­ко­ва и Ма­те­ма­ти­чес­ка гим­на­зия, Ра­дио Бла­гоев­град, Те­ле­ви­зион­ният цен­тър, Ка­мер­на опе­ра, Кук­лен теа­тър и ве­не­цът на всич­ко – вис­ше­то учи­ли­ще, и как­то някои ни гле­да­ха с нас­меш­ка и не­до­ве­рие ка­то хо­ра с не­реа­лис­ти­чен мак­си­ма­ли­зъм, под­цен­явай­ки реал­нос­ти­те, през 1984 го­ди­на ус­пяхме да кон­цен­три­ра­ме нат­ру­па­на­та ене­ргия в един фо­кус, кой­то да пре­вър­не Бла­гоев­град в раз­вит ико­но­ми­чес­ки, ду­хо­вен, об­ра­зо­ва­те­лен и ад­ми­нис­тра­ти­вен цен­тър на бъл­гар­ския Юго­за­пад. Иде­ята бе­ше об­вър­за­на фор­мал­но с про­то­кол­но съ­би­тие – тра­ди­цион­на­та сре­ща на дър­жав­ния гла­ва То­дор Жив­ков с дип­ло­ма­ти­те, ак­ре­ди­ти­ра­ни у нас.

Да­ли из­граж­да­не­то на Бла­гоев­град ми е би­ло прио­ри­тет №1 ка­то пър­ви сек­ре­тар на ок­ръ­га? Да. Един от мно­го­то №1 прио­ри­те­ти към Бла­гоев­град. Нямам неиз­пъл­нен прио­ри­тет, вклю­чи­тел­но и те­зи, кои­то имах ка­то кмет на Бла­гоев­град. Ни­що не дъл­жа на бла­гоев­град­ча­ни и на Бла­гоев­град, и те не ми дъл­жат ни­що.

– Кои бяха Ва­ши­те съ­миш­ле­ни­ци ­за реа­ли­за­ция­та на пла­на за об­нов­ле­ние на Бла­гоев­град?

– Гра­дът бе­ше пред очи­те на всич­ки, а за­да­ча­та – по­ве­че от ясна. Бла­гоев­град трябва­ше да нап­ра­ви ре­ши­тел­на­та си крач­ка в свое­то ду­хов­но, ико­но­ми­чес­ко, ар­хи­тек­тур­но, бла­гоус­трой­стве­но и ин­дус­триал­но раз­ви­тие. За го­ди­на и по­ло­ви­на трябва­ше да се из­пъл­ни строи­тел­на прог­ра­ма, коя­то Бла­гоев­град от­дав­на зас­лу­жа­ва­ше. В нея бе­ше за­ло­же­на иде­ята да по­ка­жем тем­по­ве и стан­дар­ти, кои­то прев­ръ­щат гра­да ни и Пи­рин­ския край в място, къ­де­то жи­веят и ра­ботят дос­той­ни хо­ра с ви­со­ки въз­мож­нос­ти. То­ва бе­ше вър­хът на ико­но­ми­чес­ка­та пи­ра­ми­да на ок­ръ­га, чий­то фун­да­мент бе­ше по­ло­жен през 1962 го­ди­на с пус­ка­не­то в дей­ствие на пър­во­то про­миш­ле­но тек­стил­но пред­прия­тие. За крат­ко вре­ме бяхме оти­шли мно­го нап­ред – мо­дер­на съв­ре­мен­на про­миш­ле­ност, сил­но сел­ско сто­панс­тво, доб­ре оси­гу­ре­но кад­ро­во здра­вео­паз­ва­не с оп­ти­мал­но из­гра­де­на ле­чеб­на ба­за, ни­как­ва без­ра­бо­ти­ца, ши­ро­ко раз­гър­на­та об­ра­зо­ва­тел­на мре­жа, съоб­ра­зе­на с под­го­тов­ка­та на спе­циа­лис­ти и ра­бот­ни­ци за ок­ръж­на­та ико­но­ми­ка и об­щес­тве­ния жи­вот, мак­си­мал­но раз­ви­та мре­жа от кул­тур­ни ин­сти­ту­ции и твор­чес­ки съю­зи. То­ва бе­ше в ре­зул­тат на ос­та­ве­ни­те в ми­на­ло­то те­жес­ти, свър­за­ни със су­бек­тив­ни виж­да­ния, от­дел­ящи ре­гио­на от на­цио­нал­ни­те прио­ри­те­ти. Ка­то ръ­ко­во­ди­те­ли във всяко от­но­ше­ние ве­че бяхме ос­во­бо­де­ни от нап­ре­же­ние­то, че един ден не­що не­бъл­гар­ско мо­же да ста­не с то­зи бъл­гар­ски край. И да­же на чер­ног­лед­ци­те им ста­на ясно, че ние не строим пло­щад, а град.

Има­ше и та­ки­ва, кои­то не го раз­би­ра­ха, а дру­ги се из­ку­ша­ва­ха от же­ла­ние за про­вал на за­да­ча­та. Са­мо ед­но бяха про­пус­на­ли в смет­ки­те си – че ви­со­чи­на­та на пре­ми­на­ва­не на лет­ва­та не я оп­ре­дел­яха те, а кои­то ис­ка­ха дви­же­ние под лет­ва­та, про­дъл­жа­ва­ха пътя си към по-нис­ки ви­со­ти. За­ло­жих глав­но на уча­стие­то на кад­ро­вия и тру­дов ре­сурс на об­щи­ни­те и ок­ръ­га. Поз­на­вах ги мно­го доб­ре и знаех на коя об­щи­на и на кои кад­ри как­во да въз­ло­жа. Глав­но­то бе­ше да се нас­троят на въл­на­та, че за­да­ча­та не е ед­нод­нев­ка и че с нея ше­га не би­ва, че лич­но­то уча­стие на всич­ки е неот­ме­ни­мо и че от не­го за­ви­си лич­ният ате­стат за про­фе­сио­нал­на­та и чо­веш­ка стой­ност на все­ки. Без уча­стие­то на це­лия ок­ръ­жен кад­ро­ви ре­сурс край­ният ре­зул­тат бе­ше не­въз­мо­жен. За­ло­жих на лич­нос­ти. И ус­пях. Съз­да­дох бър­зо чу­де­сен екип, го­ден да ре­ша­ва всич­ки за­да­чи на ви­со­ко ни­во. И глав­но­то, че за­ло­жих на чу­дес­ни­те тру­до­ви хо­ра на Пи­ри­на и те под­кре­пи­ха всяко на­чи­на­ние.

– Как ус­пяхте да по­лу­чи­те одо­бре­ние­то на пър­вия чо­век в дър­жа­ва­та То­дор Жив­ков?

– Ре­ше­ние­то за по­се­ще­ния­та на дип­ло­ма­ти­те къ­де и ко­га се взе­ма от най-вис­ши­те ор­га­ни. По­се­ще­ние­то не е раз­ход­ка, а дип­ло­ма­ти­чен акт с оп­ре­де­лен дър­жав­ни­чес­ки сми­съл. В рам­ки­те на някол­ко дни се осъ­щест­вяват сре­щи, кои­то пре­мах­ват про­то­кол­ни­те ба­рие­ри, за да от­крият пред дип­ло­ма­ти­те стра­ни от бъл­гар­ска­та при­ро­да, ис­то­рия, по­ли­ти­ка, со­циал­но-ико­но­ми­чес­ко раз­ви­тие, кои­то те в де­тай­ли не поз­на­ват.

При нас ре­ди­ца го­ди­ни ок­ръ­гът бе­ше зат­во­рен за­ра­ди та­ка на­ре­че­ния ма­ке­дон­ски въп­рос и по­се­ще­ния­та на дип­ло­ма­ти­те бяха ог­ра­ни­че­ни, с из­клю­че­ние на те­зи от со­циа­лис­ти­чес­ки­те стра­ни. Те­зи по­се­ще­ния в на­ча­ло­то не се свър­зва­ха със строи­телс­тво, а с мал­ко ос­ве­жа­ва­не и да се по­ка­же най-об­що раз­ви­тие­то на раз­лич­ни­те ра­йо­ни на стра­на­та. По-къс­но пог­ле­ди­те се от­пра­ви­ха към из­граж­да­не­то и за­поч­на мъл­ча­ли­ва над­пре­ва­ра меж­ду ок­ръ­зи­те. Наб­ли­жа­ва­ше и на­ше­то вре­ме.

И та­ка при ед­но съ­ве­ща­ние в Со­фия по­пад­нах слу­чай­но на раз­го­вор меж­ду Фи­льо Ча­къ­ров – пър­ви сек­ре­тар на ОК на Шу­мен, и Ди­ми­тър Ста­ни­шев – сек­ре­тар на ЦК по меж­ду­на­род­ни­те въп­ро­си. Раз­брах, че Фи­льо мо­ли Ди­ми­тър Ста­ни­шев да му съ­дей­ства да се от­ло­жи по­се­ще­ние­то на дип­ло­ма­ти­те за дру­га го­ди­на, тъй ка­то няма да ус­пеят да се под­готвят. Тък­мо те­ма за ме­не. Ние бяхме в ре­ди­ца­та, но за по-къс­на да­та. След съ­ве­ща­ние­то вед­на­га оти­дох при Ста­ни­шев. Знаех, че имам и дру­ги кон­ку­рен­ти. Из­ло­жих ис­ка­не­то да се да­де на нас по­се­ще­ние­то на дип­ло­ма­ти­те, след ка­то шу­мен­ци ис­кат да се от­ка­жат. За Ста­ни­шев мое­то пред­ло­же­ние бе­ше доб­ре дош­ло и го под­кре­пи, но ка­за, че не мо­же да го ре­ши.

Поех­ме по­со­ка­та към Пе­тър Мла­де­нов. Оти­дох­ме при не­го без ба­ве­не. Мла­де­нов не се из­не­на­да от мол­ба­та на шу­мен­ци и прие вед­на­га мое­то ис­ка­не, още по­ве­че че ние бяхме ед­ни от пред­стоя­щи­те. По­пи­та ме са­мо да­ли си да­вам смет­ка как­во ме ча­ка и ка­за: „Ла­за­ре, на­ли знаеш, че ако не ус­пеем, друг ми­нис­тър на вън­шни­те ра­бо­ти и друг пър­ви сек­ре­тар на ок­ръ­га ще пос­ре­щат на дру­го място дип­ло­ма­ти­те“. Не знаех да­ли ще е друг ми­нис­тър пос­ре­щач, но за се­бе си бях аб­со­лют­но убе­ден, че няма да съм да­же и сред пуб­ли­ка­та. По­зи­ция­та на Мла­де­нов бе­ше, че въп­ро­са мо­же да го ре­ши са­мо То­дор Жив­ков. По­тър­си сре­ща и оти­дох­ме при не­го. На сре­ща­та Ди­ми­тър Ста­ни­шев го ин­фор­ми­ра за мол­ба­та на ко­ле­га­та от Шу­мен, на кое­то Жив­ков се ус­мих­на и по­пи­та как­во е пред­ло­же­ние­то. Ста­ни­шев му ка­за, че Бла­гоев­град из­раз­ява же­ла­ние да пое­ме ор­га­ни­за­ция­та на проя­ва­та. Жив­ков прие ин­фор­ма­ция­та, по­ръ­ча на Мла­де­нов да не се про­меня да­та­та, объ­рна се към мен и по­пи­та: „Ще се спра­виш ли?“. От­го­во­рих, че щом съм тук и из­раз­явам же­ла­ние, зна­чи ще се спра­вим. Ис­ти­на­та е, че не се кон­сул­ти­рах с ни­ко­го, не уве­до­мих пред­ва­ри­тел­но ни­ко­го. Сам го ре­ших, поех цяла­та от­го­вор­ност и уве­до­мих ръ­ко­водс­тво­то на ок­ръ­га, че ис­ка­не­то е мое и че ре­ше­ние­то на на­цио­нал­ни­те ор­га­ни се ос­но­ва­ва на мое­то ис­ка­не. То­ва е ис­ти­на­та за стар­та. Дру­го­то е труд, ор­га­ни­за­ция, от­го­вор­ност.

– Как под­брах­те еки­па, с кой­то да ра­бо­ти­те? Кои бяха ос­нов­ни­те дви­га­те­ли ос­вен ар­хи­тек­ти­те Агу­ра и Ба­ров?

– Еки­път бе­ше ор­га­ни­зи­ран от на­лич­ни­те кад­ри на Ок­ръж­на­та строи­тел­на ор­га­ни­за­ция, на кад­ри­те от об­щи­ни­те. Бла­гоев­град бе­ше из­граж­дан от це­лия ок­ръг и с по­мощ­та на ин­сти­ту­ции из­вън ок­ръ­га. Но с не­за­ме­ним при­нос в коор­ди­на­ция­та на цялос­тна­та дей­ност бе­ше ИК на Ок­ръж­ния на­ро­ден съ­вет с пред­се­да­тел Ни­ко­ла Тон­чев. Из­пъл­ни­тел­ният ор­ган ра­бо­те­ше всеот­дай­но, от­го­вор­но, ком­пе­тен­тно за из­веж­да­не­то на от­дел­ни­те проб­ле­ми до ус­пе­шен ре­зул­тат.

Бе­ше чест да ра­бо­тим с ар­хи­тект Але­ксан­дър Ба­ров – све­тов­ноиз­вес­тен. Ко­га­то оти­вах на сре­ща да го по­каня да пое­ме гол­ямо­то де­ло, не вярвах, че ще прие­ме. За­ло­жих на земл­ячес­тво­то /арх. Ба­ров е от Раз­лог/. Той до­ве­де и дру­гия ко­лос в ар­хи­тек­ту­ра­та – ар­хи­тект  Ата­нас Агу­ра, но не мо­га да под­ми­на ко­ле­ги­те им Бог­дан То­ма­лев­ски, Иван Бит­ра­ков и Рад­ка Пав­ло­ва. Мо­же би в та­къв фор­мат из­реж­да­не­то на име­на не е прие­то, но с дъл­бо­ка чо­веш­ка приз­на­тел­ност и с чувс­тво на бла­го­дар­ност за по­ло­же­ния труд и про­фе­сио­нал­на страст си спомням за бла­гоев­град­ски­те ар­хи­тек­ти Ка­ро­ли­на Сар­га­лие­ва, Ане­лия Па­рас­ко­ва, Ану­шка Кос­та­ди­но­ва, Ма­рия Ми­ле­ва, Пен­ка Ди­мо­ва, Ека­те­ри­на Ба­ха­но­ва, Вил­хел­ми­на Сан­де­ва, Люд­ми­ла Сер­да­ро­ва, Иван Кал­пач­ки, Си­меон То­до­ров, Нен­ко Нен­ков, Ко­сьо Хрис­тов.

Цяла­та проек­тант­ска и фи­нан­со­ва дей­нос­ти се ор­га­ни­зи­ра­ше от СДИНМ с из­клю­чи­тел­на ком­пе­тен­тност и от­го­вор­ност от ин­же­не­ри­те Лю­бен Ил­иев и Геор­ги Ра­сол­ков, и фи­нан­сис­тка­та Йор­дан­ка Ива­но­ва. Къ­де, ако не тук, бих спо­ме­нал ръ­ко­во­ди­те­ли­те на строи­тел­ни зве­на Ки­рил Боя­нов, Кос­та­дин /Ко­чо/ Ан­гов, Вен­да Ха­джи­геор­гие­ва, Иван Бе­леж­ков, Бой­ко Джа­би­ров, Злат­ко Ра­дев, Геор­ги Ган­джов, Пе­тър Чап­къ­нов, Пе­тър Па­раш­кан­ски, Чав­дар Узу­нов, Ата­нас Гиз­дов, Але­ксан­дър Ха­джий­ски, Въл­ко Въл­ков, Иван За­хов, Ми­шо Ми­шев, Цон­ка Кръс­те­ва, Иван Де­ве­джиев, Геор­ги Ри­зов, Кос­та­дин Ди­мит­ров, То­дор Ра­ду­лов, Але­ксан­дър Кра­ва­ров, Геор­ги Сър­бов, Ге­ро Ба­ла­бан­ски, Хрис­то Бър­да­ров, пол­ков­ник Таш­ков, Кос­та­дин Геор­гиев, Ва­лен­тин Кам­би­тов, Ан­дон Мос­ков, Ки­рил Бис­трич­ки, Ни­ко­ла Ври­га­зов, Ди­ми­тър Трен­да­фи­лов, Иван За­ха­риев, Геор­ги Ки­рев и Иван Пет­ров. С приз­на­ние спо­ме­на­вам име­то на Сте­фан Пет­ров – пред­се­да­тел на Об­щин­ския на­ро­ден съ­вет в Бла­гоев­град, с кой­то сло­жих­ме на­ча­ло­то на строи­телс­тво­то в гра­да. Не­пъ­лен би бил спи­съ­кът на име­на­та, кои­то трябва да се помнят, ако не спо­ме­на ръ­ко­во­ди­те­ли­те на строи­тел­ни бри­га­ди Вла­до Хрис­тов, Бо­рис Стои­лов, Геор­ги Ел­чи­нов, Вла­ди­мир Та­тар­ски, ръ­ко­вод­ни­те ин­же­не­ри Але­кси Кир­мин и Спас Ба­щен­ски. Не мо­га да под­ми­на при­но­са на об­щин­ски­те ин­сти­ту­ции и гол­яма­та от­го­вор­ност и про­фе­сио­на­ли­зъм на пред­се­да­теля на Об­щин­ския на­ро­ден съ­вет – Бла­гоев­град ин­же­нер За­ха­ри До­нев. Спе­циал­но място в спо­ме­ни­те ми имат Ата­нас Аш­ми­нов и Ди­ми­тър Маз­ней­ков от Пет­рич, пър­вият – ге­не­ра­лен ди­рек­тор на ДСО „Мла­дост“, а дру­гият – пред­се­да­тел на ПАК „Бе­ла­си­ца“, как­то и ге­не­рал­ният ди­рек­тор на „Бул­гар­та­бак“ Ди­ми­тър Яд­ков. Те оси­гу­ри­ха ва­лу­та­та за фон­та­ни­те на цен­трал­ния пло­щад, кои­то с пъл­но ос­но­ва­ние мо­же да се на­ре­кат „Пет­рич­ки­те фон­та­ни“. И де­сет­ки дру­ги спе­циа­лис­ти от раз­лич­ни про­фе­сио­нал­ни об­лас­ти, ка­то Ка­лин Ди­мов, Ян­чо Ми­тев, Ди­ми­тър Ку­тев, Кос­та­дин То­до­ров, Лю­бен Ба­чев, Мит­ко Ми­тев, Па­вел Хрис­тов, Иван Ней­ков и мно­го дру­ги.

Има­ше и мо­рал­ни строи­те­ли ка­то въз­рож­де­не­ца Илия Ку­ков, кой­то дар­ява­ше без­въз­мез­дно своя­та пен­сия. То­зи жест и то­га­ва, и се­га е мо­рал­на­та ду­хов­на спой­ка във фун­да­мен­та на но­вия град. То­ва трябва да се пом­ни. Да се знае, че е има­ло и та­ки­ва хо­ра, кои­то са из­граж­да­ли бъл­гар­ска­та дър­жа­ва с ум, сър­це и дух. Всич­ки, цяло­то на­се­ле­ние бе­ше съп­ри­час­тно към то­ва де­ло.

– С ка­къв фи­нан­сов ре­сурс за­поч­нах­те?

– В на­ча­ло­то иде­ята не пред­по­ла­га­ше да се зах­ва­ща­ме с ма­щаб­ни де­ла, а и проек­ти няма­ше. С ре­ше­ние на Бю­ро­то на Ми­нис­тер­ския съ­вет за та­зи цел ни се да­ва­ха са­мо 6 ми­лио­на ле­ва. С те­зи па­ри мо­же­ше са­мо да ос­ве­жим вход­на­та ар­те­рия на гра­да и ни­що по­ве­че.

– Ка­къв бе­ше ма­ща­бът на строи­телс­тво­то? Как­ва бе­ше пром­яна­та?

– Су­ма­та от 6 ми­лио­на ле­ва по­каз­ва­ше, че не се за­ла­га ма­щаб­на идея, а са­мо про­то­кол­на. Реал­ни­те ма­ща­би се оче­рта­ха чрез ком­плек­сна­та прог­ра­ма, коя­то приех­ме и коя­то от­го­вар­яше на на­ши­те ам­би­ции и нуж­ди­те на гра­да. Съг­ла­су­ва­не­то на тоя ма­щаб ста­на с нас­тоя­ва­не и но­се­ше не­ма­лък риск. Не се раз­ми­на и без произ­шес­твия, но прог­ра­ма­та се из­пъл­ни в мак­си­мал­ния си ва­риант. Тя съот­ветс­тва­ше на въз­ход­яща­та спи­ра­ла в раз­ви­тие­то на ма­ши­нос­трое­не­то в ок­ръ­га, кое­то съз­да­ва­ше ус­ло­вия за на­ла­га­не­то на еко­ло­гич­на и ви­со­ко­тех­но­ло­гич­на про­миш­ле­ност, да­ва­ща хляб и чувс­тво за про­фе­сио­нал­но ос­мис­лен жи­вот на де­сет­ки хил­яди спе­циа­лис­ти и ра­бот­ни­ци, от­го­вар­яше на ам­би­ция­та на зе­ме­дел­ски­те сто­панс­тва, пое­ли пътя на обе­ди­не­ни­те аг­рар­но-про­миш­ле­ни ком­плек­си, на ди­на­мич­но раз­ви­ва­щи­те се кул­ту­ра и об­ра­зо­ва­ние.

Продължение на интервюто на Бетина Апостолова с Л. Причкапов четете в следващия брой

БЕ­ТИ­НА АПО­СТО­ЛО­ВА.в.Струма