Няма лъжа, няма измама – Нищо лично
-
- февруари 18, 2019
През шестдесетте години на миналия век хората почти си нямаха лични автомобили. Автобусите, доколкото ги имаше, минаваха по един път на ден и то претъпкани, и който не е успял да се качи на рейса, ходеше пеша или разчиташе на случаен превоз с камиони и на благоразположението на шофьорите.
По това време бях на работа към ДСО „Хидрострой“, район Доспат, и карах Шкода 706 RT – самосвал, с която извозвах инертни материали от ТМС /трошачна, миячна, сортировачна/ до всички обекти по каскадата Доспат – Тешел. ТМС се намираше на река Доспат в доспатското поле, сега в чашката на язовира, залято с вода.
Случаят, за който искам да разкажа, е за един завеян автостопаджия. Човекът попадна на мене. Спрях аз Шкодата, да речем от състрадание и добри чувства от моя страна, за да го закарам някъде. Качва се той и какво се получава – не стига, че си спрял на най-неподходящото място, за да качиш еди-кой си, не стига, че поемаш цялата отговорност за здравето и живота му, не стига, че ти надува главата с неговите глупости и няма да можеш да чуваш работата на двигателя, не стига, че и цигара ще си запали /аз не съм пушач/, не стига, че и още, и още, ами на всичкото отгоре, като за капак, да вземе да си изгуби портфейла с много пари в кабината между седалките и т.н.
Тръгнал човекът на някъде да купува керемиди за новостроящата си къща, защото за гоцеделчевски керемиди не можеше да се вредиш лесно. Когато се разположи на седалката, успокоен, че няма да ходи пеша, хич не е усетил как му е изпаднал портфейлът от джоба.
Качва се той и се започва:
– От де си ти? Котуга /като че ли/ си ми познат от нейди.
– Т София съм. – моментално му отговорих аз, без да се замислям, защото от опит знам, че окажем ли се от един район, ще започне един словесен разпит – от къде си, вече ме попита. Следва познаваш ли оня, тоя ми е такъв, оня ми е онакъв, а на мене ми е писнало от такива разговори с такива като него и затова му казах, че съм от София.
Ха сега, нека да ме пита познаваш ли еди-кой си, от чийте си? Кой е татко ти, коя е майка ти?
Млъкна. Слезна стопаджията някъде и аз веднага съм го забравил. Разтоварил съм на обекта и се връщам за втори курс. Пак имаше чакащи на автостоп, но аз не качих никого. Вече правех трети курс, когато в центъра на Доспат милиционер ми вдига палка и ме спря.
– Познаваш ли го тоя човек? Попита ме служителят на реда. До него се гушеше Оня – автостопаджията от сутринта.
– Не го познавам. – отговорих аз, както си беше.
– Ти не го познаваш, но той ти познава колата и твърди, че се е возил с теб и си е загубил портмоне с много пари в кабината. Аз изстинах. Стана ми дори страшно. От къде и защо ми дойде всичко това до главата? Погледнах от другата страна на мотора, от която страна аз, като шофьор, си нямах работа и видях портфейл до седалката. Който се е возил в Шкода RT, знае разположението на седалките 3+1, че и легло може да се монтира.
– Вярно бе, старши, тук има нещо. – Извадих падналия там портфейл и го огтворих, но не видях пари. Сега пък ми стана горещо, изпотих се.
– Старши, тук пари няма!
– Дай го, дай го! – обади се оня. Пред погледа на старшината му го дадох и той, като бръкна някъде измежду хастара, извади голям свитък, свити на две едри банкноти. Олекна ми. А той, шматката, като е разбрал, че си е загубил парите в моята кола, веднага е отишъл, с бързане, по какъв начин не знам, в базата и е разпитвал за един шофьор на Шкода от София и т.н. Диспечерът правилно му е казал, че такъв шофьор от София няма и чак тогава му е дошло на ум да ме спре с милиция, защото той, когато ми е махал с ръка, аз не съм му спрял. После пък аз го разпитах от къде е и за къде е тръгнал с толкова много пари. Оказа се, че е от Блатска, тогава ми разказа и за керемидите.
Толкова за тоя разсеян автостопаджия. Ако е жив и прочете всичко това, вече ще знае, че аз съм от Сатовча.
При друг пасажер ми се наложи аз да го издирвам, за да му предам портмоне с важни документи, стояли цяла една седмица, пак там на онова скришно място между седалката и мотора. Документите бяха на активен борец против фашизма и капитализма. Заедно с партийна книжка на член на БКП от Батак. Имах пътен лист до Пещера за цимент и го превозих до Батак на стоп. През целия път уж дремеше, но от време на време си припяваше известната баташка песен: „Сипи ми Ружо-оо, сип да пия-аа, на юнашка-а-а версия.“ Песента се пееше по кръчмите на Батак. Когато слезна в Батак, забелязах, че походката му не беше много стабилна, от което си вадя заключението, че той въобще не е разбрал къде си е изръсил за социалистическото време скъпоценните документи. После дълго време го издирвах по името му и му ги предадох лично.
Много батачани, които работиха по обектите на язовир Батак, след работното време се струпваха да се прибират на автостоп, а доспатчани нарочно ги подиграваха заради диалекта:
– С кво ш си отьти?
– С шкотьти.
Или:
– Га ш си отьти?
– Гат доът шкотьти. – отговаряха те, без да се усетят, че ги поднасят.
Става въпрос за шкодите на рудник Барутин, които извозваха урановата руда от мина Барутин за гарова площадка в Пещера и се движеха денонощно като керван, минавайки през Доспат и Батак и се ползваха за придвижване от автостопаджиите по направление Барутин-Пещера и обратно.
Ако даден шофьор не качваше пътници отзад, го одумваха и го кълняха. Бил лош, не вършел услуги и т.н.
Един ден на автостоп качих три отракани автостопаджийки. Още не бях потеглил и едната, като видя някакъв познат, се развика:
– Бипни му на тоя, бипни му!
Настаниха се на седалките и още с потеглянето започнаха да се бъзикат с новата ми фанела и с мене, сякаш се бяха наговорили:
– Ех, че хубава фанела имаш, кой ти я изплете? На колко куки е плетена, топли ли?
А аз се потех от неудобство, защото си бях едно много срамежливо момче. Смутолевих нещо, а ми идваше да спра и да ги сваля насред пътя, о ги изтърпях за сметка на фанелата, която не знам с колко куки е била плетена, но беше като мрежа.
После се хванаха за волана – много е бил голям геврека. Ей такива работи. Жаргон, който за първи път чух от жени. Най-накрая се разпяха и така не се усети кога пристигнахме на тяхната спирка. Щом ония слезнаха, където поискаха, аз си продължих по маршрута, но спрях по-нататък на една отбивка, съблякох „хубавата“ фланела и я сукнах /хвърлих/ през джама, за да не я виждам повече. Язък за мерака, с който си я бях купил / мислех, че е пуловер/.
Подобни и други интересни неща ще се случват, докато по пътищата щъкат автостопаджии и докато има добродушни шофьори да ги качват.
Димитър Джамбазов
Вестник “ Топ преса „
Be the first to leave a review.
