Горан Благоев: 96 години след атентата в „Света Неделя” БСП оправда терористите, действали по заповед на Москва
-
- април 18, 2021
На 16 април новият парламент и целокупното ни общество преминаха един тест. Неусетен, почти мимолетен. И може би поради това незабелязан и премълчан. В пленарната зала Румен Христов от СДС прочете кратка декларация в памет на 213-те българи, убити при атентата в „Св. Неделя“ преди 96 години. Депутатите от БСП демонстративно напуснаха. Минута мълчание нямаше. Всъщност нищо ново. Пленарната зала не се смълча и преди шест години, когато се изпълниха кръглите 9 десетилетия от най-кървавия атентат не само в родната ни, но и в европейската история. Не почете с минута мълчание и 95-та годишнина. А и ситуацията с декларацията е тривиална – СДС възпоменава жертви на комунистическия терор,
БСП ги бойкотира.
Партията многолетница, въпреки (а може би и поради) подмладения си депутатски състав, се прояви като озлобена бабичка, на която околните й са все криви, че е стара, проклета, непрокопсала. Демонстративното напускане на пленарната зала от БСП-е избранниците, докато един от политическите им опоненти чете декларация в памет на жертвите от атентата подсказва две неща.
Първо: оправдание на терористите, задействали адската машина по сигнал от чужда сила.
Второ: липса на срам и свян да признаеш грешката на предшествениците си, които хвърлят България в поредното братоубийствено кръвопролитие.
Подобно мислене през XXI век е симптом за тежка патология на собствено-партийната историческата памет. А което е още по-циничното – представители на същата тази политическа сила, които не са в парламента (слава, Богу), се опитват да пренапишат историята, като ни вменяват, че атентатът бил провокиран и иницииран от… българското правителство. Такива класови фантазии поражда единствено партийно-публицистичният подход към историята. Но ако това е персонален и тривиален проблем за БСП, по-същественият проблем е другаде. Той не се проява в демонстративното безочие на многолетницата. Той лъсна в мълчанието на останалите парламентарно представени сили, в мълчанието на медийното мнозинство, в мълчанието на преобладаващата част от обществото.
При ситуацията от петък, 16 април, не бе достатъчна само декларацията на СДС-лидерът. Тя, уви бе изпратена с вяли аплодисменти и потъна в мълчанието на мнозинството, което претендира да е дясно и про-европейски ориентирано. Защото бойкотът, емблемиран в демонстративното изнизване на БСП-е депутатите трябваше да получи всеобщото порицание на останалите пребиваващи в пленарната зала. Защото тази демонстрация е не само опит за зачеркване на едно трагично събитие от новата ни история, но и подигравка с паметта на неговите жертви.
Но да се върнем на мълчанието, с което беше съпроводена и декларацията, и демонстрацията по повод годишнината от атентата. Мълчанието, както е известно е знак на съгласие. Това ли ни показаха депутатите, които не реагираха срещу историческото безочие на БСП?! Показаха ни, че са съгласни или по-скоро безразлични към поруганата памет на жертвите?!
Мълчанието на което станахме свидетели се оказа многозначителен тест за състоянието на демокрацията у нас. Тест, че и в новия български парламент не витае духът на плурализма и съгласието, каквито някои екзалтирано провидяха. Ако парламентарно представените десни сили са предпочели да мълчат дипломатично, за да си осигурят бъдеща подкрепа на БСП за някоя и друга законодателна инициатива – толкова по-зле. Техният конформизъм не вещае нищо добро. Симптоматично е мълчанието и на ИТН, особено след заявената подкрепа за бъдещото повторно кандидатиране на Р. Радев за президент. Дали мълчанието пред гаврата на левицата не е предвкусване на една бъдеща, про-президентска коалиция с нея!? Вярно, политиката е преди всичко умение да се правят компромиси. Но има компромиси, които не бива да се допускат.
Компромисите с националната памет.
Новият парламент можеше да даде знак за национално съгласие, като почете еднакво жертвите и на червения, и на белия терор, който през 20-те г. на ХХ в. залива България. Както написах преди шест години, по повод кръглата годишнина от атентата – 16 април трябва да бъде Ден на националното съгласие. Да ни напомня поуките от зловещото противопоставяне, което обля България в кръв. Нейната собствена. Кръвта на жертвите от „Св. Неделя“, сред които 10 жени и 8 деца. Но и кръвта на онези, които изчезват безследно във вихъра на полицейския произвол след атентата – на Гео Милев, на Йосиф Хербст, на Христо Ясенов и на още десетки като тях. Види се, това скоро няма да се случи. Защото тестът по мълчание от 16 април 2021 г. е тест и за състоянието на обществото ни.
А резултатите от него са повече от трагични. Той поставя една много тежка диагноза – русофилията и комуно-носталгията твърде издълбоко са метастазирали в обществения организъм. И докато това е така, Ден на националното съгласие трудно ще имаме.
При това очебийно парламентарно, мълчание обещанията за лустрация, дадени от определени политически сили в деня, когато се откриваше 45-то Народно събрание, увисват като съдрани гащи на ръждясал простор. Каква лустрация и окончателно, действено скъсване със соц- и съветските символи да очакваме от депутати, които с мълчание подминаха демонстрацията на БСП?!
Накрая и за мълчанието на големите електронни медии по повод парламентарната случка. Струваше ми се, че то е тест за свободата на словото и свободата на съвестта, които се оказват с обидно ниски показатели. Ден по-късно, обаче, когато гледах как bТВ ни предложи двучасов опознавателно-развлекателен заупокой за починалия съпруг на британската кралица, си дадох сметка, че големите медии у нас имат повече претенции, отколкото възможности. Интелектуални възможности. Не ги укорявам. Само анализирам фактите.
Глобалната мрежа предлага безплатно картина от погребението в Ундзор, защо да не се спретне и едно предаване за българския зрител – то със сигурност е по-любопитно, отколкото панихидата за жертвите в „Св. Неделя“ или демонстрациите по безродие в парламента. Невежеството, обаче, което лъхаше от този телевизионен опознавателно-развлекателен заупокой нямаше да горчи толкова, ако някой редактор се беше сетил да добави към информацията, че майката на принц Филип е племенница на българския княз Александър I Батенберг и символичния факт, че точно в деня на погребението на Единбургския херцог, който също е от рода Батенберг, неговият пра-чичо е избран за владетел на България в далечната 1879 г. Така се прави в телевизии, които имат претенцията да са национални. Готов съм да се обзаложа, че тези дни големите медии ще пропуснат още една, при това кръгла годишнина, която е знакова за нас, българите. По-лесно е да следваме световния информационен поток, нежели да се ровим в родната история или настояще.
Банално, но факт – медиите и парламентът, поне мнозинството в него, са отражение на обществото. Иначе е време парламентарно представеният електорат да излезе от тридневното си опиянение, защото колко по-дълго е едно пиянство, толкова по-тежък е махмурлукът след него.
Горан Благоев пред Factor.bg
Be the first to leave a review.
