Преследваният първоборец от властта на Тито

Д-р Христо Татарчев е последният жив от групата на шестимата основатели на ВМОРО през 1893 г.

На стари години бе свидетел как сърбо-комунистите преследват неговата българската нация и език

В поредица от публикации „Труд“ разказва за малкоизвестни или неизвестни факти от борбите на македонските българи през периода 1944 – 1991 г.

Приемствеността между национално-освободителното движение в Македония до 1941 г. и установената впоследствие нова югославска власт е сред най-дискутираните теми в целия пакет от открити въпроси между София и Скопие. Въпреки че свикването на Антифашисткото събрание за народно освобождение на Македония на 2 август 1944 г. пропагандно е обявено за „втори Илинден“, илюзиите много бързо са попарени и се пристъпва към унищожаване на всички носители на автентичните идеи на борбата за свобода, с което за пореден път се отварят каналите за насаждане на сръбското влияние.

Вероятно най-характерният пример в тази насока е съдбата на д-р Христо Татарчев. В края на 1944 г. той е последният жив от групата на шестимата основатели на ВМОРО през 1893 г. и пръв председател на нейния Централен комитет. По това време той се е надявал да изкара старините си в родната си къща в Ресен, но там го заварва поредната политическа промяна в Македония и установяването на комунистическата власт на Тито.

Името му е истинска легенда сред населението на днешна Северна Македония и се ползва с огромен авторитет. Заслугите на д-р Христо Татарчев към българската национална кауза са неизброими, но сред тях особено място заемат оставените спомени за основаването на ВМОРО и нейните цели. Още през 1928 г. те са публикувани в съвсем синтезиран вид, но за сметка на това дават отпор на редица съвременни спекулации. Хр. Татарчев разказва пред проф. Любомир Милетич, че „се разисква надълго върху целта на тая организация и по-сетне се спряхме върху автономията на Македония с предимство на българския елемент. Не можехме да възприемем гледището „прямо присъединение на Македония с България“, защото виждахме, че туй ще срещне големи мъчнотии поради противодействието на Великите сили и аспирациите на съседните малки държави и Турция. Минаваше ни през ума, че една автономна Македония сетне би могла по-лесно да се присъедини към България, а в краен случай, ако това не се постигне, ще може да послужи за обединително звено на една федерация на балканските народи“.

Нещата са пределно ясни, но в края на 1944 г. новата титова власт се опитва да кокетира с Христо Татарчев с идеята да го спечели за каузата на македонизма. Задкулисните цели обаче се разкриват, когато в началото на 1945 г. е арестуван неговият племенник д-р Асен Татарчев, също ползващ се с огромен авторитет сред местното население и открит защитник на неговата българщина. Този преломен момент в живота на Христо Татарчев е описан по страниците на в. „Македонска трибуна“: „Той остана в родната си къща няколко месеца, но тук го заварва най-новото поробване на Македония. На стари години бе свидетел как сърбо-комунистите преследват неговата – българската нация и език в Родината ни. Той видя с очите си страданията на бащи и майки по избити от сърбо-комунистите синове и дъщери. Той веднага схвана, че се създава „македонска нация и език“, за да бъде окончателно погребан македонския въпрос и завинаги Македония да остане под робството на Белград. В същото време сърбо-комунистическите дейци чувстваха нуждата да се представят за „последователи“ на ВМРО и шумно държаха речи за Гоце Делчев. Те направиха опит да разполагат с първия председател на Централния комитет д-р Христо Татарчев и да спекулират с името и присъствието му в Македония. Но… (той) твърдо отби техните опити и отказа да говори с тях“.

В тази драматична за българщината в Македония ситуация, основателят на ВМОРО си дава сметка, че животът му е в опасност, и той предприема рисковано бягство с неговата съпруга София. Десет години по-късно тя го описва по следния начин: „днес, когато родината ни Македония страда от режими много по-тежки от когато и да било в миналото…, д-р Христо Татарчев и аз бяхме в Ресен, Македония под Белградско робство – след 1944 година, след като тая част на отечеството ни наново бе включена в Югославия. Ние непосредствено видяхме какви жестокости се вършеха над нашия народ, как той е подложен на унищожаване под голямата лъжа, че съществувала уж македонска република в Югославия. И първият председател на Вътрешната македонска революционна организация, д-р Христо Татарчев, ведно с мене, болен и на старини, трябваше да бяга от родния си град Ресен, от днешна поробена Македония, за да се спасява от новите поробители“.

Първоначално Хр. Татарчев се отправя към София, но по това време България гъмжи от югославски емисари, които и тук налагат македонизма. Той разбира, че все още не се е спасил, поради което през 1947 г. успява да се прехвърли в Торино. По същото време в Рим се е установил Иван Михайлов и така в Италия възниква интересната ситуация на нейна територия да живеят двама членове на първия и последния Централен комитет на ВМРО. Поради напредналото заболяване, Христо Татарчев почти не излиза от дома си, но въпреки това двамата поддържат редовни контакти.

Христо Татарчев почива на 5 януари 1952 г., а за смъртта му са уведомени единствено Иван Михайлов и Централния комитет на Македонските патриотични организации в САЩ и Канада. От там до София Татарчева изпращат телеграма, в която се казва: „Новината за смъртта на Вашия любим съпруг, с когото за дълги години деляхте радости и скърби, достигна своевременно и до нас. Скоро тя се разнесе из цялата ни родолюбива македоно-българска емиграция на този континент“. Съболезнования са изпратени и от Берто Драгичевич, представител на Хърватския комитет за бежанците в Чикаго. В тях той оприличава Христо Татарчев на пионер и първоборец.

Опелото на основателя на ВМОРО е на 7 януари, като на него присъстват само съпругата му, семейният му приятел Тома Флоров и Асен Аврамов – най-довереният човек на Иван Михайлов по това време. Поднесени са три венеца, чиито надписи ясно разкриват огромната му роля и популярност: „На Великия Син – от Македония“, „Поклон пред д-р Христо Татарчев – от МПО от Америка“ и „На Учителя – Борец – от Иван Михайлов“. В своето надгробно слово Асен Аврамов казва: „Пред нас лежи един от синовете на българската нация… Другари в комитета му бяха личности като Дамян Груев, Гоце Делчев, Христо Матов и други великани на освободителната борба… Д-р Христо Татарчев се помина далеч от своята любима Македония, която той лично видя, как бе потисната от ботуша на най-новото и безсрамно робство“.

Две години по-късно живеещите в САЩ Димитър, Петър, Тодор и Атанас Чукалеви, Вангел Бундев и Майк Дурато, всичките родени в Ресен, а също така Андон Янчулев от Прилеп, поемат инициативата за изграждането на надгробен паметник на Христо Татарчев. След като той е построен, неговата вдовица София Татарчева през 1955 г. им изпраща благодарствено писмо, в което пише, че „вашият жест ще показва, че идеалите на ВМРО и на цялото македонско освободително движение далеч не са постигнати, и че всички синове на Македония, където и да се намират, ще трябва да продължават борбата“.

Верни на този завет, името на д-р Христо Татарчев и по-късно продължава да бъде знаме в борбата за свободата на Македония. Така например през 1962 г. радио Мадрид в своята емисия за Македония разкрива любопитната подробност, че югославските власти „не са посмели да го убият, както направиха с мнозина други македонски дейци, защото това би ги напълно изложило пред очите и на най-слепите“.

Тези факти от живота на д-р Христо Татарчев са важни, защото те по категоричен начин показват трайната приемственост в борбата на ВМРО от нейното създаване през 1893 г. В същото време те разкриват липсата на каквато и да била връзка между нея и установения след 1944 г. в Македония нов режим.