Реквием за Вардарска Македония

Петър Герасимов

Езикът на омразата ще продължава, подхранван от такива „дреболии“ като мраморните плочки по улиците на градове и паланки, на които пише “… борбата срешу бугарскиот и немачкиот окупатори“, от учебници и словоблудци

Признавам си, не я бях чел(макар, че се мисля за книголюб). Открих случайно в нета големи откъси от тази книга наречена „Войната се завръща“ (La guerre revient). Авторът Анри Пози (Henry Pozzi) е френски политик, дипломат и писател, който работи за британското МИ5 и френското „Сюрте“, в годините на Първата световна война и след нея – до началото на 30 -те.

Открих заглавието и в огромната онлайн книжарница на „Амазон“, маркирано с пет звезди!

Тази неголяма книга ме потресе. Макар, че си мислех, че отдавна съм свикнал да чета и наблюдавам различни ужасии: гражданската война в Ливан( и долината Бекаа) – братоубийствено клане; следите от арабско – израелската война Ел Кунейтра /Голански възвишения (един напълно взривен град); партизански акции (граничната зона между Никарагуа и Коста Рика); подготовка за репортаж, броени часове след страшно земетресение (Букурещ/Вранча) и т. н. Но редовете на Анри Пози, които прочетох са повече от страшни. Веднага на ум ми дойде името на големия публицист Дж. Макгахан, описал клането в Батак по начин, разтърсил Европа. Но има една съществена разлика между редовете на двамата: Макгахан констатира ужасно престъпление, Пози го съпреживява – видях, чух, усетих… Той прекарва доста време сред хората на Вардарска Македония, за да ни остави един невероятен летопис.

Повярвайте, текстовете на Анри Пози са толкова истински, толкова ужасни, че не се осмелявам да ги цитирам. Ще си позволя да споделя само две от „най – невинните“ случки: 1/ малък ученик е заловен от даскала (сърбин, един от стотиците заместили българските учители), че говори… на български. Следва побой с жилава пръчка, докато дупето му започва да кърви пред погледите на другите деца от класа и 2/ млади съпруги на българи, емигранти (познайте къде?), майки на невръстни деца: сръбски офицер ги „развежда“ (насила), а сръбски поп ги „венчава“ (насила) за сърби – ветерани от Първата световна война, загорели за жени…

И още едно невинно наблюдение: „По жътва, пише авторът, наблюдавах хората на полето. Работеха приведени без обичайния смях, закачки и песни. Пълна тишина. Като в гробище…“

Така Пози е видял и записал на бял лист образа на Вардарска Македония, намираща се тогава в рамките на Кралство Сърбия. Той вече не е жив, когато същият регион е в рамките на контролираната от Белград Федеративна република Югославия. Но вече като съюзна република Македония. Един период от близо век, в който три, дори четири поколения са принудени, както би казал един паша от Средновековието „с огън и меч“ да приемат нов светоглед.

Сега ми става напълно ясно, защо преди години, когато пишех за нашите български колонии в юга и севера на двете Америки, люде в Торонто на хубав западнобългарски диалект ми казваха:“ Роден съм в Охрид (или в Скопие) без да споменават думите „българин“ или „сърбин.“ Великосръбската идея не е от вчера. Несъмнено, тя е в дъното и на онези невероятни събития, за който разказва Анри Пози. Поколение, след поколение е „промивано“ съзнанието на живеещите в онзи край. Съвременните млади хора биха нарекли този отблъскващ процес „препрограмиране“. И в основата на тази Програма за мъжете, жените и децата от Вардарска Македония очевидно стой пълното и всеобщо отричане на всичко българско, минало и днешно, отричане гарнирано с омраза.

И поради това днешните жители на този регион, внуци и правнуци на хора, смазани от Програмата са това, което са. Да се спори с тях за явни исторически събития и личности са просто думи хвърлени на вятъра. И чудно ми е как сред тези, същите хора има личности все още с българско самосъзнание. Хора, на които премиерът К. П. отдели цели 15 минути, докато през другото време си „играеше на шикалки“, както казваха бабите ни, със своите домакини край Вардара.

А като си помисли човек, всъщност новите македонски „историчари“ и „политичари“ са клонки от родовото дърво на „помъчени люде“, на помаци! Една разновидност на нашите помаци от Родопите, които са с български корен и с чист български език, но се кръщават с турски имена, изповядват исляма и се молят на непознат арабски диалект. И само се опитайте да промените това! По възрастните си спомняме какво се случи, когато, преди близо четиридесет лета, нечия квадратна глава предложи „да преименуваме“ нашенските турци и помаци. Не е за приказка… И в случая друга Програма, но пак с „огън и меч“ е обработила психически тези хора. Веднъж и завинаги.

И толкова за нашите съседи (без албанско говорещите) от Вардарска Македония. Пардон от РСМ. Най- новата ни история убедително ни доказва безсмислието на всякакви опити за сближаване. Тези хора, може би, са велико – македонци или велико – сърбо – славяни. И толкова.

Езикът на омразата ще продължава, подхранван от такива „дреболии“ като мраморните плочки по улиците на градове и паланки, на които пише “… борбата срешу бугарскиот и немачкиот окупатори“, от учебници и словоблудци.

И пак някоя крадлива ръка ще се протяга към нашата история, защото – за съжаление там, край Вардара, няма отделна реална история. И толкова.

Това е реалността, с която трябва да съжителстваме (и да се съпротивляваме според възможностите си). Останалото е мълчание, както пише Анри Пози.

Дълбок поклон пред десетките и десетки хиляди мъже, жени и деца, мъчени, гонени, насилвани, горени с жив огън, бесени и разстрелвани – българските чеда на Македония!