Васил Аведис: Боксът в кръвта и гените…

Васил Аведис е другото име на младостта

Няма да четете „новина“ за нападнат старец, на който му отнето имането. Ще ви запознаем с 82-годишния Васил Аведис. Ако някой от вас си мисли, че името на вечността и духа е Лили Иванова – с преклонение пред таланта ѝ, то значи не познава лъва Васил!

Дядо Васко, както го наричат внуците и правнуците му, е първият боксьор в Благоевград, който имал късметът да основе първия частен боен клуб в града – в соца!

И като говорим за първи стъпки, то при дядо Васко е редно да ги наречем първи удари, а те са осъществени именно през 1957 – времена, в които нито частно, нито опасно се толерират.

Животът на Васил Аведис преминава под знака на бокса, благодарение на който получава отпуска от казармата, апартамент от Партията и здраве цели 82 лета.

Дядо Васко е познат и на Кубрат Пулев, който за 80-годишнината на колегата си му изпраща подарък – боксови ръкавици с автограф и снимка. А едно от най-ценните колекционерски боксови трофей за дядо Васко са изрезките на Мохамед Али и останалите звезди в бокса.

И както казва мъдрият боец: Не е важно само да се биеш, трябва да имаш и акъл!

Васил има такъв, и то в излишък. Той помни дати, часове и събития отпреди 50 години толкова безпогрешно сякаш е отворил учебник по историята на живота си – живот, преминаващ между ударите.

Дядо Васко не се предава в най-жестокия мач – този на съдбата. Тича с хъскито си по 5 км на ден, бере гъби, има градина, тренира и казва: „Пипни какви мускули имам!“. Има ги, наистина – като на 18-годишен чаровник със сини очи и каубойска вратовръзка.

Арменска кръв…

Бащата на Васил Аведис е от град Езрум, Мала Азия. Стихотворението „Арменци“ – цитира дядо Васко – „отломка нищожна от велики храбър народ..“, е преломно за множество семейства.

Родителите на баща ми са подгонени и заклани от турците. Баща ми имал сестра, абитуриентка, която се самоубива в градската река на Езрум. Брат им е избягал в Америка. Баща ми е пленен на 20-годишна възраст и (разплаква се) му вадят зъбите, защото не е казал „Да живее Турция!“.

Бяга през Гърция към балканските държави. Баща ми бе часовникар, сладкар, знаеше 5 езика.

Аз бяха малък, когато чувах тази истрия.

През 1953 г. баща ми почина.

17-годишен младият Аведис започва да се боксира. Родителите му ту одобряват тази силова дейност, ту остават безмълвни.

През 1957 г. в петък заминах за София при Петър и Спас Станков. Присъствах на тренировките и връщайки се, преминах покрай сградата на бившата пожарна, където сега е Битовият комбинат. Там имаше опънат ринг, аз скромно с едни платненки и риза отивам.

Карагьозо – бивш затворник (естествено!), е организатор на събитието, което ще забавлява офицери от Пловдив, дошли на гости в Благоевград.

Човек за рундовете в лека категория липсва, и така пъзелът се намества с присъствието на описващия се сам скромен дядо Васко.

Можеш ли да играеш?, питам момчето, а то казва „Да“, сключвайки доживотен брак с бокса.

Влизам и втория рунд се бих с един капитан. Така го треснàх! Той падна и рингът се събори. Броиха му до 8, но той не стана.

Васко е победител!

А ключът е в младежката сила и добрата подготовка.

Следващият мач отново е организиран от Карагьозо на Младежкия дом, този път с играчи от София.

Пак влезнах – пак победих.

Васко има 5 победи в Благоевград, в Шумен – 10, в Сливен в боксова школа – 5. Общо 20 мача с 20 победи!

Който ме покани – бия се, иначе бях скромно момче, с усмивка казва боксьорът.60 години има трудов страж, като ел. техник и охранител. Което води до мисълта, че все с опасното си играе – тока и бокса.

Образованието си завършва във вечерна гимназия, а денят е отделен за работа.

В 9. клас кандидатства във ВУВ – Пловдив. Нормативните са покрити с пълно отличие, но времето не е отлично за победителите.

Бяха такива времената, че бащите с коли и прасенца и дамаджанки… а аз нищо, само един часовник имах. Не бях приет, а бях първи, всичко окей.

1959 година спортната рота в поделението в Шумен Васил е войник – боксьор.

Имаше състезания, на които бях пръв, а награда бе снимка през знамето и писмо до родителите. Къде са чули такъв боец отличник!

Няма наранявания от бокса, но има спомени.

В казармата всяка вечер с трима авери Васко бяга от поделението и тича, отново казвам – всяка вечер, по 10 км. Без никой да знае!

Като влизат в мач, си играех, ръката му не можеше да стигне до мен. Вторият рунд ги повалях! Най-добрият приятел може да ти е, като влезеш в ринга – играеш.

Старшината ме пускаше 30 дни отпуск, ако бия някого!

А днешните спортисти дядо Васко трудно може да нарече колеги.

Тяхната игра е слаба като тази във футбола!

Примерите с великите боксьори дядо Васко дава в сегашно време, защото ги е гледал, изучавал, възхищавал, а и те са негови съвременници. Говори все едно лично ги познава и са живи. Паметта на Аведис е адски ярка!

Аз правех с лявата ръка 30 лицеви опори, а после и с дясната, а за да го направя – чупеха ми шише от бира и го поставяха под мен.След казармата имах покани от ЦСКА и „Левски“, но се прибрах в Благоевград и се задомих.

Мен не ме беше страх от никого, аз иначе скромно момче, но ако те нападне някой теб – трима души ги правя парцал, отговаря на въпрос дали някога е изпитвал страх.

Професията трябва да се прави с любов, всичко трябва да е с любов, и бокса. Едно цвете да го посадиш – трябва с любов, и да биеш с любов, казва дядо Васко.

И говорейки за любови…

Вилата ми се казва „Последният рунд“ – за да има живот, затова не е „Нок аут“. Три месеца прекарвам в гората. Имам гири и чувал.

Правнукът на дядо Васко три години също тренира бокс, но треньорът му, допълва Васко, без любов ги тренира. Затворили устите, милите дечица, а той ги използва като спаринг партньори, а не трябва. Спортистът трябва да диша. Всеки човек трябва да диша, дори когато вдигнеш камък пак трябва да дишаш. През носа поемаш – през устата изпускаш.

Аз започнах да тренирам внука си, както навремето събрах 15 младежи, които тренира във „Вароша“. С ринг, чувал, круши, ръкавици, гири, щанги.

15 момчета на по 15 години идват и тренират. Сред тях са и „най-големите хулигани“ в Благоевград – Димитруш и Салама, от които „нищо не излиза“.

И ако е бокс, то нека бъде официален. Дядо Васко с бяла риза и папийонка – съдя, спикер – водеща на мача, в който играят 15 двойки.

В края на „представлението“, оцапало с кръв ризата на дядо Васко, събраните пари от еднолевовия билет са около 200 лв. Следва забавната част – по едно кебапче (27 ст.) и лимонада на Ловния дом.

Два чифта тренировъчни ръкавици и круша финализират сметката, и така Долният читалищен салон е „незаконния“ безименен клуб, ръководен от Васко, който след 16,30 ч. тича от завода да тренира лъвчетата.От полицията дойдоха и питат каква е тая школа – а аз казвам „Частна и безплатна“. Имахме и телевизор „Опера“, на който слагахме цветно стъкло – в единия край синьо, в средата бяло. Може един ден ще има цветна телевизия.

Тази соцмечта се намира в механата на дядо – тогава батко, Васко „Мъжко шукане“. В 3 ч. след полунощ тази локация е сборен пункт на 20 души, които гледат мач на Джо Фрейзър и Касиус Клей.

„И миришеше страшно на чорапи.“

Боксът в кръвта и гените…

Когато се оженихме през 1962 г., гледахме с жената „Златните ръкавици“ с Ластум Пап. Когато сина ми се роди, исках да го кръстя на шампиона, но не ми даваха. След това гледахме филм „Спортист номер 1“ и така синът ми реших да се казва Алберто Василев Аведис.

Апартаментът, въглищата и боксът…

Моят началник директор Лазаров в завода живееше до църквата. Пред дома му имаше изсипани 3 тона въглища, а аз се прибирам към нас, за да тренирам момчетата. Тичайки – тичах от нас до работа и от работа до нас. Видах въглищата и попитах кой ще ги прибира.

Последвала помощта…

„Имам час и половина тренировка и ще дойда“, обещал Васко.

За 3 часа сам прибрах всички въглища в мазето. Взех си палтото, да си тръгна. Той ме почерпи със сливова ракия, но аз не вкусвах – спортист съм.

Лазаров го попитал как да му се отблагодари за човечността.

„У нас сме шурата, бабата, парабата. Тясно е“.

„Ела утре да ти дам ключ за апартамент на „Страцин“.

Прибрах се и казах на жената!

Така тренировките продължават 3-4 години до казармата или ВУЗ-а на възпитаниците.

Днес животът на дядо Васко преминава като на всеки средностатистически млад човек в България.

Той шофира безпроблемно, тренира усилено, тича редовно, храни се здравословно, интересува се от новините, пие по едно кафе на ден, облича се модно, има топъл дом и казва „окей“.

Разликата между Васил Аведис и средностатистическия „пикьо“ е в мъжеството, духа и адски сините очи, които попиват и помнят всичко. Ако можеше всички боксьори и хора да бъдат като първенеца на Благоевград!

Александра Димитрова

infomreja.bg