Един французин в Добринище – поглед отвън!

Пристигам в Добринище по тъмно. Отбих от магистрала „Струма“ през прохода Предела, подминах Разлог и се озовах в малкото градче. Оказа се на точно час и половина от София. Добринище се намира в средата на обширна котловина, обгърната от три български планини – Родопите, Рила и Пирин, с надморско равнище около 850 метра. В близост до него е един от най-известните ски курорти на България – Банско, където се провеждат състезания по ски от различен ранг, както и Световната купа по ски алпийски дисциплини.

Избрах Добринище заради спокойствието и прочутите му минерални извори и заради това, че от него започват много туристически ски маршрути в Пирин, към един от които проявявам силен интерес.Вече съм тук. Видяла умората ми, управителката на хотела, в който се настанявам, ми казва съзаклятнически, докато ми подава ключа от стаята: „СПА центърът работи до 21:00 ч. Всички услуги при нас са с естествена минерална вода.“ Поглеждам я с леко недоверие, защото хотелът е в самия център на градчето, разположен в разкошен парк. Но на следващия ден ще разбера, че повечето хотели тук (и не само) използват естествена минерална вода, която идва от 17 извора.

Отправям се директно към хидромасажната зала с джакузи и недоверието ми към думите на управителката изчезва.

Водата е мека, естествено топла – около 34-35 градуса, без мирис и с лечебен ефект върху ставите и ревматизма – точно каквото ми е нужно, за да се отпусна след пътуването. След като успявам да се почина, е време да опитам и местната кухня. Ресторантът на хотел „Македонска кръчма“ е с битов автентичен интериор, доколкото се ориентирам в тукашния стил. Каменни стени, измазани с бял хоросан, дебели греди на тавана, отворена камина в дъното и пожълтели снимки по стените на страховити войводи…
Поръчвам си лозова ракия „Тиквеш“ от Северна Македония и за салата катък – цедено овче мляко, разбъркано с печени чушки и поръсено с орехи. Усещам, че след толкова посетени от мен места из България започвам да се държа като местен – първо си поръчвам твърд алкохол, а после вино вместо обратното, както бих направил във Франция.

Червеното вино, което избирам, е с етикет „Ничия земя“ и е на винарска изба „Дамяница“. Интересувам се от името и състава му – направено е от 80% грозде от сорта мерло и 20% каберне совиньон. А името е още по-интересно. По времето на социализма е имало 10-километрова гранична зона между България и Гърция. Дамяница е точно от другата страна на Пирин. Там била забранена зона за всякаква стопанска дейност освен лозарството. Ничия земя! Затова районът е и изключително екологично чист.

Сервитьорът ми препоръчва за предястие местния традиционен колбас бански старец – кълцано месо със сланина, подправено с червен пипер, кимион, копър и мащерка, оваляно в пепел и сушено два месеца.
Междувременно температурата в механата започва да се покачва от тъкмо появилия се оркестър, който заема подиума до входа на помещението и започва своите живи изпълнения. Певицата извива с глас ритмични тъжни народни песни от този край. А в камината, направо върху жарта, вече се пекат пържоли и наденици…

Аз се съсредоточавам върху избор за основното ястие – и имам истински проблем. Колебая се между две, чиито имена се затруднявам да произнеса, защото не са сред познатите ми български думи.

Едното е чомлек, другото капама.

Сервитьорът ми обяснява, че първото представлява телешки джолан с картофи, домати, чушки, лук, небелени скилидки чесън – съставките се поливат с олио и червено вино, поставят се в глинен съд и се готвят на бавен огън около 5 часа.

Капамата също се приготвя в глинен съд, но приготвянето й явно изисква висш пилотаж от готвача. Прави се с три вида меса – свинско, телешко и пилешко, към които се добавя кисело зеле, ориз, лук, суджук и кървавица (каква дума само). На дъното на съда се слагат тънки резенчета сланина, след това смес от запържен ориз и зеле, после се нареждат ред месо – свинско, ред зелеви листа, после пилешко и пак зелето, след това телешкото, накрая банският суджук и кървавицата, отново тънки резенчета сланина – всичко това се залива с половин бутилка червено вино и се запечатва отново със зелеви листа. Слага се похлупак и се замазва в тесто. Накрая се пъха във фурна около за 6-7 часа и се пече на температура 120 градуса. И ако това не е истински slow food или „бавна храна“!

Вкусът на капамата е невероятен – тази смесица от пуснатите различни сосове на месата, съчетани с лекия кисел привкус на зелето, допълнено с аромата на ким, черен пипер, омесен с неподражаемия акцент на кървавицата… И още нещо – подредбата на чинията е цяло изкуство – всяко късче месо да стои на мястото в блюдото с тази особена заливка от вкусове!

Градусът в механата е достигнал точката на кипене, а между масите се извива бавно хоро от една компания, която очевидно има повод за празнуване, но аз се отправям към стаята за заслужена почивка.

Събуждам се рано, защото ме чака път – трябва да стигна до връх Безбог. Закуската е нетрадиционна като за хотел – вместо обичайните кренвирши, масло, бъркани яйца и препечени филийки ми предлагат домашна баница, мекици и сладко от боровинки и айрян. Мекиците са пържено разточено с ръце тесто, а айрянът направен от вече любимото ми кисело мляко, разбъркано с вода – страхотна комбинация. След като се засищам, поемам към избрания от мен маршрут и една от причините да съм тук. С колата стигам до началната спирка на двуседалковия лифт – отнема петнайсетина минути по гладкия път от Добринище, сред изрисувани есенни дървета, поляни, няколко параклиса, един рибарник и ромолящи потоци.
Ноооо, оказва се, че лифтът е в профилактика. Съоръжението се подготвя за идващия зимен сезон. Пистата на
Добринище е известна алтернатива на тази в Банско и е предпочитана от търсещите по-спокойни преживявания скиори.

Братът на девойката Дженгал обаче научил за намеренията му,астигнал го точно тук, до езерото, и го затрупал с камъни. Така върхът станал Безбог. Това ми разказва Васил, докато допива чая си от мащерка. И ми разказва още нещо – хижата тук е нова, старата била буквално отнесена от лавина преди 50 години, която се спуснала по улея на връх Безбог. Веднага след това построили сегашната, на 5 етажа, което си е направо хотел.От терасата на хижата се вижда цялата Разложка долина, заобиколена от върховете на Рила, Пирин и Родопите. Отново оставам „Без дъх“, това име със сигурност трябва да се смени.Намирам се на 2236 метра над морското равнище, показва ми приложението My Elevation. Нужен ми поне още час да се кача до върха, после пак надолу. Решавам да пропусна тази идея, защото съм планувал едно друго приключение в самото Добринище. Надолу пътят е много по-лек. Вървя сам, чувам само стъпките си, когато по средата на пътя на един завой се чува странен шум – една самотна кошута се свлича към реката! Оглежда се, ослушва се и отскача надолу покрай брега. Изчезва, както е дошла…

Минавам през центъра на Добринище, привлечен от ярките отражения на купола на църквата „Св. св. Петър и Павел“. Тя е построена още през 1826 г., но е опожарена по време на войни през 1913 г. и след това възстановена. В нея се съхранява едно изключително творение – византийски кръст с дантелена резба от 1194 г.
В двора на църквата се извисява часовникова кула с камбанария, построена през 1835 г. и също опожарена по време на Балканската война. Възстановена е много по-късно, пише на мраморна плоча на кулата. Но моята цел е свързана с минералната вода – градската баня. Да! Тя се намира в прекрасно поддържания градски парк, на гърба на хотела, в който съм отседнал. Представлява бяла двуетажна сграда и е изцяло с минерална вода. Сградата е построена през 1934 г. по проект на архитект Баров. Тя има мъжко и женско отделение, всяко с басейн. Влизам вътре – около малкия басейн, чиято вода се сменя два пъти дневно, са подредени ванички за обливане и седалки от двете му страни. Басейнът е точно толкова дълбок, колкото да потопиш тялото си. Препоръчват ми да стоя в него минимум 30 минути. Тук научавам повече подробности за минералната вода на Добринище, заради която градчето е обявено за балнеолечебен център в средата на миналия век. Водата е около 36 градуса и идва направо от извора. Тя е слабо минерализирана, алкална по реакция, хидрокарбонатно-натриева по състав, без мирис и много мека, както вече установих в джакузито на хотела. Използва се за ревматизъм, оплаквания, свързани с мускулите, ставите, сухожилията, за заболявания на нервната система като лумбаго, ишиас, плексит, радикулит, периферната нервна система, а когато се пие, помага и за заболявания на стомаха.

В басейна сме само двама мъже, чувствам се като римски сенатор в обществена баня. Между другото в Добринище има разкрити останки от малък римски басейн.Но повечето туристи тук предпочитат открития модерен комплекс на 300 метра от парка с голям външен басейн и джакузи, от които се издигат пари. И нищо чудно, навън е 10 градуса. Преживяването изглежда задължително. Тръгвам си от Добринище, но вместо да поема към София, тръгвам в обратната посока, за да посетя другото емблематично място за малкия град – сребърните йонни извори. Те са само на три завоя по пътя за Гоце Делчев и се откриват по чинно подредените до тях автомобили. Слизам по пътеката към реката – там са каптираните два извора, от които извират богати на сребърни йони минерални води. Твърди се, че още римляните са ги открили и използвали за лекуване на рани от битките. Те се препоръчват за очни болести, но се използват и за пиене, защото лекуват стомашни проблеми. Връщам се на асфалта и поемам към София. Обградената от планини котловина ме изпраща с оранжевото небе на залеза над Пирин.

 автор : Пиер Анри

френски журналист