Няма лъжа, няма измама – Среднощна романтика плюс стрес

В малките часове на една прохладна април­ска нощ през пролетта на 1965 г. пътувах с джип ГАЗ-69 от Доспат за Сатов­ча. Снегът се беше стопил и на места си беше доста разкаляно. Джипката, тип текезесарка или „зайчар­ка“, оборудвана с шприг­ли и брезент, подрусваше леко по неравния черен път. Страхотна съветска маши­на за онова време, с двойно предаване. Фаровете й све­теха идеално. Допълнително имаше монтиран боен фар. Бяхме горди, че карахме съ­ветски автомобили – сделани в СССР. Тук-там спирах и при загасен двигател насочвах фара в тъмното, за да го из­пробвам в нощната тъмни­на. Наоколо не се виждаше нищо, но се чуваше шумоте­вица от подплашени живот­ни. Чу се рев на елен или кошута, с една дума роман­тика и нощна красота. Потег­ляйки отново и минавайки от завой в завой от време на време по пътя, осветен от фаровете, изскачаха игриви дългоухи таушани, бягайки с подскоци пред джипката, уплашени от бръмченето на двига­теля, а пък аз продъл­жително натисках клаксона по-бързо да ми освобо­дят пътно­то платно. Тогава ряд­ко мина­ваха коли и дивите зайци излизаха масово по прашните черни пътища, късно през нощта, чак до сутринта, потропвай­ки в прахта с по-дългите си задни крака, чифтосвайки се неограничено по природ­на даденост и Божия воля за размножаване. Нарочно спрях на тогавашния дървен „зайчи мост“, който е грани­ца между областите Смолян и Благоевград. С бойния фар осветих наоколо, мислейки си наивно, че щом се казва „зайчи мост“, може да е пъл­но със зайци и едва ли не ще видя една сурия да пот­ропват своето заешко хоро. Блеснаха очите и се мярна само опашката на някаква лисица и това си беше. Зай­ците изскачат по черните неасфалтирани пътища като „дракуси“ през нощта, а през деня се крият по трънаците, откъдето авджията Шакир циганина от Сатовча ги про­гонваше с камъни и пука­ше по тях с някакъв турски тюфек и само­ръчно направени фишеци, заре­дени с пилешки дремки по-често сватбарската. Когато нямаше слука, Шакир казваше: „Нанай таюшан, офей­каа“. И пускаше лафа, че зайците спят с отворени очи, оти им била къса кожата и ги е страх да миж­нат, за да не им лъсне нещо под майшката опаш­ка, а по околните Сатовчанки хъ­лмове, по синори­те и по баирите на „Гюра“ и „Грамади“, както и в трънките на „Стайков дол“ – гъмжеше и беше фрашкано с та­кива.

– Шакир се из­сели от Сатов­ча и замина за казанлъшко с цялата си че­ляд, барабар с длъгия Сали – ми разказа Ма­ньо Бамбалов. – А един човек от нашто село знае много работи за тузланските зай­ци и затва ша ги пасе на нооа свет, оти секи сии с таксиратя – допълни Маньо с фалцетен глас.

Потегляйки от зайчи мост за Сатовча бях унесен в шофирането, но щом подминах „Койнарско гробе“ най-неочаквано и из­ненадващо срещу мен на осветеното от фаровете на джипа чакълирано шосе се появиха двама души, въоръ­жени с пушки. Романтиката изведнъж изчезна. Превър­на се в стрес. Насреща ми светеше червена светлина от фенерче и аз спрях. Мест­ността беше „Кацата“ при чешмата на „Сивек“. Казва се „Кацата“, защото първо­начално в извора е имало поставена каца. Сега, ако се почиства редовно от наноса след всеки дъжд, ще видите каква прекрасна площадка има пред дългото цименто­во корито на чешмата, по­строена от ТКЗС. Там познах бай Илия Николов Терзиев – учителя и бай Илия Георги­ев Самарджиев – пощаджия. След като ми направиха про­верка и не откриха дивер­сант, ме пуснаха да си ходя. С една дума минах през пър­ви секретен пост. След това по стария път през „Бари“, „Палашева река“ – при раз­клона за Слащен, местност­та „Дафковица“ за втори път видях сигнал с червена свет­лина да спра. Направиха ми втора проверка на втори секретен пост. Бяха Горан Костадинов Джорджев – Гор­чо и Диман Георгиев Сто­илов – Пульчо /чичо Ман/. Презрамчили пушки те ме спряха много настойчиво: / Минаваше ми някаква ми­съл да не им спра/.

– Стой, спри за проверка! – развика се Горан. Мить, Мить, ти ли си – позна ме той /Горчо говори бързо и думи­те ги преповтаря/.

– Митко е бе, не го ли по­зна? – обади се и чичо Ман, пускай го да си върви.

– А, а, а нема такива рабо­ти, ние сме поставени тука, за да правим проверка за непознати лица. – заинати се Горан.

По линия на ДОСО ли бяха поставени тия постове или от друга структура, тогава аз не можех да знам, но е факт, че ме спряха за проверка на тия две места и щателно огледаха вътрешността на колата, по седалките и по пода, на която имаше само ватенки и гумени ботуши. Отговарях чинно и послушно на въпросите на Горчо, за да не го разсърдя. Като нищо можеха да издраскат след мене някой залп, ако се бях опитал да избягам с джипа.

– Какво се е случило, защо ме спирате? – попитах аз.

– Има ли непознати хора с теб? – питаше Горчо и свете­ше с фенерчето право в очи­те ми. /Беше сменил черве­ната светлина с бяла/.

– Няма бе Горане, ето про­верявай, но за какво са тия проверки? – попитах пак.

– Карай, карай! – отпрати ме Горан и не ми каза нищо по­вече.

Аз първоначално си по­мислих, че са формални проверки, но след време, когато се разчу за Горуня разбрах, че са били провер­ки за издирване на човек, опитал се да осъщест­ви намерението си за държавен преврат. Става въпрос за Иван Тодоров Иванов /Ванкински/ с партизанско име Горун или Горуня от с. Горна Кремена – Врачанско – в други писания е възпят като Гар­чо. Мълвеше се, че именно той през пролетта на 1965 г., в съу­частие с генерал Цв. Анев и Цоло Кръстев, много смело, но наивно беше орга­низирал заговор и направил опит да свали от власт То­дор Живков, но неуспешно, вследствие на което се е са­моубил или е бил убит от ми­лиционери, които, ако вед­нъж са милиционери, после стават полицаи, или чисто и просто – ченгета, но какво да се прави? – всяка власт има своите органи за опаз­ване на реда и спокойстви­ето в държавата, та поради тая причина на 7-ми, 8-ми или 9-ти април през споме­натата година границата за Гърция беше блокирана, както се каз­ва, и пиле да не може да прехврък­не. Имаше секретни постове, за да бъде заловен Горуня, или някои от другите над сто човека – заговорни­ци, ако се опитат да забе­гнат в гръцко. На един от тия постове бяха сложили като часови Горан и Диман. И Горан от Сатовча „щеше да залови“ Горун от Горна Кре­мена, ако той се беше возил в джипа на път към граница­та.

Демек, чакай да ти кажа, жено Врачанска, как се съ­баря власт!

Знае се, че границите се вардят, откакто света е раз­делен на държави, и така през пролетта на 1965 г. аз станах свидетел как се опаз­ваха подстъпите към гръц­ката граница, защото ние сме си втора гранична зона. Лошо ли ще е, ако ги няма изобщо тия граници, питаме се ние с Горан и не можем да си отговорим разумно, но трябва да спим спокойно, защото граничната полиция ни пази, а всяка майка гра­ничар не ражда!

Добавяме години към живота си и все­ки има своите споме­ни.

Сега, когато се срещнем с Горан „по­щаджията“ в /касаба­та/ гр. Гоце Делчев, го питам:

– Помниш ли? – а той се подсмихва и ми от­говаря:

– Имаше, имаше та­кова нещо. Имаше на­реждане „от горе“ да се блокира границата и ние бяхме назначе­ни наряд.

С разрешението на Горан изнасям тия факти и описвам случая така, както си беше. Няма лъжа, няма измама, Горан най-педантично на­прави проверка на джипа, осветявайки с фенерче навсякъде за наличието на непо­знати хора. Знаейки го като много добро­душен, за Горчо се разказват анекдоти по истински случаи без зла умисъл, с чувство за хумор и майтап, но и той не остава длъжен на никой.

– Да го опиша ли това във вестника, Горане? – попитах го аз.

– Пиши, пиши, Мите, никъ­де не сме се подписвали да мълчиме, подтикна ме Гор­чо, с който между другото сме набори /1943/ и прия­тели колеги: – Пиши, както си беше, даже малко си за­къснял. След като всичко е истина, няма от какво да се притесняваме, когато допъл­ваме с още факти написано­то по случая за заговора на Горуня срещу другаря Тодор Живков – вожд на НРБ (На­родна Република България) до свалянето му от власт на 10 ноември 1989 г., а лице­мери и солташаци разни се снишѝха веднагà.

Димитър Джамбазов

вестник “ Топ Преса „