Една истинска българска приказка от Неврокопско

Позволете ми да ви разкажа една истинска българска приказка.

Предполагам, че в повествованието мнозина от вас ще открият съдбата на свои близки. Предполагам също така, че за младите българи ще изглежда сюрреалистично, но това е истината.

Тя беше един от най-добрите човеци, които срещнах в живота си. Беше ми наместо баба и леля едновременно, макар и да нямахме кръвнородствена връзка. Просто беше едно от сирачетата, отгледани от моята прабаба Илинка и прадядо ми Иван.

Леля Стоянка, за която искам да ви разкажа, е родена в едно съседно на нашето пиринско селце. Майка и умира по време на раждането, както и моята баба умира при раждането на майка ми. Била е само на 22 години. Сродни съдби имат, защото и двете са буквално забравени покрай стреса от внезапната смърт на родилките..

Прадядо ми Иван се връщал от Неврокоп и по пътя застигнал един тъжен млад мъж. Разговорили се и дядо го попитал от що е така съкрушен.

– Жена ми почина при раждането. Вчера я погребахме,

отговорил мъжът.

– А какво стана с детето, запитал дядо ми.

– Ами може още и да е живо. Майка ми го остави в яхъра при добитъка. Яз немам файда от очите, та от клепките ли да имам?

– Ще мина да го видя и ако е още живо, ще го взема, заявил дядо Иван. – На нас наскоро ни умря дете при раждането.

Отивайки в селото, заварил детето в яхъра, още дишащо, но без сили да плаче и да се движи. Прадядо ми взел детето и го осиновил. Завивали го в сярева вълна и го масажирали със зехтин. В началото му накапвали му мляко в устата и то постепенно засукало/ на баба Илинка се върнала кърмата/…

Стоянка расла в едно задружно семейство, където се работело от тъмно до тъмно, но кавга никога нямало. Били 6 деца.

Когато моята баба по майчина линия отишла като млада булка в тази къща, Стоянка и станала любимка. И когато баба ми споделила съдбата на стоянкината майка, именно Стоянка се погрижила за нейното дете-моята майка. И никога по-късно не я изостави. Сякаш спазвайки обет към починалата ми баба, тя се опита всячески да я замести, макар и животът да бе твърде суров към нея. Останала вдовица с четири деца, тя никага не се предаде. Успя да ги възпита като истински хора – уважавани от всички.

Остави след себе си прекрасни внуци и правнуци. И въпреки липсата на кръвно родство, те са едни от най-близките ми хора на тоя свят.

Спомените ми са така ярки, сякаш и сега я виждам пред себе си. Такава необикновена сила имаше в тази крехка жена. Толкова любов и толкова мъдрост имаше в тази изстрадала българка.

Спомням си я, когато беше на края на живота си. Аз бях вече дипломиран лекар и работех по разпределение. Отивайки си в родния край наминах да я видя. Разказа ми как се е излекувала от неизлечима болест. Искаше аз да зная, именно защото съм лекар..

Когато била на десетина години се разболяла от Туберкулоза..

Прадядо ми я завел в града при Д-р Занешев. Направил изследванията лекарят и казал:

-Дъщеря ти е с много напреднала форма на Туберкулоза. За съжаление, лек няма…

Леля Стоянка ми сподели:

– Всички други, дето бяха като мене болни, умряха. А аз оживях. Излекувах се.

Не можех да повярвам. Попитах я какво се е случило и как е оздравяла?

– Дядо ти познаваше много хора. Един ден доведе в Делчево ходжата от Дъбница да ме лекува.  Ходжата каза да приготвят една ока чист зехтин, една ока пчелен мед и към тях да добавят по един гърсть смляна сурова пшеница, сурови ядки от бадеми и орехи. Сетне го постави в една голяма тава на печката и каза да се бърка постепенно тази смес. Когато всичко беше готово, той се занечи и изсипа нещо от една кесийка в тавата, като продължи да го бърка, докато се смеси хубаво.

– Какво тури бре ходжа? -запита го дядо ти. А той отвърна,

– Ти занаята ли искаш да ми вземеш?

Сетне махнаха тавата от огъня и той заръча да не ям нищо друго освен три пъти дневно по три супени лъжици от тази смес. Когато свърши да му се обадим да направи още една доза. И така, аз изпълних всичко както нареди ходжата и един месец нищо друго не ядох.. Но пък единствена оживях..

… Запитах я,

– А ти не успя ли да видиш какво точно сложи ходжата?

-Не, отвърна тя, но от време на време ми оставаше нещо странно между зъбите.. Един ден поставих парченцето върху горящата печка и ми замириса на хубавия тамян, дето с него кадят на празници в църквата..

…

Споделям с вас този спомен, защото съм убеден, че посветени хора от народа са имали знания в областта на народната медицина, които ние сме изгубили безвъзвратно.

И още, защото съм убеден, че човечеството, което е способно да лети в космоса и да праща сонди на Марс, има възможност да се справи с болестите. Но представете си какво би станало с „бизнеса“ на едни хора, ако хората бях здрави?

Навремето един човек ми разказа, че сме разполагали с цифрови фотоапарати далеч преди да се появят в употреба. Но една богата фирма, произвеждаща цветни фотоленти  платила много, много пари, за да не се случи това…

И още съм убеден, че Ракът не е непобедим. Просто никой от производителите на лекарствата против рак няма изгода той да бъде победен…

Това, разбира се, са примитивни конспиративни теории.

Но може да се окаже един ден, че не са били просто теории.