ПО ПЪТЯ: Брезница – Чала – Каменишки езера – Кадиев рид – Ченгелчал – Демирчал – Корнишки езера

Красив и див е този район на Пирин. Първата част на този преход беше начертана следвайки съветите от тази тема в Планинарския форум.
Както си му е реда, тръгнахме в петък вечер след работа и преспахме на едни удобни полянки, няколко километра преди Брезница.

Имахме уговорка за 8 сутринта да ни извозят със Зил до местността Чала.

Пътуването със Зила отне около 2 два часа, които обаче минаха неусетно. На всички ме беше много забавно лашкането в откритата каросерия.

Според отчетеното от ГПС-а, Зилът е изминал между Брезница и Чала 14,7 км. Направи ми впечатление, че съвсем идиотско, синята маркировка следва плътно пътя и всичките му серпентини, навивайки безумен и напълно ненужен километраж. Дори шофьорът на Зил-а в едни момент спря и ни попита дали нямаме против да мине напряко по едина стръмна просека из гората.
– Така за 15 минути сме горе, иначе по пътя има да обикаляме поне 45 минути – каза.
След Чала избързахме да хванем реброто по различима на пръв поглед пътека, която по-нагоре се засука нанякъде и се наложи на продължи известно време без пътека.(Което не че беше проблем в полегатата гора, споменавам го по-скоро, за да е ясно как минава трака). Правилното е след Чала да се продължи известно време по синята маркировка.
Разгеле излязохме и на пътеката.

Ето го и Бет Чешме, ако не се лъжа.

При местността Ливадите пътеката се губи.

Но за щастие нагоре в клека е напълно проследима.

От Превърлъка се показва Джано, който по идея трябваше да е отправната ни точка на първо време. После се получи друго. Иглежда далечен и непристъпен в кордона от клек.

Достигаме до Каменишките езера.

Лек офроуд непосредствено преди Синия гьол.

И заобикалянето на Синия гьол.

След това решихме да продължим вляво по реката, където в началото се забелязваше пътека, която след това изчезна.

Достигайки следващата тераса, решихме да продължим напряко по виждащия се насреща каменист, но открит склон.

Отново Джано и някакви човеци върху му.

Постепенно обаче се увлякохме в придържането към левите склонове и така се стигна до решението да се опитаме да излезем директно на Кадиев рид или ако не стане да подсечем към пътеката към Ченгелчал.

Беше стръмно и ронливо, но се минаваше.

Тук вече сме прехвърлили първите стръмнини и сме излязни на нещо като тераса.

И продължаваме право нагоре.

Последният стръмен участък, преди излизането на билото. На пръв поглед не изглеждаше нещо особено, но се оказа страшен ронляк – няма малки, няма големи камъни, всички, което пипнеш тръгва надолу.

Там аз се изхитрих да мръдна леко встрани, където бе по-дълго и по-стръмно, но пък сякаш по-стабилно. Къде ти! Хубаво оплевих ската, докато изпълзя до горе.

Кадиев рид. Вече на билото.

Отново Джано и района на Полежан зад него.

Останалите напредват по неприятния, ронлив улей.

Решихме да се разходим и до следващата висока кота на Кадиев рид.

След което се преместихме на Ченгелчал.

Яловарника, Зъбът и Каменица.

Горно Брезнишко езеро и билото, завършващо с Хамбарташ и Бойков връх в края.

Има много вода в езерото.

А ние продълждаваме по билото.

Самото било е по-леко за ходене, отколкото изглежда на пръв поглед и заедно с това е много приятно и панорамно.

С един Джангал на заден план.

Преди онзи Безимен с железата се спуснахме стръмно и без пътека към Корнишките езера, където смятахме да преспим.

Корнишко езеро на сутринта. Зад него е онзи с железата.

Времето за този ден го даваха да се разваля и облаците вече се събираха по небето. Захващаме дългото спускане към Брезница.

В началото се спускаме нехайно по удобни за ходене поляни.

По-надолу излизаме на пътеката, позната ми от предното ходене в района.

Започнаха да се появяват овце, кучета, коне.

Предният път обаче, напуснахне пътеката скоро, защото тогава целта ни беше да се върнем към Чала и от там обратно към колата. Този път трябваше да слезем директно в Брезница.

Идеята беше проста – да следваме маркираните на картата черни пътища, като съответно шорткътваме големите завои напряко през  гората. Реално не се получи точно така, основно защото се оказа, че картата е неточна и част от пътищата изобщо липсват. (Доста кофти номер, между другото – свличаш няколкостотин метра стръмно из шубрака, за да се окаже, че това, към което си се прицелил го няма и не ти остава друго, освен да продължиш да се свличаш нови няколкостотин метра).
В един момент уцелихме един много удобен черен път, който следваше нашата посока. След това се отклонихме по пътека, също много късметлийска. Свързахме се със синята маркировка на около 5 км преди селото. Дотътрихме се до колите с изплезени езици и размекнати от жегата мозъци.