ЕДИН ДОСТОЕН МЪЖ ОТ АБЛАНИЦА: Шеип, който показва верния път

Разговор за докторската професия, за болестите, изоставените села,изоставените ни баби и дядовци, животът им с болката, животът им със самотата. И колко висок е всъщност собственият ни праг на емпатия.

Шеип Панев е на 24 години и тази година му предстои дипло­миране като студент в МА. Част е от про­грамата “Забавно лято, грижовна есен“ – проект на BCause и фондация „Направи добро Александровска“. Тя стар­тира през 2015 , а той става част от нея през 2016. Ле­кари от МА заедно със ста­жанти медици (стипенди­анти на „Готови за успех“) обикалят села в България, в които рядко стъпва лекар и преглеждат безвъзмез­дно жителите им. В род­ното село на Шеип за един ден са дошли на преглед 200 души, разказва ни той. Бавно и премерено. Така говори иначе усмихнатото момче срещу нас. Не иска да изпусне нещо или да обърка дори малък детайл. Въпреки, че му предстои дипломиране, пътят му като лекар една сега за­почва. И ни се струва, че е верен.

– Шеип. За първи път чу­вам това име. Откъде про­излиза?

– Много хора го бъркат, казват го по всевъзможен начин – Шейп, някои Шийп. Лично аз не съм срещал друг човек с подобно име, освен дядо ми, който се е казвал така. Но не зная от­къде идва. Не е турско, нито българско, проверявал съм. Може би най-близкото, до което съм стигал, е арабско­то Шуайб, което означава „показваш верния път“.

– Защо избра медицина­та?

– Аз съм от Абланица, едно голямо село близо до Гоце Делчев. Там има и гимназия, която съм завършил. Не е имало момент в живота ми, в който да съм се чудил как­во ще работя един ден. Имал съм (и все още имам) инте­рес към историята. Дори освен медицина, кандидат­ствах и пра­во, просто за да видя колко съм подготвен. Но никога не съм ми­слел, че ще правя това. Записах ме­дицина.

– Никога ли не си съ­жалявал за избора си? Вече си на 24, а тепър­ва ще специализираш, де не говорим за тежките изпити и за една наистина не добре платена перспектива у нас.

– Мислел съм, че по мно­го по-различен начин би се развил животът ми, осо­бено като гледам мои съу­ченици, които вече сменят втора-трета работа, някои имат семейства, осигуряват си жилище… Имам приятел, който завърши компютърни науки, с доста прилични до­ходи е, което при нас няма как да се случи. А аз още не съм завършил (усмихва се). Но никога не съм съжалявал за избора си.

– Заинтригува ме програ­мата, от която си част. Раз­кажи повече за нея.

– Тя е съвместно на фон­дация BCause, където аз съм стипендиант по програмата „Готови за успех“ и фонда­ция „Направи добро Алек­сандровска“. “Забавно лято, грижовна есен“ е името на инициативата. Идеята е при тези прегледи лекарите да са от МА, а студентите, които им помагат, да са стипенди­антите медици от „Готови за успех“. Така за нас се осигу­рява и стаж, и опит.

– Как се организира по­добно посещение?

– Когато се определят кои места ще бъдат посетени, там отиват представители на фондацията и се срещат с кмета. Казват му какви ле­кари имат на разположение и питат от какви специали­сти има нужда населеното място. След това започва да се мисли за мястото, къ­дето могат да бъдат извър­шени тези прегледи, защото ортопедът и кардиологът например имат нужда от ку­шетка, фотьойл, а там няма много такива помещения – здравните служби са или малки, или полуразрушени. Най-често сме или в кмет­ството, където ни освобож­дават помещения, или в учи­лищата. Дори се натъкнах на част от едно кметство (там е била здравната служ­ба), където времето сякаш е спряло. Не зная дали сте по­падали на снимки от Припят след Чернобил – беше също­то. Аптечката дори беше за­редена, сякаш ще се ползва на другия ден, а не е пипана десетки години. Истински призрачно.

– Как хората в малките села разбират за вас? Това най-вероятно са възрастни хора, които нямат ФБ или нещо подобно.

– Средната възраст на пациентите ни е 70 години, въпреки че ни­кого не сме връщали. Задачата се падаше на самото кметство. Те правят на обикновени листове надписи къде и кога ще идват лекари или пък представители­те на фондацията носят плакати с информация кога, къде и какви лека­ри ще идват и с изрич­ната информация, че прегледите са безплат­ни, за да може хората да нямат притеснения и да дойдат колкото се може повече от тези, които имат нужда. И въпреки това няколко пъти идваха хора с направ­ление. Други пък след пре­гледа питаха колко струва, притесняват се. Въпреки ниските си доходи, питаха, искаха да платят за прегле­да.

– От какво страдат най-често тези хора?

– Възрастните хора стра­дат от самотата, от липсата на внимание. Но иначе, как­то навсякъде по света, на тази възраст най-разпрос­транени са заболяванията на сърдечно-съдовата сис­тема, ендокринологичните, включвам и диабета, и забо­ляванията на щитовидната жлеза. Често хората имат нужда и от офталмологи­чен преглед, тъй като това е една по-тясна специалност и в малките населени места или няма такъв лекар, или лекарят е само един.

– И как се решава този проблем? Все пак това да виждаш е важно нещо, дори и да не работиш на компю­тър.

– Или изобщо нямат очи­ла, или носят някакви, кои­то отдавна не отговарят на техния диоптер. Но те са намерили решение и си ку­пуват очила от магазините “Всичко по 1 лев”. Отиват там, пробват и ако виждат по-добре, ги взимат.

– Това не е много добре за очите, нали?

– Разбира се, има значе­ние какво е междузенично­то разстояние и много други неща, които не могат да се определят само с мерене на очила. Но така е най-евтино, бързо и лесно за тях. Така са намерили решение на този проблем.

– Лекарят, кметът и попът – това са били най-важните хора в селото едно време. Вече лекари в селата обаче няма. Какво правят хората, като ги заболи нещо?

– На местата, в които бя­хме, повечето хора са с мно­го висок праг на търпимост на болка. Когато ги боли нещо, те просто си казват: „Ще ми мине“. Високото кръвно за тях не е болест, не е непоносима болка, обик­новено не им пречи на еже­дневните дейности и не му обръщат внимание. Същото е и с диабета. Много хора над 70-годишна възраст за първи път на тези прегледи разбраха, че имат диабет. Търпят и чак когато започ­не силно да ги боли или да им пречи на ежедневната дейност, търсят медицинска помощ. За спешни състоя­ния се обаждат на Спешна помощ, с хроничните просто си живеят.

– Какъв процент от хора­та в селото идват на вашите прегледи, знаеш ли?

– В моето село, което е 3000 души, за един ден мина­ха 220 човека. Започнахме в 8,30 часа и преглеждахме до късно вечерта, до последния пациент, никого не сме връ­щали. А в по-малките села, от 50-70 човека, идваха 70 процента от жителите. Дори тези, които не знаеха пред­варително, по улиците, от уста на уста, от двор на двор научаваха за нас и идваха и те.

– На различните места в България хората имат ли по-специфични болести?

– В същото село, моето, хората предимно се занима­ват със земеделие и дори на по-късна възраст продължа­ват да правят това. Като ги питаш: „Какво работиш?“, те казват: „Нищо“, но всъщност имат двор, кокошки, крава или кон и това си е цело­дневно и нелеко занимание. Та, в това село имаха про­блеми с опорно-двигателна­та система, но това е почти навсякъде. Всички населени места имат нужда от психо­лог със сигурност. Артериал­ната хипертония и диабетът са най-широко разпростра­нени навсякъде. Направи ми впечатление, че в райо­ните около Кърджали, къде­то хората работят предимно на полето, имаха заболява­ния по очите, което е доби­ло гражданственост като „външно перде“, но всъщ­ност се нарича “птеригиум” и се причинява от прекомер­но излагане на механични дразнения – слънчеви лъчи, вятър с фини прахови части­ци, пясък… На Запад това е по-често срещано при сър­фистите, от хобито на хората, а тук се получава от ежедне­вието им, от труда им.

– Не е ли по-добре така да си живеят, без да знаят за болестите си? Ето, казваш, че средната възраст е 70, значи си живеят добре, ос­таряват…

– Доста от хората казваха, че не искат да се преглеж­дат, защото ще им намерим някоя болест и мисълта за нея ще ги убие. Живеят с този страх, но не осъзнават, че ако болестта се открие на по-ранен стадий, тя може да се лекува по-ефективно. Това е и целта на тези пре­гледи. Когато има нужда (тъй като не можем да оти­дем там с цялата апарату­ра и да извършваме ефек­тивно лечение, а пациентът има нужда от по-нататъшно лечение), му даваме данни къде и как да дойде, какво направление да си вземе, на кого да звънне. Много от хо­рата казваха, че няма как да дойдат тук, много от тях ни­кога не са идвали в София. За един 70-80 годишен човек, който не е пътувал много, не може да използва смартфон и GPS и не може да се ориен­тира в голям град, мисълта, че трябва да дойде в София на преглед, му причинява ис­тински стрес и тя може да го откаже от търсенето на ме­дицинска помощ. В едно от селата – Плетена, кметът на собствени разноски водеше хората тук на преглед.

– Кои са истински здрави­те хора по селата?

– По-здрави са хората, които извършват умерена физическа дейност – карат колело или обикалят по пла­нините.

– Спомена, че всички имат нужда от психолог.

– Със сигурност, но само един кмет за няколко села около Мездра поиска да има психолог с екипа ни. Първо­начално хората се притес­няваха, мислеха, че ако дой­дат при него, значи са луди. След това няколко души се престрашиха, а останалите, като видяха, минаха всички.

– Какво ги уморява най-много? Какво ги мъчи тези хора?

– Почти на сто процента всички имаха проблеми с опорно-двигателната систе­ма, както ти казах, заради тежкия физически труд, кой­то за тях е „Не правя нищо“, а всъщност е част от ежедне­вието. Един от асистентите ни, който е работил и във Франция, каза: „Български­ят болен е най-здравият бо­лен“, заради генното богат­ство, което ни е заложено. И наистина хората никак не са капризни към условията на живот, скромни и отрудени са, така е минал целият им живот. Това, което ги мъчи, е самотата и спомена за мяс­тото, за селото, което преди години е било живо, имало е млади хора, къщата е била пълна, а сега има пустеещи дворове, празни къщи, въз­растни хора… А и носталгия по младостта.

– Сигурно много ви се рад­ват, като отидете…

– Много ни се радват, за­щото в тези села, където ходим, няма много млади хора. Децата им са или в по-големите градове, или в чужбина. Идваха дори да си поговорят, да си поседят, да се оплачат, не бързаха да си тръгват. За тях лекарят не е просто медицинско лице, а някой, на когото могат всич­ко да кажат. На някои места, на които се върнахме, вече бяха подготвени и ни носе­ха кутия бонбони, терлици, подаръци, а за почивката ни бяха приготвили тиква с мед.

– Тази година завършваш, следва специализация. По­сле учене цял живот, ниска заплата и работа с хора, които са толкова бедни, че могат да ти донесат терли­ци – от сърце, но и защото нямат друго. Наистина ли искаш да останеш тук, а не да заминеш някъде, където ще бъдеш истински добре оценен и финансово?

– За извън България съм мисли толкова, доколкото да си повиша собствената квалификация. Аз малко или много съм задължен да се отплатя на хората, които са ми помогнали да стана лекар – близките ми, фон­дацията, преподавателите. Ако не заради друго нещо, се чувствам длъжен да оста­на и да помагам, както те на мен са помогнали.

Ралица Василева

Вестник “ Топ Преса “

{{ reviewsOverall }} / 5 Users (0 votes)

Rating0

What people say... Leave your rating

Order by: Most recent Top score Most helpful Worst score

Be the first to leave a review.

Verified

{{{ review.rating_title }}}

{{{review.rating_comment | nl2br}}}

Show more

{{ pageNumber+1 }}

Leave your rating

Your browser does not support images upload. Please choose a modern one