„Легенди отвисоко“: Легенда за Пирин и Рила и тежестта на майчината клетва
-
- януари 27, 2022
В рубриката „Легенди отвисоко“ ще събираме и преразказваме легенди за Пирин планина и Рила планина. Някои от тях са достоверни, събирани от независими източници, други – плод на художествена измислица.
При всички положения обаче, те са част от фолклора на нашия край, възхвалят величието, което носят вековните местности, красотата, която кара всяка клетка в планинаря да настръхне, крепостната гордост на върхове – гиганти и дълбокия респект на мълчаливите езера. Защото, докато легендите живеят в нас, няма да ги затрупат нито сняг и лавини, нито ще ги разтопи жаркото планинско слънце.
За да опознае човек една планина, не е нужно само да я „обходи”, а да се потопи и в народните сказания, да се потопи в приказките и да разбере малко повече за нея. Останах много изненадан, че за Пирин легендите са много и затова ще споделя най-известните от тях. Най-популярната между всички е тази за Рила и Пирин. Разказа ми я местен човек от Пасарел…
„…Планината, що виждаш сега, нашата Рила планина, някога била жена. Думали я Рилка. Тя се оженила за момък от горните земи. Той се думал Пирин…“ Легендата разказва за любовта между двамата – толкова голяма, че младите се оженили против волята на Рилкините родители. Те не давали единствената си дъщеря на Пирин, защото не знаели кой е, откъде е, чий син е, какъв занаят има и с какво ще изкарва прехраната на бъдещото семейство.
…„Рилка била много красива и работна мома, а инак – луда глава – каквото й се поревне – това правела, не слушала ни баща, ни майка.” Оженили се двамата луди-млади без сватове, без сватба, без песни и свирки и без родителска благословия. Оженили се и избягали далеч от хората, заселили се в едно високо и пусто място. След време им се родили две деца – момче и момиче. Кръстили ги Искър и Места – дотогава никой не бил чувал такива имена.
Бащата ходел на лов, а майката гледала къщата и децата. Двете планинчета били буйни и палави деца. По цял ден се борели, карали и биели, вдигали олелия до небето. Рилка се оплаквала на Пирин – молела го той да се заеме с децата, да ги укроти с бащина дума и мъжка ръка. Ала Пирин, мъжка му работа, не слушал оплакванията на Рилка. Неговата грижа била да донесе храна и дрехи за челядта си, а как живее тази челяд, какво прави без него – това било грижа и занимание за майката.
Един ден, обаче, братът и сестрата се скарали, надумали си тежки думи, дори се сбили. Майката вдигнала ръце да ги възпре и в мъката си през сълзи проклела: „ Да даде господ да се разделите и никога вече да не се видите, нито пък да се срещнете. От вас хората да се плашат и да бягат, с гадини, с риби и жаби да живеете, с тях да другарувате. Дано и аз се вкаменя, та дума да не продумам, глас да не вдигна да ви повикам, обич и милост да нямам към вас, които съм родила и откъснала от сърцето си. Дърветата да ми станат рожби, снагата ми на земя и камък да се стори, сълзите, с които оплаквам сега живота си, извори да станат и от тях реки и потоци да се ройнат, сладостта им за чудо и приказ да бъде.
О, дай Боже, ако те има някъде по небето или по земята, и Пирин да се вкамени и да стане като мене, та да не му се присмиват хората, че е баща на такива буйни и проклети деца.
Още не издумала Рилка тежката клетва и във висинето се явила силна светкавица. Тя разсекла като огнен камшик небето, чул се страшен гръм и в миг тя се претворила на планина – такава, каквато я виждаме и сега. По същото време Пирин, който бил далеч някъде на лов, както стоял, така се вкаменил и той се превърнал в планина – Пирин планина. А двете им деца станали реки. Момичето Места било по-кротко от брат си, повело водите си полека, кротичко надолу из планината, а момчето – Искър, буен като млад необязден кон, се юрнал напред, пресякъл планината, спуснал се стремглаво надолу в полето и като нямало къде да свърти водите си, а те наедрявали и се усилвали от майчините сълзи, той ги повел към Балкана, проправил си път и се слял с водите на Дунав – буен и неудържим като него.
Оттогава той не е чул нищо за сестра си и Места не чула дума за Искър. Майка им, като всяка майка, ги гледа до някое време, а после ги губи от погледа си. Пирин никога не вижда Искър и постоянно тъгува за мъжката си рожба. Затова тая негова страна, която гледа към Софийското поле, винаги е тъмна и зелена, рядко я огрява слънце.
Дургата страна по-често спира топъл бащински поглед на Места и тогава се разведря изпълнената му с обич душа, усмихва се, разхубавява се и мами хората към себе си, та и те да погледат от височината хубавата му дъщеря и да й се порадват заедно с него.
Be the first to leave a review.
