За бедността от първо лице! Чичо Дан, „грижовното мече” от Гоце Делчев – Даниел Делибашев, заради когото децата в Уганда играят български хора и пеят „Горда Стара планина” и „Облаче ле, бяло”
-
- август 27, 2021
Един квалифициран финансист зарязва хубавата си кариера и уюта на банковия офис, за да се отдаде на доброволчеството и с фондацията си подслонява, храни и обучава деца от Гана и Уганда
„Колко пари са нужни според теб, за да се нахранят 100 гладни африкански деца за един ден?” – пита Даниел и си отговаря: „Някакви си 100 български лева, представяш ли си?”.
За левче на ден едно африканско дете може да получи обяд и вечеря… Все още има държави в Африка, където деца умират от глад – тази мисъл не дава мира на българина Даниел Делибашев. Гледа филми, видеа, чете статии в интернет и си казва, че един ден ще замине за Африка, за да помага на бедните деца.
Една снимка на широко усмихнато африканско дете, която не може да забрави, му дава идея да нарече фондацията си „Усмивка за Африка”. Регистрира я, за да разшири мащаба и дейността си, и за да има прозрачност в изразходването на даренията на хора с големи сърца – българи и чужденци.
Даниел Делибашев е основателят и лицето на фондация „Усмивка за Африка”, човекът, който менажира набирането и изразходването на средствата, поради което и все повече от времето си прекарва в Уганда.
Защо един квалифициран финансист зарязва хубавата си кариера и уюта на банковия офис, за да се отдаде на доброволчеството в изключително мизерни условия?
„Исках да помогна там, където има най-голяма нужда и където с най-малко средства можех да постигна най-много. Там, където истинското щастие може да се намери, без да е обвързано с материално облагодетелстване”, казва той пред trud.bg.
Роден е в Гоце Делчев, а част от детството му минава в село Црънча, до Доспат. Основното училище завършва в Црънча, а средното – в Доспат. Следва бакалавър по финанси в УНСС и магистратура по банков мениджмънт в Нов български университет, тъй като вече работи в банка. Намерението му е да гради кариера в банковия мениджмънт, но в един момент Корпоративна банка, където е на позиция шеф на отдел, фалира и Даниел остава без работа. Това, вместо да го депресира, го мотивира най-после да осъществи мечтата си – да тръгне по пътя на доброволчеството в Африка.
През 2017 г. заминава за 5 седмици като доброволец в сиропиталище в Гана с училище и пансион. Заварва потресаваща мизерия не само там, но и в Уганда, където стъпва през 2019 г. Голяма част от хората живеят в къщурки, измазани с глина и покрити със слама, с външни тоалетни. Някои са успели да изградят къщички от тухли със стаи като кутийки, но в повечето от тях вода и ток няма.
В Гана изненадите и изумленията го преследват на всяка крачка. Денят на децата, на които помага, както и неговият собствен, започва в 4-5 часа сутринта. Трябва да си донесат вода от най-близкия източник – кладенец, извор, чешма. Носят вода с кофи, като пътят е от 10 до 20 минути в едната посока. „По-големите деца там носят кофите на главите си, като балансират умело. И аз опитвах, но не ми се получаваше, разплисквах водата и се прибирах целия мокър”, смее се Дани.
Банята, силно казано, представлява циментов мръсен под, ограден с ръждясали ламарини. Душ няма, полива се с канче. Рядко децата в Африка, особено в подобни приюти и сиропиталища, разполагат дори с хавлии и четки и пасти за зъби. Липсата на нормални и хигиенични условия, като използване на мръсни външни тоалетни, често води до зарази, не само стомашни, но и урологични, кожни и всевъзможни други болести.
Всекидневната храна на децата е каша от царевично брашно, нещо като качамак, но по-безвкусна. Към нея обикновено се добавя и малко боб – за разкош. Само по празниците като Рождество, Възкресение или Байрам, ако някоя добра душа дари средства, се купуват козичка и ориз и се готви голяма порция ориз с мъничко парченце месце, на което децата много се радват. „В Гана и Уганда децата масово страдат от гастрити и се превиват от стомашни болки заради некачествената или недостатъчна храна”, казва Даниел.
След завръщането от първата мисия си дава сметка, колко малко трябва, за да се направи едно африканско дете щастливо, и че това, поне за него, е много по-ценно от придобивките, които всички ние имаме и които въпреки това ни карат да се чувстваме незадоволени и нещастни.
„За мен вече нямаше значение в кой курорт ходя на почивка, в колко голям и луксозен апартамент живея, каква кола карам. Целият лукс и прахосване на средства вече ме караха да се чувствам като „риба на сухо”. Престанах да харча пари за скъпи пътувания, почивки и глезотии. Вече не давах 50-100 лв. на ресторант или бар. Вместо тениски от 100-200 лева започнах да си купувам такива от 20-30 лева. Предпочитах да отделям повече средства за децата в Африка и доста по-малко за себе си. Разбрах, че когато човек насочи усилията си да прави другите щастливи, щастието и удовлетворението му са много по-големи, по-зареждащи и по-трайни, отколкото тези, породени от скъпи материални придобивки”, споделя Дани.
През 2019 г. той заминава отново за Гана за 2 седмици. Оттам лети директно за Уганда, за да провери в какви условия живеят и от какво имат нужда децата там, на които вече от няколко месеца помага, но не е посещавал. Пандемията през 2020 г. обърква плановете му и вместо през април, заминава за Уганда през октомври, за да реализира проекта си да закупи земя и да изгради училище и детска градина. Намира имот с изоставено училище, което обаче е в отчайващо състояние. Организира генерален ремонт, вече има и новоизградена детска градина. След 5 месеца за кратко се връща в България през март тази година и още на следващия месец се налага отново да замине за Уганда за 3 месеца.
Освен децата в училището подпомага и други местни благотоворителни организации, като изцяло или частично се грижи за изхранването и образованието на общо около 400 деца. „За в бъдеще целта ни е да имаме и средно училище, но за момента най-належащо е да изградим пансион за 100-150 деца, където да приютим сираци и деца, които не живеят в близост до училището или живеят в много тежки условия”, разказва доброволецът.
Докато е в България, Даниел пак мисли за децата в Африка. Разговаря с фирми, с медии за популяризиране на каузата, за привличане на дарения. Среща се с евентуални дарители и съмишленици. Има желаещи да пратят на децата дрехи, обувки, играчки, учебни пособия, но се оказва, че таксата за 20 кг пратка до Африка е 700 лева. Затова Даниел се фокусира в набирането на парични средства. Преди около месец е изнесъл няколко лекции в Щатите, за да привлече хора от българските общности и чужденци за каузата. Желаещите да направят дарение за фондация „Усмивка за Африка” могат да го направят на www.smileforafrica.eu/donate.
Защо за африканчета, а не за българчета? Много пъти са му задавали този въпрос, някои от любопитство, други по-скоро като нападка – „защо там, а не тук”. „Трябва да се прави разлика между деца, които са в нужда, и такива, които буквално умират от глад. Всеки родител с недостатъчно средства първо би лекувал и нахранил детето, а след това би му купил нови обувки, нали? А за мен разлика по цвят и националност между деца няма”, казва Дани.
А децата там му се отблагодаряват по много мил и трогателен начин. Наричат го с любов „грижовното мече”. Втория път, когато отива в Уганда, го изненадват с българско хоро. Разучават и още няколко наши танца, в чиято хореография талантливите африканчета добавят свои орнаменти, а също и няколко от най-популярните и хубави български песни. Вълнуващо звучат на един доста правилен български език изпълнените прочувствено и с патос „Горда Стара планина”, „Облаче ле, бяло”, „Моя страна”, „Една българска роза” и др.
За всичките стотици африканчета българинът е просто Uncle Dan, или чичо Дан. „Тези дечица се радват най-много на дъвка, бонбонче, безалкохолно, сладолед – неща, които получават много рядко и като им ги дадеш, крещят от радост – споделя Дани. – Но много по-ценен е емоционалният контакт със сирачетата”.
„Какво ни коства да отидем при някое дете, най-вече при такова, което никога не е почувствало бащина или майчина грижа и прегръдка, и дори без причина да го прегърнем, да поиграем, да поговорим с него? – вълнува се доброволецът. – Имало е случаи по време на път или игра да прегърна някое дете, което е изтощено, и с наслада заспива в мен. Те така се вкопчват в мен, че ми е много трудно и жално да ги оставя след това, осъзнавайки, че може би за пръв път са усетили бащина прегръдка, чувстват се сигурни и обичани… Баща на стотици деца? Да, така се получава донякъде… Баща, чичо, приятел”.
Даниел е на 40 години. Рано е станал баща, синът му Дани вече е на 19 години, студент. Засега го вълнуват други неща, но Даниел смята, че с времето ще се включи в тази кауза, защото самият той на 19 не е предполагал, че един ден ще осъществи мечтата си. Казва и че не би се върнал отново в банковия сектор, дори и да му предложат ръководна и добре платена позиция. „Дори и да изкарвам повече средства, прекарвайки повечето си време в България, моето място е там, на „бойното поле”. При децата. А и те често ме питат кога отново ще ме видят. Харесва ми да съм част от тази кауза, да виждам радостта в очите на тези деца, които ми показват колко малко е нужно, за да сме щастливи… Ама истински и неподкупно щастливи”, казва доброволецът.
Как животът го отвежда чак в Африка Даниел Делибашев разказва преди време в интервю за uspelite.bg.
„Началото на приключението ми в Африка започна официално през 2017 г. Интересно е обаче, че доста години преди това ме спохождаха мисли и мечти за този континент. Представях си се там, но не просто като турист, а като човек, докосващ се до живота на хората. И така преди попаднах в едно сиропиталище в Гана. Отправих се натам, защото исках да допринеса за поне една искрена детска усмивка, която не се дължи на дарено материално благо.
Животът ми след двете пребивавания в Африка (през 2017 г. и 2019 г.) се промени изцяло – мислене, цели, отношение към материалния и нематериалния свят. Сега работя цял ден по дарителски инициативи. Откакто съм в Уганда, работният ми ден започва около 5:30 ч. сутринта и приключва чак в полунощ”, разказва Даниел.
– Как се сформира фондация „Усмивка за Африка”?
– Няколко години преди първото ми посещение в Африка една случайна снимка на усмихнато дете ме мотивира да потърся път, по който да поема към далечния континент. Както снимката, така и усмивката на всяко дете, което виждам щастливо покрай мен, предначертаха името на фондацията – „Усмивка за Африка”.
В началото тръгнах с желанието да даря една усмивка, а с годините те вече са хиляди и продължават да се увеличават с всеки изминал ден. Повечето време организационната и изпълнителната дейност са в мои ръце. Имам и приятели, които ме подкрепят в различни дейности. Поддръжката на сайта е на плещите на Радостин Чолаков – едно хлапе гений едва в 9-и клас. Радостин е отличен с награди от президента ни и признания от Google.
Други хора от екипа се грижат за юридическите и счетоводните въпроси, помагат за набирането на средства. Най-новият член на екипа ни е Инна, която доскоро беше с мен в Уганда, но в момента се е заела с отговорната задача на PR на фондацията. Тя активно търси и намира хора и възможности за развитие на дейността ни.
– Какво Ви мотивира да бъдете доброволец?
– Всяко усилие си струва въпреки ежедневните трудности и непознатите условия, страна и нрави. Мотивация не е нужна, когато човек дава цялата си любов за каузата на живота си – кауза, за която е готов и да живее, и да умре. И въпреки че нямам нужда от мотивация, аз я получавам в големи дози всеки ден, скрита зад десетките искрящи очи и усмивки на децата и възрастните в Африка.
След видяното и преживяното из Африка за мен почти няма нещо, което да си струва повече от правенето на добро и идеята да оставиш следа след себе си. Не бих се отказал от това да правя добро и да помагам дори ако получа предложение от 1 милиард долара, които да мога да използвам само за себе си и близките си. Сигурно много хора няма да повярват на думите ми, но съм сигурен, че има и такива, които ще ме разберат.
– Какво обикновено не знаят хората за доброволците?
– Мисля, че в повечето случаи хората не знаят какво струва на доброволците да бъдат толкова отдадени в името на чуждото благоденствие. Защото колкото и положителни емоции да има, зад кадър са скрити много болка, тъга и моменти на безпомощност. Появява се усещането за отчаяние, защото не можеш да помогнеш на наистина нуждаещите се.
Нашата дейност като доброволци ни сблъсква ежедневно с гладни, болни, необлечени и необути деца. Но неволите остават на заден план само след една пламнала усмивка. Тогава знаем, че за това „болкоуспокояващо“ не е нужно нищо повече от протегната за „здравей“ ръка, предизвикала щастие насреща ни.
– А какво знаят децата от Гана и Уганда за България?
– Хората в Африка не знаят много за България, но много бързо променяме този факт. Някои от тях са виждали снимки и видеа и вече знаят, че страната ни е много красива и че имаме почти всичко, което човек може да види на планетата. Много от децата са ми споделяли, че искат да дойдат в България, дори искат да дойдат и да се настанят вкъщи. Едно 8-годишно момиче от сиропиталището в Гана дори беше предложило да се скрие в куфара ми, за да пристигне в така бленуваната България.
Това, което най-много усещат, е любовта на всички хора, които правят толкова много за живота им. Знаят, че благодарение на тях са получили достъп до образование, храна, вода, покрив над главите им, та дори и чифт обувки. С помощта на дарителите например те могат да се върнат в училище, тъй като предишния ден не са ги пуснали, защото са боси. Примерите са много… Вероятно в мое лице виждат лицето на страната ни – усмихнато, топло и доброжелателно.
Народ, който дори и най-беден в Европейския съюз, дори с толкова много нуждаещи се от помощ, е протегнал ръка отвъд физическите и психологическите граници, за да достигне до друг континент. Български дарители, помагащи на деца, които никога не са виждали. Така че за много от възрастните и децата в Африка България е спасение, благословия и любов. Защото страната ни им е дала „Uncle Dan” и всички онези хора, които стоят до него в мисията да подобрят, ако не целия свят, то поне техния живот.
Щастлив съм да споделя, че през последните седмици хората от Уганда научиха и много за музиката и танците ни. Заедно пеехме песни и танцувахме хора́, като планираме да продължаваме в същия дух и в бъдеще.
– Как пандемията се отразява на живота в Африка?
– Пандемията „глад и мизерия“ в Африка не е от тази година и няма да приключи нито с Covid-19, нито с Covid-20. Ако преди е било трудно да оцелеят, сега тази трудност е в по-чудовищни размери, защото оставя много хора без работа и много младежи без възможност да се самоиздържат с музика.
Докато светът консумира за сметка на Африка и удобно си затваря очите и ушите с мотива „Африка е далеч, какво ме касае“, хората тук ще продължават да тънат в нищета. Надявам се, че случаят с Руанда от 1994 г. няма да се върне, защото на континента има немалко страни с огромно разграничение между бедни и богати.
Смятам, че хората тук нямат нужда от чужда помощ и световни благотворителни организации… Нуждаят се да получат това, което си е тяхно, вместо да разчитат на трохите, паднали от трапезата на богатите страни. Тези страни изнасят не просто богатствата, а и бъдещето, и шанса за по-добър живот на хората тук. Не знам защо ли това ми напомня донякъде на България.
– На какво се равнява едно дарение от 20 лева за дете от Африка?
– Едно дарение от 20 лв. може да се сравни с много показатели – месец храна, обучение или 2 чифта обувки. Зад тази сума се крие шанс за бъдеще, което да е в техните ръце, а не на работодатели, плащащи по 1-2 лв. на ден за тежък и опасен физически труд. Всяко дарение е шанс за независимост от ръцете на сутеньор или на съпруг на 12-годишно момиче. Да, истината е, че понякога липсата на сума от 20 лв. може да доведе до подобно развитие на живота.
– Коя е следващата Ви цел?
– Искам да намерим допирни точки и да обменим културни ценности от двата свята, чрез което да покажем колко много ни свързва. Виждам по реакциите на хората, че наистина са отворени едни към други. Така че може един ден да открием и клуб по български танци, музика или дори българо-угандийски (или африкански) културен център.
Човек често си представя неща, за които дори не се осмелява да мечтае. И ето че след време ги вижда как се реализират. И макар че не съм човек, който обича да мечтае, определено съм човек, обичащ да сбъдва мечтите си. Може би именно затова вярвам, че човек не е толкова голям, колкото са големи мечтите му, а колкото са големи мечтите, които сбъдва.
Be the first to leave a review.
