Няма лъжа, няма измама – От Белмекен до Краище и обратно
-
- ноември 4, 2019
Ех, кога бяха тия шестдесетте, седемдесетте години на миналия двадесети век! Кога изминаха толкова много години от когато строихме и изграждахме язовири и каскади! Било ли е, или не е било, може да се запита всеки един от нас, защото годините минават, а спомените остават.
Днешните млади, когато се разкарват там по туристическите маршрути нека да знаят, че земята под тях, а и не само там, цялата е продупчена от славните през онова време миньори, като водата от всички рекички и дерета е хваната и по различни деривации, каскади и тунели е заставена да пълни язовирите и задвижва електроцентрали. На инженери и ръководители това им беше работа, но това е друга тема. Дълбок поклон на всички строители на язовири и каскади, на първо място Баташки водносилов път, язовир Доспат, Белмекен, Медет и т.н. безкрай.
Завърших минно геоложки техникум, но вместо да започна работа по професията си – добив и разработка на цветни метали със специалност минна механизация, аз предпочетох пред мините шофьорството и ме залюля шофьорската люлка по различни обекти обявени за национални, та чак и по чужбина, по света и у нас както се казва. Работех и карах най-различни камиони: – шкоди, кразове, мазове, белази, перлини, татри и още всякакви други марки. Запознавах се с най-различни хора и трупах житейски опит. Наред с това прочетох и продължавам да чета хубави книги и романи, като „Жерминал“ от Емил Зола, който роман бях прочел още в техникума.
През годините 1969 и 1970, когато строихме и изграждахме язовирните стени на язовир Белмекен работех със самосвал „Перлина“ с десен волан, а после с чисто нова „Татра“ и често ми се налагаше да върша разни услуги на тоя и оня. По всички обекти имаше столови кухни, магазинчета и кръчми, в които се събирахме след работно време на по чашка сливова, други на гроздова или бира и си разказвахме на кой какво му се е случило през деня. По изграждането и строителството на язовири и каскади по обектите имаше струпана толкова много техника, а инертните материали, като камъни, чакъл, пясък и глина за язовирните стени се извозваха със самосвали и се износиха толкова много гуми, че ако се натрупат на камара сигурно ще прехвърлят по височина връх Тодорка, че даже и Мусала така, че имаше за какво да си говорим с колегите. Например кой къде е бил и кой колко курса е направил. Коментирахме новата бензинова колонка, защото до тогава зареждахме резервоарите с нафта от варели с разграфени лейки.
Една надвечер пак в кръчмата на Белмекен, унесени в разговор с колегите най-неочаквано масата ни се отрупа с непоръчани от нас питиета и мезета от диворастящи гъби, а до мене се появи Мусата от с. Краище. Един от многото чешити, които работеха някъде по язовирната стена, беше накосил трева от ливадите и поляните, които сега са под водата в чашката на язовира. След като изсъхне тази трева става на сено за храна на овцете и кравата през зимата, но за да стигне до плевнята в Краище това сено трябваше да се превози. Като казах, че са чешити, но от разстоянието във времето, натрупал житейски опит сега го заявявам, като пример и истина, че наред с изграждането на язовири и каскади ние строителите си имахме и битовите потребности. На Мусата му се налагаше да подсигури всичко необходимо за семейството си и да има храна и за добитъка, така че той ме намери в кръчмата на Белмекен, като без всякакви заобикалки ни пожела „Наздраве“ и директно ме помоли да му извърша услуга. (Аз бях на лимонада и може би затова Мусата се насочи към мен). Започна така:
– Але ке ми закараш сеното до Краище?
– Къде е това Краище бе Муса? – попитах аз.
– Яз ке ти кажувам – от тук на натам, покрай високо планинската спортна база, през Даутица, после в ляво покрай хижа Грънчар, под връх Мусала и от там на надолу през Трещеник, Якоруда и сме в Краище.
– А – а, не става Муса, много е далече и ще ти излезе скъпо, иди питай в счетоводството. Първоначално за него беше важно да ме навие, да се съглася и да не спя цяла нощ, а в счетоводството – лесна работа там си имат разценки и ценоразпис, от където ще му издадат фактура след като аз си отчета товарителницата, която е неизменна част от пътния лист.
– Ами на Алиш как си го закарал? – атакува ме Мусата.
– Добре, добре на теб не може да ти се откаже, защото си кръстен на връх „Мусала“, но фколко ке дадеш – питам го аз, включвайки се в словореда на неговия диалект.
– Ке дам дваасе лева.
– A-a-a не – Алишката даде повече. Започнах нарочно такъв пазарлък, та дано да се откаже без да знам за кой Алиш става въпрос.
– На Алиш щом си го закарал и мойто сено ке го прекараш, ако ще да струва теле, кравата ке дам, пак ке е на мойто. Амбициозно започна да настоява на своето, той като ме сбърка с някой друг колега, но ме нави. Събра хора и от купка на купка, вила по вила, между клека и по пасищата, които сега са под вода, натоварихме окосеното и изсъхнало сено. едни хвърляха отдолу, а други нареждаха и мачкаха сеното в каросерията отгоре. После го вързахме с хортоми да не мърда и вечерта късно на фарове, покрай хижа Грънчар летовището Трещеник, лавирайки между склонове и урви, се спуснах в Якоруда. По гоних „Татрата“ и за нула време бях в Краище. По тоя маршрут за една „Татра“ не е никакъв проблем, а и избягвахме редовните катаджийски проверки на Юндола от бай Митьо хижаря, служител към Б.Т.С. – голям катил, с който доносник (доброволен сътрудник на КАТ) често си имахме разправии. Създаваше си важности, заяждаше се с шофьорите и му се пиеше ракия.
Разтоварих сеното набързо, а връщането ми беше през Юндола, от където на сутринта натоварих глина за една от язовирните стени на Белмекен, които са каменно – насипни с глинено ядро (стена и контра стена). През цялото време на пътуването водихме разговор с Мусата, който беше неотлъчно до мен в кабината за местностите наоколо. На някои места, където спирахме, на фона на ясното нощно небе, огряно от месечината, през върхарите на дърветата на Рила планина, отсреща в далечината се открояваше Пирин планина с неговите върхове. Казвах на Мусата да не се възгордява толкова заради това, че е кръстен на връх Муса/ла/, защото може да му поникнат рога. На него му беше приятно и се смееше.
Ако се замисли човек, вижте колко е интересно: на женската планина Рила има мъжки връх Мусала, а на мъжката планина Пирин женски връх Тодорка. На тия върхове са кръстени хора. На връх Мусала има имена, като Му са, а на връх Тодорка – Тодор и Тодорка, но тия с такива имена нека да се снишат малко, да не се вживяват толкова и да не се мислят за върхове, защото са смъртни и ако наистина им поникнат рога, тогава язък за хубавите имена, а Белмекен е прекрасен.
Димитър Джамбазов
Вестник “ Топ Преса „
Be the first to leave a review.
