И влакът пътува… с петел и Google Maps

Часът е 9,45. Ден – събота. Единственият перон на гарата в Добринище е обвит в мъгла. Локомотивът на теснолинейката допълнително замъглява кадъра, като изпуска бели облаци дим. Екипът ни е заел всичките седалки на едното от трите вагончета: камери, осветителна техника, закачалки и пликове с дрехи и аксесоари. Всички сме малко сънени, защото сме тръгнали от София в 6. Единствено петелът Гошо е настроен жизнеутвърждаващо и дори се опитва да изскочи от импровизираната картонена къщичка, в която го пренасяме…

…Малко по-рано същата сутрин. Часът е 5. Местодействието е софийският мезонет на Жоро Манов, който преди няколко дни е купил петела заради снимките в теснолинейката и по неволя го отглежда вкъщи. Жоро току-що е сипал на петльо зрънца и му е налял вода. Гошо кълве, пие, после се разкършва и изкукуригва пълногласно. От стълбите между етажите наднича жената на Манов – Марина, и пита: “Какво става, Жоре?” Съседите от горния етаж започват да тропат, видимо разсънени. Гошо си е свършил работата. Събудил е всички.

Потегляме от Добринище. Кристина Милева, моделката с плътни устни, мистично син поглед и гадже Деян Донков, е подготвена за снимки от гримьорката Дани. Косата й е прибрана в нисък обемен кок, очите й са допълнително мистифицирани. Облечена от модния елф Лили Гергишанова в първия аутфит за сесията, Кристина се изправя, висока и красива, и се отправя към съседното вагонче, в което са насядали неколцина пътници. Има жени със забрадки, заядлива баба и приятелски настроен чичо с две пластмасови бутилки с прозрачна течност. Аха, ракия, казваме си ние. Не е ракия, минерална вода е, казва чичото, и ни обяснява, че Исус Христос е забранил сутрешното пиене. Правилно било да се пие от 5 часа нататък. След като рано сутринта е ходил до минералната баня в Добринище, чичото се прибира изкъпан при жена си в Разлог и й носи минерална вода, за да е добра с него. Една добра жена. Заядливата баба обаче не е добра и се заяжда с нас. Не иска да я снимаме. Добре де, добре.

Влакчето се клатушка по тесните си релси и ние с него. С нас и кондукторите, които са много любезни. Предупредени са от централното управление на БДЖ, че ще снимаме, и са инструктирани да ни оказват всякакво съдействие. Телеграмата, с която са предупредени, завършва с “Ув. Сл.!!!” Доста се чудихме какво означава това съкращение, но накрая предположихме, че е древно жепейско заклинание. Във всеки случай на нас “Ув. Сл.!!!” ни свърши страхотна работа – возихме се безпрепятствено с цялата си техника. Прекачвахме се по гари с магически имена като Черна Места, пътувахме ту в едната, ту в другата посока, кондукторите ни се усмихваха, служебно красиви в униформите си, изобщо с тях бяхме един дружен екип и хората наистина ни съдействаха. Мерси!
На някои гари нарочно изпускахме влака. В Якоруда в междувлаковата пауза успяхме да отскочим до големия съботен пазар. Появата на Кристина Милева в златист аутфит и странна шапка се оказа събитието на деня, което местните хора със сигурност ще помнят. Поне до следващата събота. Особено развълнуван беше Джо Банана – най-добрият продавач на банани в околността. Подкрепян от аверите си, Джо се снима с Кристина. На двамата дори беше позволено да седнат в едни невероятни плюшени мебели, изнесени за продан пред камион с каросерия. Потънали в покъртителните кресла, Кристина и Джо се въздигнаха над тълпата – истинските цар и царица на пазара. Джо, Джо, пожелаваме ти все така вдъхновено да продаваш бананите си, човече!

Друга гара, на която се застояхме, беше Аврамово. Не защото е най-високата на Балканския полуостров, а защото слънцето там беше прекрасно, както и прясното сирене на Салиха и Хатидже – две жени от близкото село, които продаваха домашно произведени неща на пътя край гарата. Казваме ви, това сирене може да е комплимент за което и да било изложение на сирена където и да било по света. А на бурканчетата със сладко от горски ягоди и боровинки мислено залепихме етикети с надпис “силно еко и много био”. В София няма такъв вкус! И няма толкова бели кожи като кожите на Салиха и Хатидже, опазвани от слънцето със забрадки.

И после влакчето отново се провираше между скали и клони, пресичаше малки реки, изкачваше големи хълмове, тракаше между земята и небето на Родопите, красиви до болка в този необичайно топъл ноемврийски ден, а Кристина Милева сменяше царствено аутфити, сякаш е на най-изисканото ревю в най-изисканата модна столица – защото кое е по-изискано от живия живот? В таймаутите между кадрите Жоро Манов с неподозирана благост галеше петела Гошо, който къткаше доволно в картонения си дворец. Както казват във филма “Влюбеният Шекспир”, във всяка истинска история трябва да има куче. В нашия случай кучето беше петел. И докато фотографът с характер на ангел Краси Андонов снимаше Кристина, и докато тя се извисяваше изискана и царствена над седалките, запрашените прозорци, забрадените жени, циганите с чувалите, пероните с началник-гарите и гаровите кучета, та докато Кристина се извисяваше над планината като със зума на Google Maps, усетихме край главите си полъх от крило. Изглежда, беше онзи рядък миг на моментно щастие, когато ти се струва, че аха-аха, и ще разбереш целия смисъл на живота. На делниците и празниците в него, на модата, на правенето на сладко от ягоди и боровинки, на пътуването. Този миг, този момент може да се случи на различни места – докато бродиш из Индия, докато се гмуркаш в Червено море или летиш с балон над водопада Виктория. На нас ни се случи по линията Добринище-Септември.

…И влакът пътува.