Книгата, заради която президентът на Македония каза: Безспорно Гоце Делчев е българин!
-
- септември 11, 2019
Писмата на Гоце Делчев до Никола Малешевски са пълни и с мъка и възмущение от подозрителното поведение на някои държавни служители в пограничните зони, както и от подривната дейност на шпиони и недисциплинирани харамии.
В София са събрани дипломатически представителства и разузнавателни служби на всички балкански и много извънбалкански държави. Те живо се интересуват от всичко, което има някакво отношение към положението и съдбата на Отоманската империя, към борбите и събитията в Македония и Одринско. Особен интерес и повишена активност в това отношение проявява турското комисарство – дипломатическото представителство на шпионажа, които най-внимателно следят и изучават македоно-одринските институции и организации в България.
Гоце с възмущение пише на Малешевски за дейността на подобни фактори: „Писмата ти от 9-ти того (април, 1897 – б.а.) получих снощи. Много ме учудваш с новините. Що представлява засега Дупница? Свръталище на войводи разбойници, поради което и гнездо на шпиони. За последните нема що да кажа, освен да ги похваля с умелостта им да избират местото, за да изпълняват точно обязаностите си. От войводите много неща могат да се ку-пуват, защото не само в пиянство, но и в трезвено състояние те не се скъпат от да славословят великите си подвизи. Тежко на тези, които са им оказали съдействие. Можем ли в тоя случай ние да помогнем на тези нещастници? Какви други церове бихме могли да употребим, когато спицерията не отпуска исканите от нас церове? Нищо, освен да може да се развали гнездото на шпионите. А то може да стане, ако имаме хора народни, които да станат бич, да употребят жестокостите – с една дума, да ги требят с убийства, и то такива от които всеки би се потресил. Пази се и ти да не би неволни да попаднеш в устата им. Никому не се доверявай““6.
Възмущението на Делчев от забавянето на доставката на оръжие намира израз в следния гневен изблик, изпратен до Никола Малешевски на 4 май 1897 г.: „Тежко е човеку да има работа с шарлатани, каквито са тукашните управници; горко и нам, че нуждата ни е тласнала да търсим помощта им; но какво да се прави, „удавений за сламка се лови“. Зная го, че властта е символ на измамата, насилието, грабежът, но, казвам ти, нашата нужда е диктувала да се обърнем към такива политически хамелеони.
Писаш ми да ти телеграфирам да заминеш в София, за да се ускори пращането. Знай, че си безсилен пред техните усмивки (скрити подигравки) и голите им обещания; ще се върнеш по-бос, отколкото си бил преди. Гешефт, гешефт и пак гешефт – ето ти всичко. Нека мълчим, нека тайно сълзи роним, нека проклинаме всичко живо, погребано в грубия интерес, захласнато в материа-лизма.
Ето, туй е отговорът ми, те са думите, които вместо по телеграфната жица, нека минат през чувствителните ти струни и се отпечатат в твоята душа под надслов: гони управниците, мрази и
въставай против всеки властелин. С братска целувка Ахил.
На свой ред и Гьорче Петров се разочарова от правителството на Константин Стоилов и неговите партизански маневри: „Ние чак след време разбрахме правителствените машинации -пише Гьорче до Никола Малешевски в Дупница, – домогванията на правителството да вземе организацията в свои ръце, за да я парализира, и се убедихме, че началното наше мнение за всеобща искреност по освободителното дело спрямо българското правителство е била просто наивност. В тая си наивност отначало ние не можехме дори да помислим, че некой българин, а още по-малко български министри могат да не се въодушевяват от нашата цел и нашата дейност. В писмото на ЦК по повод заканването на Стоилов да ни арестува още прозира тая наивност… После се убедихме че и много български министри така гледат и че между нас в много случаи и правителствата на България има противоположни интереси“
Макар че носи върху раменете си голямата тежест от работата на организацията, Гоце все пак намира време за личните проблеми на организационните дейци. Сред многото, които взема под крилото си, е младата дъщеря на Никола Малешевски Ана или Аника, както той я нарича, която иска да се запише в девическата гимназия в Солун. Гоце се заема да уреди въпроса и Аника се споменава в много от неговите писма. В едно от тях пише: „I 1икола, току-що получих твоето писмо, дойде ми и едно от Солун, откъде то с нетърпение чаках. За Аника отговор още немало, (ащото комисията и досега не е пристъпила да разглежда прошенията, па и кой знае кога ще почне; особено сега, като си е дал директора оставката си. Важното е това, че братята от Солун, като съобщават горното, канят не веднага да я изпратим, та техна грижа било. Аслъ и аз така мислех, та виж съвпадение между мен и тех. Не остава друго, ами за един-два дни да са приготви, извади й пашапорт, нека ви каже сбогом, пък да си върви. Не зная дали не би скъпил, че те подканвам да я пратим с Перето Тошев, който след три-четири дни ще си замине и който ще чака отговор от вас. Мен ако слушаш, най-добре ще направиш, ако извадиш веднага пашапорта й и дойдете тук, па да я пратим с. Перето. Много малка е разликата в пътните разноски, надали надминават десет лева, ако отиде през Джумаята .
Аника наистина влиза в гимназията в 1899 г., а по-късно става учителка в Кукуш.
В повечето случаи Гоце не дава израз на чувствата си към • своите близки хора. Към малкия си брат Мицо обаче проявява особено внимание. И не само защото Мицо притежава буен и непокорен характер, довел до изключване от Солунската гимназия, до големи тревоги в дома на баба Султана и дядо Кольо, а и защото иска да го види високообразован.
В писмо, писано през лятото на 1898 г., Гоце споделя грижите си с Никола Малешевски: „Сега има един доста важен за мен въпрос, а то е: как и къде да установя брат ми. Той през 96/97 година свърши IV клас с повторителен изпит по физика в Солунската гимназия. Бидейки с лошо поведение, не са го приели през изтеклата година, вследствие на което и целата година е безделничил и приключения търсил…“ Краят на писмото липсва, но Гоце вероятно по-нататък моли Малешевски да уреди Мицо да постъпи в училище в Дупница, защото именно това е станало и на 18 септември 1898 г. Гоце отново пише на Никола: „Отворената карта получих още завчера и нема що да кажа за Мицо, освен да му пожелая добър успех и благополучно прекарване на годината. Труд и постоянство, това е силата, с помощта на която човек става най-велик при всеко начинание. Ще се възползува ли Мицо от тая мощна сила? Нека неговото бъдеще покаже“
Грижите на Делчев за брат му продължават и през следващите месеци. На 23 септември 1898 г. той пише на Никола Малешевски, който е взел Мицо у дома си, че изпраща на брат си учебници по алгебра, химия и ботаника и че се опитва да намери другите необходими учебници – по старобългарски, геометрия и физика. На 21 октомври с.г. пише, че урежда от Кюстендил да се изпратят дрехите на Мицо, а на 12 декември 1898 г. уведомява Никола, че е изпратил няколко книги, взети от един приятел и добавя: „Кажи на Мицо да ги пази и да чете внимателно; па нека да не заостава и уроците си“ .
Малко преди да тръгне от София за Кюстендил, където ще прекара Коледа, Гоце пише на Малешевски: „Ако Мицо е там, кажи му нека пише на домашните едно писмо, за да им честити и от моя страна празниците. Ако иска, нека дойде и той в Кюстендил, но много по-добре ще направи, ако това време прекара в чете-ние“. Пишейки горното, Гоце Делчев не предполага, че Мицо, за чието образование и бъдеще така се тревожи, ще пренебрегне съветите му, за да се включи в четата на Христо Чернопеев…
Гоце смята, че мястото на нерешителните и съвсем младите е извън редовете на революционните дейци. Неслучайно в едно от писмата си до Малешевски той пише, че в Дупница момчетата, които участват в кръжоците за запознаване с борбите в Македония и Одринско, да не ги поощрява и да не присъства на „конгреса“, който те възнамеряват да проведат, тъй като в детското си невежество лесно могат да извършат някоя лудория и да компрометират Организацията.
От всички 56 писма, които Гоце Делчев изпраща в периода 1896-1903 г. до Никола Малешевски, особено значение има писмото с дата 5 януари 1899 г. във връзка с възникналите разногласия и разцепления сред дейците в София, т.е. между ВМОРО и ВМОК. В него Гоце пише: „Отцепленията и разцепленията никак да не ни плашат. Действително жалко е, но що можем да правим, когато си сме българи и всички страдаме от една обща болест! Ако тая болест не съществуваше в нашите прадеди, от които е в наследство и в нас, немаше да попаднат под грозния скиптър на турските султани. Наш, разбира се, дълг е да не се поддаваме на тая болест, но можем ли същото да направим и с другите лица? Пък имаме заето и нещо от гръцките болести, а именно – колкото глави, толкоз капитани. Пустата му слава!… Всеки иска да блее-не, па не знае фалшът на тоя блясък…“
Въпреки факта, че са притиснати от перипетиите на революционното движение, освен Гоце Делчев и много други революционни дейци намират време и сили да посегнат към перото. Така например и Яне Сандански пише от Банско писмо до Никола Малешевски в Дупница с дата 15 юни 1902 г. (предназначено и за Гоце Делчев), в което между другото пише: „…Проводете ни отрова за кучета и за човеци, прахове за кашлица, за главоболие, хинин, капки за стомаха в по-голямо количество, бинтове за превръзки. Всички тия церове трябва веднага да ни проводите, също повече брошури от реферата на Димов. Пък престрашете се, та пишете и вие едно писъмце, кажи що има по вашенско. Стига толкова мълчание. Поздрави всички другари. Христо, Коле, Филип и Георги се връщат. Причините за това не искаха да обадят, при все че ги каних няколко пъти за това. Дадох им за път половин наполеон. Те се изключват завинаги от вътрешността, а затам могат да останат, ако ви са полезни. Причините за връщането им, доколкото можах да узная, са тежкия живот. Пък вие ги питайте за това и ми пишете…
Изпращайте редовно вестници, брошури и прочие, както и да ни пишете по-често, като ме държите в течение на всичко, което се отнася до делото.
Целува ви братски Сандански, Янето“.
Грижите за снабдяване на Вътрешната организация с оръжие занимават и Гьорче Петров, в качеството му на задграничен представител на ВМОРО в София, непрекъснато. Лично той в своите действия и напрегната работа по въоръжаването на организацията в Македония и Одринско отдава голямо значение на Дупнишкия пограничен пункт. Гьорче често пъти се намира на това място, ръководейки заедно с Никола Малешевски много ин-тензивно процесите за въоръжаване на населението в двете области и за подготовката на въстанието, след взетото, въпреки неблагоприятните вътрешни и международни условия и обстоятелства, решение на Солунския конгрес на ВМОРО през ян. 1903 г.
Този въпрос често се засяга и в кореспонденцията между Гьорче Петров и Малешевски. Така например в писмо на Гьорче с дата 19 октомври 1901 г. се казва: „Коле, писмото ти получих. Не особено ме удивлява поведението на дядо Кацаря, понеже отръпнах на подобни патриотически явления. Видях ги най-сетне и в Дупнишко. Неясно ми е само какво ще прави Делчо в Бурано-во. Пиши ми бързо.
Be the first to leave a review.
