Втори в света на ударни инструменти след Били Кобъм, Ивайло Романов-Пелето: С тъпана обиколих света

Ивайло Романов-Пелето е благоевградският музикант, сдобил се с необикновено професионално постижение, музикална класация за ударни инструменти го поставя на второ място след легендарния Били Кобъм, което е документирано и със златна плоча. Пелето е опознал света още в годините на соца, но и светът знае за него. Роден е на 27 април 1954 година, популярен е  като Големия Пеле /Пелето/, а е Големия, защото синът му Сергей пък е известен като Малкия Пеле. Учил е в Логодаж и в Благоевград. Съпругата му Виолета дълги години е работила в Тютюневия комбинат в Благоевград, където е пяла в самодеен състав. Работила е и в кулинарния бранш, както и малко в  шивашката индустрия.

Ивайло и Виолета имат дъщеря Камелия, която е семейна, в момента е на гурбет в Германия, както и син Сергей, също семеен, установил се е в Лондон, където се занимава с музика. Фамилията има и 6-годишна внучка Виолина и внук Иво, който е в четвърти клас.

– Ивайло, музикантството наследствено ли ти идва, или ти си първият във фамилията с това занимание?

– Не е съвсем без наследствена мая. В рода имам много чичовци и братовчеди, за които музикантството е призвание, а донякъде и житейска съдба, та все нещо съм поприхванал и аз. Родът ми е с доста дълбоки корени, които в исторически проучвания не са разкрити. Има жилчици дори и в турския град Измир /Смирна/, от който идва родът на поета Христо Смирненски. В рода ни е имало и мюфтия, който по служебен ред е бил нещо като съдник и се е грижел за реда и поддържането на джамии.

– Романов или Пелето – как си по-известен?

– Ивайло Романов съм, така да се каже, по документи, а иначе за тези, що ме знаят като Пелето, така съм им по-близо до сърцето.

– И как дублира името на великия бразилски футболист?

– И аз с футбола.

– Бил си футболист?

– По-скоро баща ми искаше, като ми казваше, че хляб може човек да си изкарва и с краката. Започнах да подритвам топка още като дете. Взех да се изявявам из разни детски и юношески формации, че стигнах и до мъжкия тим на „Беласица” /Петрич/. Бях нещо като плеймейкър на отбора. Стараех се, че се и престаравах, и ме кръстиха Пеле. Дублирах името на Пеле, но не и неговата игра. Така Пелето у мен умря като футболист, но продължи да съществува като музикант.

– Защо се отказа от футбола?

– От много рани по нозете. Много ме ритаха. И сега имам белези /показва ги/. Пък вече имах и друга насоченост, която пък касаеше ръцете ми. Това беше владеенето на ударни инструменти. И тук се намеси една друга бащина мъдрост, че музикант човек богат може да не стане, ама и челяд без хляб няма да остави.

– Кои са ти любимите инструменти?

– Ударните. Те са с чужда кожа, а знае се, че както и да се удря по чужда кожа, удрящия не го боли… /смее се/. Та любимите – това са тъпан, барабан. И най-вече когато е комплект барабани с перкусии. По моята музикална философия ударните инструменти са нещо като сърцето – каквото е то за човека, това са те за всеки оркестър, за всяко музикално изпълнение. Те са това, което дава ритъма, а той наруши ли се, нататък не излиза нищо свястно.

– Какво се опитваш да постигнеш, докато удряш тъпана?

– Да хвана необходимата ритмика. Това ще рече ударните инструменти да се превърнат в своеобразна юзда на гласовите изпълнителии другите  музикални инструменти, като така се връзват в необходимата оригиналност на изпълненията. Не аз, мъдри хора са го казали, че голям музикант, независимо на какво свири или дрънка, не се получава, ако не познава добре ударните инструменти.

– Занимаваш се вече само с музика. Животът ти музика ли е?

– Не е, има и плач. Има ли обаче музика, плачът е по-малко.

– Кой те насочи към барабаните и тъпаните?

– Пак тате. Той ги владееше също добре. Помня се още от шестгодишен да удрям по тарамбука с ръчички. Случваше се и да напъвам гласните си струни, а това пък ми идваше от мама Надка, която пееше добре. Често при празници, а и без празници и поводи, у дома си правехме концерти.

– Кога разбра, че за тебе музиката не е увлечение, а съдба?

– Не знам, но сега си мисля, че все съм си го знаел. Но може би при участието ми в ансамбъл „Пиринска китка”. С ръка на сърцето казвам, че „Пиринска китка” бе една отлична школа за мен. С този ансамбъл пропътувах почти навсякъде из България. Евала му на хореографа Братой Братоев. Пътувахме и зад граница – Чехия, Словакия, Германия, Унгария, Македония. Гледахме хората как живеят, на какво се радват. Ходили сме из СССР, в Аджария /тогава Благоевград беше в приятелски връзки с Аджария/. От този ансамбъл после се изявиха много именити изпълнители на ДАНПТ „Пирин”, като Росмари, Жанета, Янка, Симеон Стамболийски…

– Бил си и ти в ДАНПТ „Пирин”.

– Да, но до него ми се случиха и други перипетии като музикант. 1974 година ме взеха трудовак. Набутаха ме в доменните пещи на металургичния комбинат в Кремиковци. Но за късмет само за два месеца. Разбрали някои началници, че имам похват по удряне на ударни инструменти, и ме взеха в ансамбъла на ГУСВ /Главно управление на строителните войски/. И се заредиха концерти, почувствах се уважаван. С благодарност от това време съм към хубавите постановки, които майстореше Коста Колев, имам мили спомени и с хореографа Първан Стоев, цигуларя Венцислав Такев, акордеониста Ибро Лолов…

В ансамбъла на ГУСВ бях до 1976 година. Прибрах се в Благоевград и имах чувството, че нещо в музиката все още ми куца. Хванах се със самоподготовка, която продължи две години. Използвах този период в изучаване на ритмиката с възможностите на ударните инструменти и да разграничавам различните фолклорни области и държави, поне от Балканите.

– И успя ли?

– Да. Примерно в Егейско двойката се играе като лито хоро с използване на исо тамбура, кавал и гайда. Из Вардарско ритмиката е по-плавна, да я наречем водоравна, и е акцентирана в завършена музикална фраза. Пиринският край обаче като че е най-богат на ритмика. Тук могат да се открият разновидности от Малешевско, Разложко, Петричко.

– И?

– И 1978 година – в ДАНПТ „Пирин”. Привика ме ръководителят му Кирил Стефанов. За този ансамбъл и часове няма да ми стигнат да ти приказвам. В него израснах още повече като музикант. Много съм благодарен на Осман Гогов – тъпанар виртуоз, от когото възприех тремолите и качването на показалеца върху средния пръст, като така се правят синкопи. Възприех много и от царя на тарамбуката Осман Демов, главно по отношение на етиката в музиката. Няма да пропусна и композитора Димитър Динев, с когото и сега работя. Но трудно е да изредя всички, а в „Пирин” бях до 1990 година, общо 12 години, и с него обиколих почти целия свят.

– Кога почувства, че си утвърден музикант и те спохожда славата?

– Може би 1982 година. С ДАНПТ „Пирин” сме в САЩ. Случайно съм на една сцена с великите музиканти Били Кобъм и Ян Пейс от „Дийп Пърпъл”. В щата Тенеси се провежда конкурс за перкусионисти. Записах се последен, като редицата пред мене беше доста дълга. От над стотината участници след първия кръг бяха отсети десет барабанисти. След втората пресявка пред мене вече беше само Били Кобъм. Ще спомена, че на финалното ми изпълнение по-голяма част от залата ръкопляскаше в изправено положение, а това им дойде от мои импровизации. Наградата бе златна плоча и 20 000 долара, които обаче не ги взех, че все едно били нещо като за мое държавно участие…

Абе какво да ти приказвам! Знаеш какви бяха тогава времената. Където и да отидехме с „Пирин”, все ни следваха и хора от КДС /Комитет за държавна сигурност/. Отидоха парите от 20-доларови хилядарки нанякъде, ама и аз не останах съвсем капо. Така се случи, че ме викнаха в резиденцията на Тодор Живков – Тато, както му казвахме, в Бояна. Лично той ми връчи на срещата орден „Св.св. Кирил и Методий” , първа степен. На срещата с Тато се случи още нещо любопитно. Тихичко ме попита каква заплата взимам в „Пирин”. Отговорих му, че съм на 165 лева. Не мина месец и взеха да ми дават 465 лева, част от парите идвали като някакво поощрение. Разбрах, че лично Тато се е бил обадил на тогавашния първи в Благоевград Лазар Причкапов. Посъветваха ме обаче много да не разгласявам, че съм най-скъпоплатеният музикант в „Пирин”, че да няма раздори.

– След ансамбъл „Пирин” с какви други жалони маркира музикалните си пътища?

– Поскитах малко из страната, а и по широкия свят самостоятелно. После попаднах в ансамбъл „Болеро” в София, воден от художествения ръководител Христо Димитров. В летописа на ансамбъла съм с участия в много събития.

Вписах музикалната, а и трудовата си съдба и с ансамбъл „Българе”. В края на 2006 година с него преживях паметни събития. Най-значимо сред тях се оказа празнуването по случай приемането на България в Европейския съюз. Не знам какво точно е било празнуването в България, но аз бях с „Българе” из Люксембург и Брюксел. Изнасяхме по големия повод концерти, прославяйки родното изкуство.

Ще добавя, че нашето концертно участие не бе само на сцени, а и из улиците на градовете и най-вече в Брюксел. С нас бяха и президентът Георги Първанов, министър-председателят Симеон Сакскобургготски, а и други политически лица и общественици. Вълнуващо бе много. Ако можеш, представи си ме облечен в национална фолклорна носия, набиващ асфалта или паважа на улици и площади, вървя с широка крачка в ръце с тъпан, а след мене в парадност колеги, правителствени чиновници… Мигове, достойни да отронят поне по една сълза от умиление.

– Когато приключи с „Болеро”, къде се озова?

– Случи се, че попаднах в звукозаписното студио „Пайнер”. Имам участие в много записи на песни на именити изпълнители, които и сега не слизат от телевизионните излъчвания, а и от всякакви сцени. Ще посоча записи с Райна и Константин, с Преслава, Десислава, с дъщерите на Христо Филатов – Мария и Магдалена, с Галена, Софи Маринова.

С риск да прекаля може би, но не мога да не посоча, че имам записи и съвместни изпълнения с песни на именитите, ще ги кажа с малките им имена, както са и популярни – Нелина, Анелия, Глория, Цветелина.

– С чужди състави имаш ли участия в концерти и записи?

– Много. Да не излезе като хвалба, но съм с участия на концерти на сръбските музикални знаменитости Шабан Шаулич, Весна Змиянац, Мирослав Илич, Неда Украден, Халид Муслимович. Да продължа ли? Ами без да изчерпвам посписъчно, ще добавя Горан Брегович, Богдан Здравкович, Индира Радич.

– Май сърбите са те омагьосали с изкуството си?

– Е, не е само до сърби, имам участия и в състави от Северна Македония, Гърция. Ще спомена Василис Карас, Макис Христодопулос, Благица Павловска, Благоя Груевски, Анита Мицевска, Милан Завков.

– Ивайло, в Благоевград има много известни  композитори и изпълнители. В какви отношения си с тях?

– Ами с всички съм лице срещу лице. Има една приказка, че краставите магарета отдалече се надушват, та и ние, дето се броим като хора на изкуството, знаем, че сближаването ни все още е от полза и не носи никаква вреда. Мъдрите казват, че това, което знаеш и го предадеш на други, не те обеднява, а че и други си научил, те и обогатява. Та и ние си помагаме.

– В какво по-конкретно намира израз това сближаване с творци от Благоевград и Пиринско?

– В много неща. Първо, помагаме си при записи на песни, като, разбира се, аз съм с участие на тъпан, тарамбука или нещо друго, по което се удря с пръчка или с пръсти. Каним се при отбелязване на юбилейни годишнини, заедно сме при разни големи обществени празненства, изготвяме дискове, албуми.

– Ще кажеш ли някой, с когото си в близки отношения?

– Ще ми се, ама много са. Все пак да спомена поне някои, с които сме, дето има една приказка, откакто свят светува. Сред тях са именитите изпълнители на пирински фолклор Георги Гоцев, Иван Гоцев, Иван Дяков, Емил Ристосков, Бог да го прости, че почина наскоро, маестро Димитър Динев.

– Правил ли си сметка в колко записи си участвал?

– Освен да използвам думата безброй, друга нямам.

– Животът ти почти е преминал в репетиции и по сцени, това не ти ли и дотяга?

– Не. Едно разбрах от многото ми вече житейски опит, че човек прави ли това, което му се иска да прави, то не му дотяга.

– А чувстваш ли се удовлетворен от направеното дотук?

– Разбира се. Аз съм човек, който не бяга от срещи с хората, щастлив съм, че мога да им дам нещо от моите умения. Не съм човек, който търси големите изяви и с тях да се фука. Но не мога да не спомена, че съм търсен и не съм отказвал с тъпан, тарамбука или друго, по което се удря, да съм и по сватби, именни дни, кръщенета и всевъзможни семейни и махленски веселия.

– Като си уговаряхме среща за интервюто, каза, че работиш нещо с кожи. Какво  е това?

– Ами да, наистина работя с кожи. Музикантството невинаги е достатъчно да храни семейството, та и майсторя по нещо с кожи. Правя ударни музикални инструменти, интересът към които май нараства, а това е много хубаво, че хората започват да мислят и за музикално изкуство. Правя ударни инструменти от изкуствена и от естествена кожа. Мисля, че съм навлязъл добре в занаята.

– И какво точно правиш?

– Най-различни тъпани, барабани, тарамбуки и други видове.

– На 68 години си вече. Сбъдна ли всичките си мечти?

– Не. Ще ми се да ми се удаде възможност да открия в Благоевград някаква школа за усвояване на ударни инструменти, за да съм сигурен, че ще има кой такива като мене да ги следва.

– А никой ли не те следва?

– О, не исках да кажа точно мене да следва някой, а музиката и ударните инструменти. Но има, един от тях е и синът ми Сергей, който се занимава и с музикантство в Лондон. Той добре получи шлифовка и в съвместна работа с Азис.

– Имаш ли обществена признателност?

– Ами да. Не съм без отличаване за това, което съм правил. Почетен гражданин съм на Благоевград и на американския град Нешвил.

– Чувстваш ли се като учител на по-млади от теб?

– Като учител – не, но като напътстващ – да. Но в трудовата ми биография съм вписан и като учител. Поработих като преподавател в Мюнхен, Германия. Там има едно европейско училище за обучение на джазбанисти, барабанисти, рототоми и ме хванаха за нищо като даскал. Идваха ми ученици от 5-и  до 12-и клас от Италия, Словакия, Испания, че и българчета.

– Как оценяваш досегашния си живот?

– Такъв, какъвто ми се е искало да е. Като тръгна из Благоевград, пък и навсякъде из Пиринско и другаде,  рядко ще се види някой от по-възрастното поколение да не ме познава и да не протегне десница за поздрав. А това, мисля, че никак не е малко за един човешки живот.

Ще добавя и това, че ме изпълва и с малко може би нескромна гордост, че аз, едно сиромашко момче, с тъпани, тарамбуки и барабани е прославяло родината из какви ли не места и почти навсякъде из света, а и така що свят е видяло… Това никак не е малко, нали?

БОРИС САНДАНСКИ в.Струма

снимка: Топ Преса