Единствената жива партизанка в България навърши 100 години

Баба Муша с лекота духна свещичките и се „закани“ на гостите си следващата година да няма отсъства­щи на следващия й рожден ден.

Баба Муша е родена на 2 септември 1919 година в Якоруда.

Тя е сестра на политза­творник и по-късно става единствената жена – пар­тизанка в Пиринския край. С нищо не се различава от мъжете – партизани…

– Аз съм от селско семей­ство.

Занимавахме се със земе­делие. А ние, момичетата, като пораснахме станахме жетварки на по-заможните. Ходихме да копаем, да жъ­нем, да си изкараме някой лев да си купим дрешки. Завърших прогимназия и от­криха техникум за момиче­тата „шев“ и „готварство“, а за момчетата – „земеделие“.

Но го закриха след това. Научих се да шия. Имам по-голям брат, който имаше голяма шивачница. В нея ид­ваха хора от цялата разлож­ка околия. Той ме въвлече в това нещо. Много ме оби­чаше. Аз съм единственото момиче от Якоруда.

Единствената партизанка. След това излезе жената на един журналист Боков, бащата на Ирина Бокова. Излезна към края – през ав­густ.

Брат ми след две години и половина излезна от за­твора и отвори шивачница в центъра на Якоруда. Хад­жииванов издържа 5 години и половина в затво­ра, излезе през 1939 година.

След него изле­зе и Парапунов. С него бяхме много близки и още от затвора ми изпра­ти семеен пода­рък. Ние сме 106 души партизани от Якоруда. Над 500 ятака има. Аз не ги познавам ятаците, не съм работила с нико­го от тях.

Виждам ги след 9 септември. У нас идваха ръ­ководителите на 4-та опера­тивна зона. Като загина Пара­пунов – от засада на Ба­ларба­ши, над Благо­евград) остана Никола Рачев на не­гово място.

Моят мъж – Георги Хад­жиива­нов беше голяма личност в Якоруда. Честен, раздаваше се за хората.Той отговаряше за доставката на оръжие за партизаните и за доставката на храни, всичко необходи­мо. Аз купувах лекарства от аптеката когато имаше нуж­да.

Пращахме им колети – парче сланина и курабии. С Георги си исахме си писма, а аз споделях какво се случва в Якоруда.

Отначало нямаше намере­ние да се женим, но се оже­нихме. Аз бях единственото момиче, което общуваше с партизаните.

Къщата беше опожарена от турците, бяха останали 2 стаи. От едната страна беше жп линията, а от другата – пътя. Той като работеше, аз бях с него. У нас идваха пар­тизаните, ръководителите на 4-та оперативна зона.

Постоянно месих хляб. Ни­кола Парапунов изчезна за няколко месеца и се върна с партизански дрехи.

Тогава имахме и дете, кръстихме го Сталин. След смъртта на Никола Парапу­нов, Никола Рачев идваше с Костадин Лагадинов.

Съветският съюз беше го­лямо нещо за нас. Дружах и аз с тях.

Още преди началото на партизанските движения ние с мъжа ми бяхме вътре. Предложих да направим ем­блема на групата и нарису­вахме една 50-левова моне­та, издадената 1940 година.

На нея пише „Нова въста­ническа армия „Отечествен фронт““.

Тя беше харе­сана от ръково­дителя Рачев, който наричахме „Войводата“. То­гава със сестра ми ушихме 150 емблеми.

И така ги по­срещах и из­пращах до 1944 година. И вой­водата все каз­ваше „Готви се , защото ще си акушерка“. Де­войката, която е дъщеря на по­литзатворник и беше заедно с него, се беше за­любила с Георги Мадолев и беше бременна.

В батальона имахме ятаци българи, моха­медани и цига­ни.

Те ни пазиха. И дори на блока­дата ни хранеха. Беше дълга. Но животните бяха гладни и трябва­ше да се ходи да се оре.

Пускаха някои на полето, работиха по цял ден и като се виждахме в Якоруда те ни даваха техните филии хляб. Първата вечер се случи да служим на пост с мъжа ми.

Той от едната страна, аз от другата. Още на първия ден имахме военни обучения.

Давахме команди за Бе­лица и Разлог. Хранехме се с хляб, попара, а по-късно партията вземаше от по-бо­гатите овци и имаше месо винаги.

Аз постоянно имах работа като млада партизанка. На 18 май сняг, студено и гле­дам три огнени кълба в Яко­руда. Аз бях на пост, заедно с Хаджията и един другар от Банско.

После разбрах, че трикъщи са запалени. Тогава синът ми излезнал и казал „Чичо, не разваляй къщата, защото ще дойдат мама и татко и ще те запалят“. Тога­ва той сам поискал огън и се запалил. Направихме акци­ята и полу­чих награ­да – нова сръбска пушка.

– В колко акции си участвала?

– Във всички, които има­ше.

В горски­те стопан­ства, два пъти на Грънчар, готвихме се тре­ти път да слезем.

Не съм ходила към Разлог. По-страш­но беше като бях ятачка, понеже нямах оръ­жие, поли­цията ни издирва­ше. А горе беше лес­но – имаш оръжие, имаш всичко. Животът на партизаните беше постоян­но изложен на опасност.

Един път имахме задача да окупираме местната мандра да вземем кашкавал, но пре­дишният ден го бяха иззели. Аз се грижих за бременната, тя роди на голи дъски едно момченце, което кръстихме Чавдар. До колибата имаше крави, които също трябваше да пазим от вълците.

След няколко дни тя се оправи и аз отидох да видя какво става.

Тогава започнаха да ни дават храна, за да започнем ак­цията на Бели Искър. Мен ме оставиха там. Ние готвихме там и по едно време по ради­ото съобщиха, че Съветската армия влиза в България. То­гава вместо на акция, ние за­почнахме под­готовка за слизане надолу.

В това време стотина нови хора бяха готови да се вклю­чат при нас.

Затова бяхме избрали сбо­рен пункт, но така и не се на­мерихме. И те слезнаха след 9 септември. Последваха тържества, салюти горе.

Надвихме… Това беше думата. Заедно със Съвет­ската армия надвихме. На другия ден заминахме за Якоруда с влака.

Имаме много медали, много награди. Мъжът ми е герой на социалистическия труд. Като слезнахме на пло­щада имаше маси, отрупани с трапези, а тържествата бяха започнали. Какво стана след 9 септември? Започна оня живот, след победата. Синът ми порасна, завър­ши Военовъздушните сили, щеше да стане генерал, но почина преди 3 години.

– Как се разви животът ти след 9 септември?

– Не ме питай за след 9 септември. Имаше много ра­бота.

Трябваше да се строят пътища. Мъжът ми веднага след това замина, за да за­почнат строежите. За 11 го­дини се местихме 10 пъти. Залесявахме гората над Якоруда. Сваляхме дърва.

Местихме се в Разлог три пъти, София два пъти, Благо­евград пак два пъти, Дими­тровград… Лагадинов беше прокурор в съда, а мъжът ми беше назначен за шеф на мина „Чукурово“. И така стана герой на социалисти­ческия труд.

Животът ни е бил все на колела в първите години.

– Как се чувстваш сега – 70 години след 9 септември?

– Радвам се, че съм жива послучай 70 години. Не съ­жалявам за нищо от това, което съм направила. Тога­ва беше много страшно.

Сега не можеш да разка­жеш на никого, защото не могат да си го представят. Моят мъж много държеше за единството на партията. Но най-важното е да оста­нем българи.

Вестник “ Топ Преса „