Баба Кирилка Серафимова е живата легенда на село Влахи

Бягството на влашене донякъде дойде от образуването на кооперативното стопанство 1958 година. Земята и част от домашните животни станаха общи, хората взеха да работят като на чуждо. Без земя и домашна стока вече нямаше какво да ги задържа. Пътя на преселението най-напред хванаха махалите и там към 80-те години човек не остана. След махалите се заизнизваха и влашене. И така от близо 2000 души сега само аз се кипря из селото. Е, има още двама записани в общината като жители, но те са от Сандански, а пък десетина души са с тукашно живеене по документи и са такива, занимаващи се с овци и кози. То и за овците и козите ми се ще да кажа, че сега я има 1000, я няма, но някога във Влахи се отглеждаха 15-20 хиляди, че всяка къща имаше по 40-50 бройки. Говорех за училището. По мое време то не беше само да се застояваме по класните стаи. Нямаше ден да не ни изкарат сутрин на ранна гимнастика за закаляване, имаше часове по физическо, в които бягахме, скачахме висок и дълъг скок. Правеха се различни празници, имахме срещи с училищата в Кресна, Ощава, Стара Кресна, на които се провеждаха различни игри с топка и пак бягания, скачания. Правехме и походи до исторически места, най-вече до родното място на Яне Сандански в Шемето, като там се събираха учениците и от другите училища в Кресненско.

Училището го нема вече много години, ама арно че му се запази сградата. Взе я някакво сдружение, укрепи я и сега действа. Викат й сега Училище за природата. В дворното й място често се виждат хора. Идват ученици от разни училища и им се изнасят лекции по природата, карат ги навън из района да опознават билки, цветя и всичко друго. Тук идват и много хора от София, че и от други места в страната, а случва се и некой австриец, французин, германец. Викат се доброволци. Идват разните чудесии из Влахи да видят, а и вършат, ако има, некои работи из градината или в училището.

Като думам за училището, и сега като че съм в него ученичка. Жал ми е. Наскоро идва цяла група, завършили тук прогимназия. Почти целият клас. Събрал ги беше Йордан Костадинов, знаеш го, който е от Полена, но тук учи прогимназия. И добре е учил, че и до професор стигна. И на този клас му дожалело за училището.

Ще се сетя и за църквите. Слушала съм от стари хора, че в Драколово е имало църква и два манастира още в много далечно време, но сега ги нема. Аз обаче знам двете църкви във Влахи. Тази долу, край Големата река, така й викаме ние на река Влахинска, защото си имаме и Малката река, която е пък Косовска, та тая долу, край Големата река, казвали са ми стари хора, че е от 1750 година. Не е млада и другата църква „Св. Пророк Илия”, що е в средата на Влахи. За нея се знае, че е от 1844 година, там е било на първо време училището. В тая църква съм и аз кръщавана.

По мое време като ученици задължително в неделя и на други празници ни караха да ходим на църква. Учехме и вероучение. В празничните дни идеха на църква люде и от махалите, та се пълнеше, а и отвън в двора оставаха. И все беха празнично пременени – мъжете с потури, домашно тъкани, ризи с шевици, елеци, абички, а жените с надиплени фустани, везани блузи, горна дреха полка, пъстри шамии на глави. Времена, що има да чиниш? Сега вече е друго – няма ги хората и в голямата църква „Св. Пророк Илия” се води служба веднъж годишно – на празника Свети Илия, като тогава има и събор, на който се събират с курбан над 200 души. Същото се повтаря и при по-старата църква „Рождество на Пресвета Богородица” на празника на майката Божия през септември. Не ми се иска да пропускам и това, че се образува 1939 година читалище с името на Яне Сандански. На негово име, че го тачеха, а после влашене и паметник му вдигнаха в центъра на Влахи, а и един друг на родното му место в Шемето. Та за читалището – то даваше книги на всеки, що може да чете, които бе събрало от разни хора. Тия от читалището, други младежи, а и нашите учители взеха да правят забави. Ходехме и ние, като се видехме така като момичета вече. Събирахме се в долния етаж на общинската сграда, що беше използван по-рано за обор. Научихме какво е танго, румба, имаше хора, които свиреха на устна хармоника, сворче, гайда, а появи се и акордеон. Стана и нещо нечувано и невиждано – учители и други младежи взеха да правят театър, като представяха разни пиеси на празници. Салончето се пълнеше и от много възрастни, че някои, като не можеха да влязат вътре, седяха и слушаха отвънка. По-интересно обаче ставаше на празниците в центъра при стария чинар. След служба в църквата ставаха големи веселия.

Тревожна за Влахи дойде 1947 година. Хората се бяха разделили на комунисти и земеделци. Беше купонна система, всичко не достигаше и това, което се раздаваше, отиваше повече към комунистите. Пръв се обяви срещу тази несправедливост Герасим Тодоров. Подгониха го и той хвана гората, както я бе хванал по-рано и Яне Сандански. Скоро към него се насъбра голяма чета и тя стана заплаха на властта. И така до пролетта на 1948 година. Тогава във Влахи дойдоха много милиционери, свалиха хората и от махалите с домашните им животни и не даваха никой да излиза от селото. Казват, че така били блокирани и Ощава, Стара Кресна, Градешница, Кресна. Всичко било горяните на Герасим да не могат да се снабдяват с храна и друго важно. Така и става – и какво накрая? Един по един всички се предадоха. Не мина обаче без убийства, после имаше някакъв съд и пак смърт, но с обесване из затворите, а много пък осъдени на доживотни и други присъди. Много черни забрадки се появиха и из Влахи.

По времето на бандата на Герасим Тодоров, както наричаха горяните, аз вече изкласих от училището и като момичка вече тате и мама ме емнаха по-здраво по земеделски работи, па и отменях мама у дома. Тогава във Влахи се живееше така – не си ли добиеш, няма и да ядеш. А требваше да се добива и за хората в къщата, а и за домашните животни, що имаха. Та добре опознах как се сади царевица, как се копае и бере, как се сади тютюн, бере и ниже, как се жъне царевица и ръж. Гледахме още памук, че като го изпредехме, правехме домашно платно, а от него ризи, гащи. Гледахме сусам и мак, че да си добием и олио. Тютюнът пък бе за някой лев, та да се купят захар, газ, сол и нещо друго. Всичко използвахме и от животинките – месо и мляко за ядене и зимнини, кожите за кожуси, вълната за черги и горни дрехи. Всяка къща бе нещо като малка фабрика – въртяха се рудани, работеха разбои, от които излизаха килими, черги и други ткаяници. Тия неща също ми станаха добре познати. Познати ми станаха и плетачните игли за чорапи, фланели, малките игли за везане, като правехме разни пъстроцветни ковьори, разни покривки за маси, а и чеиз взе да се трупа, че при женене момата не можеше да иде в друга къща без нищо.

Като стана ТКЗС-то 1958 година, сърпът от ръцете изчезна, но мотиката остана, че семейно се хванахме с тютюн, па остана и малко имот, що му викаха – за лично ползване, а по нещо и из домашната градина, и така я карам вече 89 години. На младини рядко при свободно от друга работа време ръцете ми стояха без игли за плетене и везане, работех и с хурка, сядах на разбой. Това продължи доста и след като свъртях семейство с Христо Серафимов – съпругът ми. Като се събрахме, дойдоха и грижи за къща, после за деца, та така и се стигна до внучета, да са ми живи и здрави.

На 89 години съм вече, ама не ми се верва да ги имам. По-стар човек от мене във Влахи нема, а и как да има, като съм си сама-самичка с тукашно рождение. Така, като нема с кого дума да сменям, в мислите се връщам към старите работи, из младост, а и по-сетне. Връщам се в годините, когато нямаше ток и везехме и плетехме на фенери или газени лампи. Тогава немаше телевизия, радиото едва се появи и вечерите що друго – събирахме се на седенки и попрелки. Работим момичетата нещо и пеем, а ергените попийват ракия и се опитват да поощипят някоя от нас. Тези събирания ги редувахме по къщите. В къщата, в която сме, тази, която ни посреща, приготвя я качамак, я нещо друго, домакините не пропускат да налеят и кани с вино, и бърдучета с ракия. Абе весело беше. После пък дойде друго чудо – киното. Беше едно подвижно кино и се прожектираше на една стена и всички насядахме на земята. Набързо като че беше и дойде друго чудо – телевизия, и да си кажа право, то ми стана другарче, което и сега ми е верно. Гледам назад и не ми се верва, че са минали толкова години, и все като това що е било, от вчера е. Не знам, но сега като че животът е по-хубав. Ако човек си хване някоя работа, може и за друго да не мисли освен нещо около семейството си. А някога в частното земеделие мъжете ако не са на оран, ще са с кончето за дърва в гората, ако не са за дърва – ще цепят дърва, ще копаят в градината. Сутрин първата им работа е да се справят с животинките, вечер да ги приберат, още да ги доят, да ги стрижат. Добре че имаше празници, та някои от работите по църковно се забраняваха, та и си поотпочиваха.

Не беше лесна и нашата, женската. Веднъж в неделята печене на хляб, веднъж също пране на реката, копаене, жътва, бране по нивите – наравно с мъжете. А на панагон грижи по челяд, правене на зимнини, работа ежедневно из кухнята и отделно от това хурка, игли, разбой, рудан. А сега какво? Има перални, хляб има готов, везаниците и плетениците пълнят магазини, за готвене какви ли не уреди са измислили… По-добре е сега, ама и нашенското си ми е мило, че тогава като че бяхме като от един калъп, бяхме много по-сговорни, повече се уважавахме, а сега хората ми се струват поотчуждени. Не се чувствам като баба, ама това си е по мои мисли. Не се крият лесно 89 лазарника, като ти се качат на гърба. От хурка и разбой отдавна са ме отказали, че почти дойде време да ме откажат и от мотика. Пак я хващам, но за малко така из градинката до двора ни във Влахи. Не съм вече без свободно време и така да скръстя ръце. Често взех да хващам пътя и до дъщерята Виолета в Симитли. Погостувам им, хранят ме, добра постеля, а и на внучета се радвам. Често съм с тях и във Влахи, че семейството не пропуска да ми идва на гости. Пък и те посвършат някоя работа из градината или по къщата.

Така вече я карам, а докога – друг е тоя, който решава!

БОРИС САНДАНСКИ в.Струма