Професор Росица Градева – преподавател в Американския университет в Благоевград:Българите са били най-обединени, когато са се борили за образованието си
-
- юни 8, 2019
Професор Надя Данова избра за интервюираме Росица Градева. Тази домино-поредица, но с положителен заряд. При нас героите не падат, а са такива, които карат всички останали да гледат напред, нависоко, нагоре. Това са вдъхновяващи дами, част от поредицата ни “Предай нататък”. Професор Росица Градева е историк, преподавател в Американския университет в Благоевград и Института по балканистика към БАН.
Константин Вълков: Казват “историята се повтаря”, което като израз сякаш съдържа и едно обвинение, че не се учим от грешките си.
Росица Градева: Не се учим, защото не четем. Това е първото. После – всеки смята, че разбира от история и интерпретира без да чете – както му отърва. И трето – мисля, че тази приказка, която ми казахте, завършва, че историята се повтаря като фарс. Така че, ние сега “фарсираме” доста често. Това, което ми е тъжно, което говоря постоянно пред студентите си – трябва да подхождат по-отговорно към ролята си в обществото. Независимо дали са компютърни специалисти, дали ще бъдат политически експерти, дали ще бъдат – каквито щат – икономисти, бизнесмени, каквито щат. В Американския университет ги задължаваме да вземат два курса по история, независимо какво учат. И че те трябва да подходят отговорно – т.е. да не четат това, което тече в пространството изобщо. Да разберат, че трябва да има сериозно изследване. Не просто да се почешеш по главата и всичко да разбереш. По същия начин, по който аз не разбирам от физика, макар че съм имала награди за олимпиади по физика.
Маринела Величкова: Кои са греховете на съвремието ни?
РГ: Ние всички сме грешни. Няма праведници. Не вярвам в това. Но много са греховете ни, но най-вече отношението към ближния. Не съм вярващ. Отношението към хората. Това, че нямаме чувство за отговорност. Не го казвам за всички. В момента говоря, за тези, които уж ни водят. Политическата класа, ако има такова нещо. Наистина ми се струва, че те подхождат доста безотговорно. Надеждата, че ще спечелят още един мандат, изтрива всякакви задръжки.
МВ: Историята ни учи, че когато имаме обща кауза, се превръщаме в народ. Масовото мнение е, че сме група от индивидуалисти, ние българите. Това добре ли е в съвременният свят?
РГ: Аз не бих заложила на това масовостта да ни е цел в живота за сметка на всичко останало. Защото в момента, като си помисля, сега Истанбулската конвенция или пък евреите – дали ли са депортирани или не са. В името на някаква илюзорна традиция или в името на някакво важно представяне на България, се правят опити да се изтрие част от историята. Това не помага. Българите са били много обединени, когато са се борили за собственото си образование в Османската империя. Това е нещо, което наистина е обединило българите. Даже не идеята за свобода. Даже не толкова и идеята за собствена църква, защото бая народ остава извън движението за екзархия. Но за образование, което за съжаление вече не е такава цел.
МВ: Това щях да попитам – как стигнахме дотук – даскалът беше най-личният в населеното място, а сега учителят е най-смачканият и най-притесненият.
РГ: Мисля, че започна едно отношение още в соц-периода. Имаше едно отношение към чантаджията. Отношението към научния труд; този труд, който е свързан с мозък, значи не е труд. И ти като се поизучиш ще избягаш от труда. След промените просто се отпушиха нещата. И освен това тогава се мутризирахме. Видя се, че можеш да бъдеш успешен и без да учиш. Пък и можеш да си купиш дипломата.
Опитвам се да разбера и аз как така се случи, но това не започна веднага след промените. Онези борчета, които излязоха по улиците, а те всъщност са отпреди 1989 година. Какъв беше онзи указ – 56 ли беше – той даде тласък на доста хора преди десети ноември. И те не бяха избирани винаги по способности. След десети ноември се пораздаде нещо и така. В един момент хората, които се занимаваха с мисловен труд, се оказаха някъде в периферията. Но аз, честно казано, спомням си как като студентка последна година ни пращаха на стаж по история, бях в една известна софийска гимназия. Колегите ми се смееха, че моите студенти изглеждат доста по-шик от преподавателката си.
Вижте, не съм от онези, които идеализират онзи период. Не съм от групата, която е била щастлива в онзи период. В никакъв случай. По всички линии семейството ми е било репресирано преди десети ноември. Не искам да кажа, че онова е било идеалното. След десети ноември всички започнаха да ни говорят, че свободата е да правиш това, което искаш, а не да се научиш, че свободата е да правиш това, което искаш, но ако не засягаш другите. Ако не пречиш на другите. Ние това още не сме го научили.
КВ: Когато професор Данова каза вие да сте дамата, която да интервюираме след нея, тя наблегна на това, че сте османист. И като човек се разрови в това, което правите, навяват го спомени от истории за кадиите. Образът на кадията, това винаги ми е било интересно. Кадията в моите представи е властен, висшестоящ, всевиждащ, всечуващ, но пък отгоре на това е и умен. Изучил се е…
РГ: Абсолютно. Задължително е да има образовение. Не че не са си купували дипломата някои, но са много малко. Поне тези, с които аз съм се занимавала. Защото аз съм се занимавала включително с биографиите на кадиите в София. И общо взето им знам образовението. Поне до средата на 18 век. Това са били учени хора за времето си. Критерите за образованието са различни и в средновековието е било друго от нашето образование. Но това са учени хора.
КВ: Кадията бил ли е диктатор в някакъв смисъл, имайки толкова широка власт?
РГ: Не, кадията е очите и ушите на султана. Той трябва да следи как се провежда политиката на държавата, кой прави злоупотреби с власт, с пари, с всичко и да информира султана. Но той не налага, той няма правото да се намеси. Той е информатор. Неговият интегритет е изключително важен, за да се запази – как да кажа – баланса на силите. Данъкоплатецът да не тръгне да се противопоставя на властта.
КВ: В днешното общество кой е кадията?
РГ: Няма такава роля. Защото кадията е хем съдия, хем администратор, някои колеги го сравняват с кмет, но не е кмет, защото не е изборен. Той е назначен. Това е просто друг модел на управление. Няма как да го прехвърлим. Основното в неговата функция е, че той е съдия. Съдия, който раздава правосъдие, но с много широк обхват. Той съди и по свещеното мюсюлманско право и по правото, което издава султана. Той е с много широк обхват, не е ограничен само от това, което му диктува шериата. И от това произтича неговата грижа за неща, за които ние не бихме се сетили. Например за благопристойността. Или за това как една фондация си разходва средствата. Той следи не само християнските и мюсюлманските фондации какво правят. Така че много широкоспектърна фигура е. Продължавам да се чудя как е смогвал.
МВ: А справедливостта според ситуацията ли е?
РГ: Това е един дебат, който се води в нашето поле. Има, разбира се, несправедливи решения, но в общи линии нямаме много основания да говорим, че такива са масовия случай. Има справедливост според закона, който кадията прилага. Ще ви дам един пример. Има християни, които печелят дело срещу спахията, който е взел пари от тях. Така че има неща, които не знаем – как така, имало е такива неща, да. Тази сутрин четох един много засукан случай – жена, явно нов мюсюлманин в Цариград, говорим за началото на 16 век, нов мюсюлманин, наскоро приел исляма. Една християнка, зарязала мъжа си, жени се, приема исляма и 15 години по-късно започват да тормозят бившия съпруг, че трябва да има върне еди какви си пари, пък и дрехи, пък и не знам си какво. И той казва дали може да получи отсрочка, период, в който да се подготви. След 20 дни се явява с двама мюсюлмани, които казват, че това се е случило преди 15 години. Там има такъв период на давност, както във всички права. Съпругата казва, че е било преди 12 години. Съдията отсъжда, че въпросният християнин нищо не дължи. Може да е засукан случаят, но има и такива, които ни дават основание да смятаме, че не винаги християните са били онеправдани. Аз специално с тази тема съм се занимавала – християни в шериатския съд. За мен това беше откровение, когато започвах беше още соц-периода по време на възродителния процес. Още не бяха започнали тези изследвания. Може би само още един американски колега се беше занимавал.
И като започнах да чета – кадиите водят едни книги, в които се вписват делата. Това са съдебни дела, макар да е и малко клюкарско. Но там са всички входящи заповеди, повечето дела, които се случват на мястото, назначенията. Това е много интересно четиво. И като започнах да чета – занимавам се по-специално със София сега, започнах да чета, ами те християни постоянно се явяват там и то в дела, които са между християни. Християните имат право да си ходят при митрополита и да си решават делата помежду си. Значи това е по османското право, когато става въпрос за религиозни дела.
Семейното право например е в ръцете на съответните религиозни власти. Да де ама те предпочитат да се разведат при кадията и аз започнах да човъркам, аджеба, каква може да е причината. Започнах да виждам, че хората са си правили сметката, познавали са разликата в двете права и какво им дава предимство. И една жена просто може да разкатае фамилията на бивш съпруг. Иска издръжка, издръжка за децата, да й плати за еди кой си период, да й върне… по мюсюлманското право, когато има брак между мъж и жена, мъжът дава пари на жената, не на семейството, а на жената. Освен това се зачудих защо християни ходят да се женят, да обявят брака си в кадийския съд. Шериатът е първо с по-ниски такси от митрополитския съд. И за брак, и за развод, и за всичко. Второто е, да речем, при брака в шериата няма ограничения. Можеш да се жениш десет пъти. Имаш желание – жениш се. Няма ограничение – и жената може да се омъжи десет пъти. В християнското, в каноничното право, на третия брак вече… то първо развода е много труден. Дори в православието, където е разрешено. Защото в католицизма е друго. Но в православието могат да минат много години и да ги наставляват. Не идеализирам шириатското право в никакъв случай. Просто ви казвам, че явно хората са чували, разбирали са какво е предимството и хич не са се ограничавали. Това е било голям проблем за църквата. И мюсюлманите не са се радвали много на това.
Ето например сега съм тръгнала да си събирам документи за винопиене сред мюсюлманите. И как се наказва това. В началото на 16 век такова пиене на вино е паднало в Цариград, че… Та ми беше много интересно. Това са нови мюсюлмани, че сега няма да си зареже адета, свикнал е да пие. Станал мюсюлманин, но виното е удоволствие от живота.
Интересът клати феса е казал българския народ. Просто не трябва да забравяме това, че идеалът стои, но животът те принуждава. Или пък ти си избираш. Даже не те принуждава.
Вестник : Топ Преса :
Be the first to leave a review.
