Българинът от Претор

Костадин Филипов

90 години от рождението на Панде Ефтимов – човекът, открил, заснел и популяризирал каменния надпис от Битоля и посветил живота си на защитата на българщината в Македония

Става най-известният политически затворник от Македония в Титова Югославия след скалъпен процес

Никак не съм сигурен, че и друг път не съм използвал това заглавие когато е ставало дума за Панде Ефтимов. Българинът от Претор.

Че беше българин до мозъка на костите си, това никой от познатите и приятелите, пък и от враговете му не може да отрече. Че беше роден в село Претор на брега на Преспанското езеро, това пък всеки знаеше. Панде се гордееше с родното си място, което сега е по-скоро махала, отколкото истинско село, живееше с надеждата, че туристическият интерес към плажовете и водите на езерото могат да му вдъхнат нов живот. Знаеше историята на околните ридове, с часове можеше да говори за разположението на частите на българската армия по върховете на планините по време на битките от Първата световна война. Знаеше номерата на полковете и техните наименования, командирите им, действията им, победите и загубите им.

Без да е специализиран военен историк знаеше местонахождението на войнишките и офицерски гробове на територията на днешна Северна Македония, дори и онези, които юговластите преднамерено бяха решили да крият и изравняват. Независимо дали ставаше дума за Кралска Югославия, или за нейното продължение – СФРЮ на Тито. И неслучайно се превърна в нещатен консултант на всички български посланици в Скопие след 1992 г., на учени и изследователи, на журналисти или на най-обикновени любители и търсачи на истината за българското военно присъствие в Македония по време на войните за национално освобождение и обединение.

С горчивина говореше за хилядите политически затворници, намерили смъртта си или на острова срещу родното му село в Преспанското езеро, или край Отешево, в лагерите след 1944-1945 г., когато новите управници на Македония са строели вилите си и почивните домове с труда на стотиците задържани зад телените мрежи. Това са били хора патриоти, в голямата си част обвинени като „сътрудници на окупатора“, като не е някаква кой знае каква голяма загадка да се разкрие и кой, всъщност, е окупаторът.

Пак Панде ми е казвал, че когато българските войски са дошли в неговия край в Претор и на Преспанското езеро, възрастните хора са карали децата да съберат цветята от всички градини, които е имало в селото. „Цвете не остана, което да не е събрано и подарено на българските войници“, си спомняше Панде, тогава девет-десет годишно момченце.

Панде Ефтимов бе може би най-известният, а вероятно и най-дългогодишен политически затворник в Титова Югославия от Македония. След скалъпен процес в началото на 70-те години на миналия век е пратен в затвора, иззети са му личните документи, превърнат е в човек без минало и настояще, но и без бъдеще. Учител, журналист, публицист, поет и писател, общественик, Панде става жертва на монтиран процес и изсмукани от пръстите обвинения и заключения на прокуратурата. Всичко това – и полицейските доклади срещу него, и донесенията на прикачения към Панде и приятеля му Георги Ордев доносник, и разпитите и съдебното дело, както и медийната реакция за всичко това са събрани в книгата „Делото „Галичица“, и прекършената съдба на Панде Ефтимов“, издадена от Македонския научен институт.

Работейки със съпругата ми върху документите, качени предвидливо и дискретно приживе от Панде върху флашка, научихме за историята и живота в Титова Югославия повече, отколкото и от най-подробния учебник. Всяка прелистена страница, всяка нова глава, всеки полицейски доклад или прокурорска реч ни разкриваше истината за методите, с които тогавашните власти в СФРЮ и техните услужливи епигони в Скопие са мачкали свободното слово, са наказвали плахите опити за публична изява на друг поглед към собствената история на хората край Вардар.

Панде и другарите му стават жертва на политическите игри в Белград и на управляващата прислуга в Скопие, като в обвиненията срещу тях е включен и фактът, че всяка година на 4 май отиват на гроба на Гоце Делчев в църквата „Свети Спас“ на Калето над Вардар и говорят за делото му. А и стихове, посветени на героя, четат, моля ви се. Откъде накъде? Какво си позволяват?

Освен всички други основания да уважавам този умен, изстрадал и знаещ възрастен мъж, имах и още някои свои, лични. Панде бе основен събеседник в два от моите документални филми за БНТ. Че кой друг, ако не той? През лятото на 2009 г., бях ходил при него в родната му къща в Претор да го снимам за някакъв репортаж. На връщане към Скопие той дойде с нас и през целия път през Битоля, Прилеп, Градско и Велес ми показваше неща, на които не бях обръщал внимание преди. Тук малка схлупена къщурка, която по време на Първата световна е била гара на българската железница, там, вдясно от пътя – два тунела, пробити от българските военни инженери и строители за теснолинейката, изградена за нуждите на армията, там паметник на герой от онова време.

Така се роди идеята за „Няма забравени влакове“, в който Панде бе основен участник и събеседник. Качихме го на влака от Скопие за Велес, затворихме купето, монтирахме камерата и Панде започна да разказва. В това число и онзи мит за облога между български военен инженер и негов германски колега, че линията няма да може да се прекара по височината, която се издига над Прилеп. Германецът бил казал, че ако българите качат релсите горе и влакът мине по тях, той ще сложи край на живота си, толкова невъзможна му се виждала тази строителни мисия. Но българският военен инженер, образован и амбициозен, не се отказал. Взел едно магаре, пуснал го по склона нагоре и там, където животното на зиг-заг се качило до върха, маркирали трасето… И когато първите влакчета се качили горе, на най-високото, германецът бил принуден да признае поражението си. Дали се е самоубил, не се знае, по-скоро мълвата говори, че се е оженил за една българка от Прилеп. Което пък дава повод да се шири шегата, че няма нещо важно, което да се е случило по това време в Македония, и то да няма връзка с Прилеп.

Панде вече беше доста болен, когато работехме заедно върху филма за Битолския надпис. Знаете, онази каменна плоча, върху която по заповед на цар Иван Владислав се изсича надпис, който утвърждава българския характер (българин родом) на фамилията на цар Самуил. Тези дни пак изгледах и изслушах целия разказ на Панде за всичко, което се е случило през лятото на 1956 г. Във филма влезе само една малка част за това как негов приятел му подхвърля, че на един строеж в Битоля са открили голям камък с някакви драсканици по него. Панде, по това време на 24 години, е учител в съседно село. Отива заедно с приятеля си, измива надписа и го снима. Едва ли в първия момент е усетил, че пред него е историята, която говори с езика на камъка. Но, както самият той каза, на едно две места видял думата българско, или българин, изсечен със старобългарски шрифт. Това вече е било знак, че надписът трябва да се документира. Снимката достига до София. И така започва животът на надписа върху камъка от Битоля, който днес е едно от съкрушителните доказателства за българския характер на царската фамилия на Самуил.

Панде почина в София, в една августовска неделя на 2017 г. в една от клиниките на Военномедицинска академия. Погребахме го три дни по-късно в Скопие, където през по-голяма част от живота си водеше битките за духовното единство на българите от двете страни на границата и за съхраняване на българщината в Северна Македония. Неговите приятели в София стартирахме процедурата, която завърши в крайна сметка с награждаването му посмъртно от президента Румен Радев с орден „Стара планина-втора степен“, връчен на синовете му Наум и Климент. Но си дадохме сметка, че с неговата смърт си отива едно цяло поколение романтици и идеалисти към България.

Ако беше жив, днес трябваше да чества 90-ия си рожден ден. Почивай в мир, Панде, българино от Претор, Преспанско.