Една съдийска история от 2001 г.от един младши съдия тогава..

Здравейте, безбройни по­читатели мои! Алилуя! Ето че отново сме заедно! За пореден (но не и последен) път ще Ви досаждам с мо­ите жестоко разтърсващи размисли, страсти и споме­ни. Каква поредна житейска драма, уважаеми дами и господа! Откакто Мис Же­лание ме удостои с внима­нието си и пред целия свят ми направи предложение за брак, което аз, разбира се, приех, не спирам да се нося на крилете на любовта! Никой никога не ми е пи­сал толкова нежни, толкова топли, толкова мили слова! Не на седмото – направо на седемдесет и седмото небе съм от щастие! Мис Желание е моята муза, моето вдъхновение, моето съкровище, моята принцеса, моят сън, моят блян! Напъл­но забравих за кохор­тите преследващи ме поклоннички и сега съм само неин! Когато мисля за нея, пред очите ми изплуват следните прекрасни стихове:

„Искам да остана буден,

цяла нощ да гледам теб,

как в съня си се усми­хваш

с невинност на дете.

Искам да остана буден,

омагьосан от мига,

в твоя сън да се изгубя,

с теб усещам любо­вта.“

Желанията на моята любима са закон за мен! След като в пре­дишния си ко­ментар тя поис­ка от скромната ми персона още и още (във вся­какъв смисъл), веднага ще за­доволя това й ще­ние, като опиша една съвсем малка част от ви­дяното и преживяното като младши съдия в Окръжен съд-Благоевград. Събити­ята се развиха в периода март 2001 – септември 2003 г. и бяха особено „за­трогващи“ със сюрреали­зма си.

Подвизавах се като млад­ши съдия цели 2 години и 6 месеца. Да ме прощават се­гашните младши колеги, но в момента те, дори и много да искат, пак не могат да участ­ват в такъв „сървайвър“, на какъвто бяхме подло­жени ние – просто времената са други. Нищо не знаят те за онази „романти­ка“ да си младши! Нас не ни обучиха в НИП (той още не беше създаден), а направо ни хвърлиха в „дълбокото“ да се „оправя­ме“ някак. Тогава в съди­лищата нямаше интернет. Не бяха разпространени и правноинформационни­те системи. Нямаше как за 5 минути и няколко кликвания на миш­ката, както сега, да стигнеш до решението на сложния каз­ус. Черпехме мъдрост от едни тънич­ки синьо-бе­ли книжки с практика на Върховния съд, които излиза­ха с огромно закъснение, и от конкрет­ните актове на касационната инстанция по де­лата ни, когато се върнат след осъ­ществения кон­трол. Беше голям „ку­пон“, за­щото неряд­ко се случва­ше един състав на Вър­ховния съд да отмени и да върне с ясни и точни задължителни указания, а после друг със­тав да каже, че тези указа­ния не са били правилни и отново да отмени. В подоб­ни хипотези не ни оставаше друго, освен да мигаме като мишки в трици и да цъкаме „умно“ с език.

Тогава нямаше случайно компютърно разпределе­ние на делата – „случайно“ ги разпределяха с резолюции заместник-председателите на съда по тяхно усмотре­ние. Така „случайно“ всички въззивни частни дела се оказваха на доклад само на нас, младшите съдии – „за да се учим“. Ех, живот, здравей, здравей! Друга „екстра“ в някои състави беше особе­но „вълнуваща“: в залата се влиза, да кажем, с 9 дела, разпределени поравно; ако всички бъдат обявени за решаване, председателят ги „преценяваше“ по сложност, прилагайки един невероят­но оригинален метод – ме­то­дът на пръста; в какво се изразя­ваше послед­ният, мисли­те? Шефът си слагаше водоравно пръста до делото и ако послед­ното беше по-де­бело от пръста му (а той имаше тънки пръсти), значи е трудно и сложно; тогава задрас­кваше своето или на другия член име от корицата (като докладчик) и пишеше отдолу името на младшия съдия; този осо­бено „сакрален“ акт озна­чаваше, че докладчикът е сменен и „честта“ да напише решението по делото вече се пада на „щастливия“ тре­ти член на състава, а имен­но – младшия такъв, отново с „железния“ аргумент – „да се учи!“. Апропо – въпросни­ят заместник-председател на съда и председател на състава беше един преро­ден Йордан Йовков (майсто­рът на късия разказ), както се шегувахме помежду си, защото притежаваше из­ключително ценното уме­ние на 3 страници (барабар с „шапката“ и диспозитива) да каже всичко важно по казуса. Сега се опитам да му подражавам и вече виж­дам, че все повече се при­ближавам до „оригинала“. Когато чета тогавашни мои решения, не мога да си ги позная – все едно ги е писал някой друг – толкова са ху­бави, подробни, подредени, за разлика от настоящия ми „бълвоч“. Тогава много се стараех да се докажа – на себе си, на старшите съдии, на адвокатите, на страните. В очите ми направо гореше „комсомолски“ плам. Кому е било нужно всичко това, се питам сега, но отговор не откривам.

Друг интересен аспект от тогавашната ни работа – ок­ръжните съдилища бяха „втора първа“ инстанция и страните си пазеха всич­ки важни доказателства за пред нас. Нямаше я сегашна­та „цедка“ на чл. 266 от ГПК. В резултат на това заседа­нията продължаваха поря­дъчно дълго, понеже почти по всяко дело трябваше да разпитваме маса свидете­ли и вещи лица – „идилия“! „Киснехме“ в залата по цял ден, вършейки това, което по принцип трябва да направи районният съд. В сравнение с тогава, сегашните заседа­ния са си направо „песен“!

Преживях истински шок, когато отидох на първия си семинар като младши съ­дия. Дотогава си мислех (интересно защо), че съди­лищата от цялата страна правораздават еднак­во (според мен именно това трябваше да е „целта на занятието“), но се оказа точно обратното – в Бълга­рия всеки окръжен съд и по­допечните му районни рабо­теха посвоему, прилагайки „собствен“ ГПК! Представете си – функционираха цели 28 различни „ГПК-та“! Всеки ок­ръжен съд имаше свой про­чит на процесуалния закон и за адвокатите, които се явяваха по дела в различни съдебни райони, няма­ше никаква сигурност как ще процедира съ­ответният съд по даде­ния казус. „Галимация­та“ беше пълна! В това отношение трябва да се приветства сегаш­ната обилна тълкува­телна практика на ВКС, която доста уеднакви нещата и даде поне някаква относителна стабилност, макар че това се случи пък за сметка на бруталното дописване на закона, а, както знаем, подоб­но правомощие на върховните ни съдии (колкото и да ги оби­чаме и уважаваме) не е предоставено… Та на този семинар с голямо удивление разбрах от младши съдии от други окръжни съдилища, че в правния „мир“ съществу­ват тълкувателните решения на съдия Благовест Пунев от януари и юли 2001 г., изклю­чително важни за въззивно­то обжалване по ГПК, и че те вече се прилагат в страната, а ние в Благоевград даже не бяхме чували за тях, камо ли да ги прилагаме. Голям срам брах тогава, голям! Чувствах се като пълен идиот, въпре­ки че аз най-малко имах вина за това (впоследствие ми се случи да имам такова усещане още много пъти, та свикнах). Питах се дали на­истина ние в Благоевград сме най-големите задръс­теняци и мързеливци, та не сме разбрали за тези наис­тина основополагащи тъл­кувателни решения, истин­ски „жалони“ на правилния граждански процес. Отто­гава още ми „държи влага“, та сега винаги гледам да си „сверявам часовника“ с те­орията и практиката, за да не се излагам „като кифла­джия“, както казва баща ми.

Спомням си, че като млад­ши съдия на практика нямах свободен от заседания ден – понеделник и сряда влиза­хме по административни и касационни НАХ дела, втор­ник и четвъртък – по въззив­ни граждански, а в петък беше „десертът“ – въззивни наказателни. Всяка сутрин – зала, а след нея – четене на делата за утрешната зала. Пишехме актовете си след работно време и в събота и неделя. Делата буквално „извираха“ от шкафовете. Почивен ден – что ето?! Тога­ва обаче бяхме млади и това не ни правеше впечатление. Ако сега мина на такъв ре­жим на работа, ще се споми­на още на втората седмица. Как съм издържал?!

Веднъж за известен пери­од направиха експеримент – вместо два пъти, започнах­ме да заседаваме само вед­нъж седмично по админи­стративните и касационните НАХ дела. На заседание се събираха над 60 такива дела. След няколко подоб­ни влизания в залата обаче установихме, че обикнове­но някъде след половината дела всички членове на със­тава вече дават „заето“ и не знаем къде сме и какво пра­вим. Умората особено много „затискаше“ присъстващите прокурори, които по едно време започваха да говорят за искови молби вместо за жалби и също „зацапваха свещите“. Експериментът се оказа очевидно неуспешен и скоропостижно биде пре­кратен.

Друг интересен момент от онова отдавна отминало време – при четене на реше­ние на районен съдия ми на­прави впечатление, че „мъд­рите“ му мисли са ми много познати. Сравних ги с пис­мената защита на единия от адвокатите и се оказа, че съвпадат напълно, дори в ре­шението бяха запазени пра­вописните грешки на адво­ката. Явно районният колега тогава толкова го е мързяло, че направо е копи-пейстнал писмените бележки и ги е превърнал в решение, без да си направи труда да оста­ви макар и минимален свой „отпечатък“ върху тях, но на края на месеца, разбира се, си е направил труда да си прибере заплатата, въпреки че според правилата на мо­рала такава не би трябвало да му се следва.

Особено показателен беше друг случай – прелиствайки въззивно гражданско дело, с изненада открих, че по сре­дата му има цял „наръч“ от документи, които са от НАХ дело – акт за установяване на административно нару­шение, наказателно поста­новление, писмени обясне­ния, жалба и т. н. „Чуждите“ документи сигурно бяха над 30. Те кротко си седяха за­шити по средата на граждан­ското дело и така бяха стиг­нали до нас. Явно районният съдия въобще не си беше чел делото, дори и когато си е писал решението, и зато­ва не беше „съзрял“ същите, макар те просто да „бодяха“ очите.

Интересен беше и първи­ят ми досег с администра­тивните органи в битността ми на младши съдия. Спом­ням си, че бях докладчик по дело за спешното спиране блъскането на един хотел. Подписахме определение­то за спиране буквално час преди старта на самото раз­рушаване и радостният собственик изтича с копие на акта ни в ръка към кметството (тогава кметът заповядваше събарянето на незакон­ните сгради). По-късно обаче се върна, вече с каменно изражение, и съобщи, че хотелът му вече е в развалини, а от кметството му казали просто да вземе нашето определение и да си го завре там, където слън­цето не огрява – такова беше тогава мнението на администрацията за актовете на съда, което и сега май не се е про­менило много.

Няма да забравя едно заседание, на което раз­глеждахме жалби срещу ак­тове по ЗТСУ (някои зевзеци сполучливо го „превеждаха“ като Закон за Търсачите на Силни Усещания). Тога­ва по средата на едно дело председателят на състава ни най-невъзмутимо извади гребен от джоба си и започ­на да си разресва брадата. След като свърши този си „тоалет“, реши да се включи по-активно в спора, разви­ващ се пред нас, като даде напътствие на жалбопода­теля вместо да губи ценното време на съда, направо да вземе една брадва и да пре­махне лозата на съседа, коя­то му пречела. Изгубих ума и дума от това поведение на председателя. Направо ми „падна шапката“! Бях истин­ски потресен! Ако това беше правораздаване, здраве му кажи!

Мисля, че за този път сти­гат толкова „усмивки от ста­рите ленти“. В следващото ми кратко творение, живот и здраве, ще изложа „некои съображения“ досежно ра­ботата на районните съдии.

А сега ме извинете, коле­ги, но наближава времето за излъчване на любимия ми турски сериал – „Сълзи от Рая“. Радвам се и страдам с неговите герои. Не спирам да плача пред екрана – ред сълзи, ред сополи. Толкова искам най-сетне Дженет да разбере, че е дъщеря на Арзу и да се вземат със Селим! Крайно време е и колегите от турските правораздава­телни органи да си свършат работата и да тикнат зло­дея Кая в кауша, където му е мястото! Ами бременната Йозлем, горкичката, дано Махир признае бебето! Е, как да не се разциври чо­век?! Нежната ми и чувстви­телна душа не трае всичките тез неправди, макар и само телевизионни такива! А на тези, които иронизират чис­тата ни, светла и възвишена любов с Мис Желание, ще отговоря с цитат от любима песен, изпълнена от крал Азис и кралица Глория (зна­ете, че за мен поп фолкът не е просто музика – той е РЕ­ЛИГИЯ):

„Не сме безгрешни, но сме истински,

обичаме и тези, дето ни напа­дат,

защото имаме добри души,

души, които могат всичко да прощават!“

Обичам Ви! Обичайте ме и вие! До нови срещи в люби­мия „Правен свят“!

Вестник “ Топ Преса „