Ирина Паскалева: Искрено се надявам песента „Чия е тази земя?“ да достигне до много хора!

Г-жо Паскалева, Вие сте сред тазгодишните участници в конкурса „Пирин фолк”. С какво се занимавате и бихте ли се представили – с какво се свързват музикалните Ви участия досега?

– Досегашните ми участия са били свързани с Невро­копския ансамбъл за народ­ни песни и танци, с турнетата, които ансамбълът е поемал и с оркестъра, с който работя. От 1992 година съм част от ансамбъла.

– Известната народна песен „Чия е тази земя”, с която сте кандидатствали в конкурса, не е класирана, заради „много българско звучене”. Откъде се породи спорът в тазгодиш­ния конкурс за текста на пе­сента?

– Песента е патриотична – заглавието е „Чия е тази земя?”. Много хора мислят, че песента е народна, тя е толкова близка до тях, до­косва ги, но песента е авторска, текстът и музиката са на Елка Недкова – майката на една много даровита и известна българ­ска актриса и певица – Нона Йотова. Елка Недкова има и други такива патриотични текстове, свързани с България.

Още заглавието подсказва тематика­та, а текстът е: „Рила и Пирин и още Родо­па планина/Балкана стар да попитат/ Чия е тази земя? Чия е мъката черна/ от петвековни тегла?/ Чии са костите бели по урви и по била? Тази земя е на Гоце. Гоце и Даме и Тодор./ Тази земя е Македония, земя бун­товна, българска земя синов­на”… „Майка България пита: Има ли още земя/ С кръв на ге­рои пропита? Бащина, свидна земя”… Много е силна. В нея се пее за един от най-наболе­лите проблеми – и до ден-дне­шен. За съдбата на Македо­ния, за мъката на българския народ… Знае­те, че нашият край, Невро­копският, се е освободил от турско робство по време на Балканските войни. Ние до последно сме били под осман­ско иго. Може би за това тази тема все още е доста чувстви­телна. Има много хора, живи, които преразказват спомена за тези събития. Затова пе­сента е толкова силна.

– С коя песен ще участва­те на конкурса „Пирин фолк” тази година?

– Класирана съм, но с дру­га песен. Също много силна, много хубава гурбетчийска песен. По текст на Катя Киря­нова и музика и аранжимент на Александър Райчев. Загла­вието е „Разделени”, аз съм я представила като „Либе за път”, защото така започва първият куплет. Що се отна­ся до „Чия е тази земя?”, бях изпратила един демо запис и на нея. С най-добри чувства се обръщам към организато­рите на фестивала, но песен­та не беше допусната, защото „имала прекалено българско звучене”. И защото фестива­лът опитва да привлече и ма­кедонци, се изказаха предпо­ложения, че може това да не се понрави на тях. В текста на песента се говори за Македо­ния, за България, и тя беше отхвърлена. Мисля, че народ, който не познава, и не цени историята си, не е народ. Искрено се надявам тази песен по един или друг начин да се чуе от хората, да има достъп до по-широка публика. Исках да се явя точно с нея на фес­тивала, защото сцената е го­ляма и много хора щяха да я чуят. Тя е позната. Тя се пее и въпреки че е авторска, звучи така, че много хора мислят, че е народна.

Финалът на „Пирин фолк” е в началото на септември. Това ще бъде мое второ учас­тие. Миналата година участ­вах с песен на Кирил Христов и Запро Икономов и за моя изненада и моя радост, взех наградата на БНТ. Песента се оцени, надявам се тази годи­на също да постигна някакъв успех.

– Към коя музи­ка имате слабост?

– Имам слабост към ма­кедон­ската песен – песни­те от Пи­ринския край. Може би затова, че град Гоце Делчев е сгушен между Пирин и Родо­пите, също така обичам и ро­допската песен – много бога­та, много красива песен. Пее се от сърце и от душа, с пълно гърло.

– С какво се занимавате из­вън музиката?

– Завършила съм специ­ална педагогика и работя в дневен център в Гоце Делчев. Държах да има нещо музи­кално в моето образование и дипломната работа, която защитавах, беше на тема – музикалните занимания като предпоставка за групова сплотеност в условията на помощно училище. Благодаря на моя преподавател, че ме разбра и избрахме та­кава тема.

– Какво дава музи­ката на децата, с кои­то работите?

– Музикалната те­рапия е широко за­стъпена в нашата дейност. Музиката им действа много добре и ги успокоява. Осо­бено хиперактивните деца. Имаме специал­но оборудвана стая, в която им пускаме музика, тя ги успоко­ява, дава им покой и след това много по-лесно се работи и може да се надгражда и да се постигат резултати и успехи. Дневният център обхваща деца на въз­раст от 3 до 18 години.

– Има ли значение каква е музиката?

– Те сами подсказват кое ха­ресват. Има деца, които много обичат хороводни песни. Има други, които се успокояват от класическа. Те намират начин да ни кажат какво искат. Ко­гато работим продължително време с тях, ние изграждаме общ език и се разбираме пре­красно.

– Какво ви е дало участието в Неврокопския танцов ан­самбъл през годините?

– На първо място – много истински приятелства, прове­рени във времето. Там съм по­вече от 19, вече 20 години. До ден-днешен съм в прекрасни отношения с тези, които вече не са част от ансамбъла по една или друга причина. Ос­вен всичко друго – турнетата са обогатили нашия свят: сре­щаме се с много и различни култури на всяко едно турне. Ходим на големи фестивали – един от най-големите беше този в Египет, град Исмайлия, където имаше 42 групи от много и различни държави. От тези 42 групи, Неврокоп­ският ансамбъл за народни песни и танци и ансамбълът от Словакия бяха отличени с първи награди.

– Колко песни имате във вашия репертоар?

– Не съм ги броила. Песни­те са на Запро Икономов, на Кирил Христов, на местни автори, творци, които са част от Неврокопския ансамбъл. Техните произведения са ста­вали част от репертоара на ансамбъла – по този начин аз съм стигала до тях.

– Има ли предаване на традиция от по-възрастни­те участници в ансамбъла на по-младите?

– Да, така е – и до ден-дне­шен се готвят школи, които дават попълнения за „голе­мия” ансамбъл, както се из­разяват децата. Има школи по тамбура, има школи, които подготвят танцьори, певци, които след това преминават в Неврокопския ансамбъл. Там разучават програмата на ансамбъла, за да може да излязат веднага на сцена. В момента ансамбълът се ръко­води от ръково­дителите на от­делните школи – Петър Аврамов, Тодор Цветков, Петър Карамфи­лов. До скоро ръ­ководи­телят на ансамбъ­ла бе Запро Икономов, човек, който е направил много и дал много на ансамбъла. Човек, който е събрал много голям репертоар от целия регион, човек с богата душа, който е направил много за ансамбъ­ла.

– Как се приемат на учас­тията ви песни, като тази, за която говорим – „с българско звучене”?

– Песните се обичат от всич­ки. Дори от българомохаме­даните. Хора, които са доста изстрадали и чувствителни на тази тема, ги възприемат и за­пяват заедно с нас.

– Какво искате да постигне­те в музиката?

– Иска ми се да науча хора­та да ценят фолклора. Да се вслушват не само в музиката, но и в текста на песента. По някакъв начин да се откъснат малко по малко от тази музи­ка, която в момента е най-раз­пространена и най-лесно се възприема от младото поко­ление. Която за мен не е об­разователна и възпитателна. Знаете за какво говоря. Иска ми се да се обърнат към фолк­лора.

– Голяма ли е конкуренция­та в музикалните среди и има ли много млади изпълнители?

– Да. Има млади изпълните­ли. Още веднъж изказвам мо­ята голяма надежда тези мла­ди изпълнители да си останат във фолклора и да не залитат в други влияния. Има много талантливи изпълнители, и в Пиринската, и в Шопската, и в Добруджа – навсякъде. Напоследък има и много му­зикални канали – всеки има възможност да покаже това, което твори.

ВИЗИТКА

Ирина Паскалева е родена в гр. Гоце Делчев. Завършва средното си образование в родния град, след което защи­тава Магистратура в ЮЗУ „Н. Рилски” гр. Благоевград, пе­дагогически профил. Работи по специалността си в родния град и участва активно в кул­турния му живот.

Вестник “ Градът „