Няма лъжа, няма измама – Нищо лично

През шестдесетте години на миналия век хората поч­ти си ня­маха лич­ни ав­томо­били. Авто­буси­те, до­кол­кото ги имаше, минаваха по един път на ден и то претъпкани, и който не е успял да се качи на рейса, ходеше пеша или разчиташе на случаен пре­воз с камиони и на благораз­положението на шофьорите.

По това време бях на ра­бота към ДСО „Хидрострой“, район Доспат, и карах Шко­да 706 RT – самосвал, с която извозвах инертни ма­териали от ТМС /трошачна, миячна, сортировачна/ до всички обекти по каскада­та Доспат – Тешел. ТМС се намираше на река Доспат в доспатското поле, сега в чашката на язовира, залято с вода.

Случаят, за който искам да разкажа, е за един заве­ян автостопаджия. Човекът попадна на мене. Спрях аз Шкодата, да речем от със­традание и добри чувства от моя страна, за да го закарам някъде. Качва се той и как­во се получава – не стига, че си спрял на най-неподхо­дящото място, за да качиш еди-кой си, не стига, че по­емаш цялата отговорност за здравето и живота му, не стига, че ти надува главата с неговите глупости и няма да можеш да чуваш работата на двигателя, не стига, че и цигара ще си запали /аз не съм пушач/, не стига, че и още, и още, ами на всичкото отгоре, като за капак, да взе­ме да си изгуби портфейла с много пари в кабината меж­ду седалките и т.н.

Тръгнал човекът на някъ­де да купува керемиди за новостроящата си къща, защото за гоцеделчевски керемиди не можеше да се вредиш лесно. Когато се разположи на седалката, успокоен, че няма да ходи пеша, хич не е усетил как му е изпаднал портфейлът от джоба.

Качва се той и се започва:

– От де си ти? Котуга /като че ли/ си ми познат от ней­ди.

– Т София съм. – момен­тално му отговорих аз, без да се замислям, защото от опит знам, че окажем ли се от един район, ще започне един словесен разпит – от къде си, вече ме попита. Следва познаваш ли оня, тоя ми е такъв, оня ми е онакъв, а на мене ми е писнало от такива разговори с такива като него и затова му казах, че съм от София.

Ха сега, нека да ме пита познаваш ли еди-кой си, от чийте си? Кой е татко ти, коя е майка ти?

Млъкна. Слезна стопаджи­ята някъде и аз веднага съм го забравил. Разтоварил съм на обекта и се връщам за втори курс. Пак имаше чакащи на автостоп, но аз не качих никого. Вече правех трети курс, когато в центъра на Доспат милиционер ми вдига палка и ме спря.

– Познаваш ли го тоя чо­век? Попита ме служителят на реда. До него се гушеше Оня – автостопаджията от сутринта.

– Не го познавам. – отгово­рих аз, както си беше.

– Ти не го познаваш, но той ти познава колата и твър­ди, че се е возил с теб и си е загубил портмоне с много пари в кабината. Аз изсти­нах. Стана ми дори страшно. От къде и защо ми дойде всичко това до главата? По­гледнах от другата страна на мотора, от която страна аз, като шофьор, си нямах работа и видях портфейл до седалката. Който се е возил в Шкода RT, знае разположе­нието на седалките 3+1, че и легло може да се монтира.

– Вярно бе, старши, тук има нещо. – Извадих падналия там портфейл и го огтворих, но не видях пари. Сега пък ми стана горещо, изпотих се.

– Старши, тук пари няма!

– Дай го, дай го! – обади се оня. Пред погледа на стар­шината му го дадох и той, като бръкна някъде измеж­ду хастара, извади голям свитък, свити на две едри банкноти. Олекна ми. А той, шматката, като е разбрал, че си е загубил парите в моята кола, веднага е отишъл, с бързане, по какъв начин не знам, в базата и е разпитвал за един шофьор на Шкода от София и т.н. Диспечерът правилно му е казал, че та­къв шофьор от София няма и чак тогава му е дошло на ум да ме спре с милиция, за­щото той, когато ми е махал с ръка, аз не съм му спрял. После пък аз го разпитах от къде е и за къде е тръгнал с толкова много пари. Оказа се, че е от Блатска, тогава ми разказа и за керемидите.

Толкова за тоя разсеян автостопаджия. Ако е жив и прочете всичко това, вече ще знае, че аз съм от Сатов­ча.

При друг пасажер ми се на­ложи аз да го издирвам, за да му предам портмоне с ва­жни документи, стояли цяла една седмица, пак там на онова скришно място меж­ду седалката и мотора. До­кументите бяха на активен борец против фашизма и ка­питализма. Заедно с партий­на книжка на член на БКП от Батак. Имах пътен лист до Пещера за цимент и го превозих до Батак на стоп. През целия път уж дремеше, но от време на време си при­пяваше известната баташ­ка песен: „Сипи ми Ружо-оо, сип да пия-аа, на юнашка-а-а версия.“ Песента се пееше по кръчмите на Батак. Кога­то слезна в Батак, забеля­зах, че походката му не беше много стабилна, от което си вадя заключението, че той въобще не е разбрал къде си е изръсил за социалистиче­ското време скъпоценните документи. После дълго вре­ме го издирвах по името му и му ги предадох лично.

Много батачани, които ра­ботиха по обектите на язо­вир Батак, след работното време се струпваха да се прибират на автостоп, а дос­патчани нарочно ги подигра­ваха заради диалекта:

– С кво ш си отьти?

– С шкотьти.

Или:

– Га ш си отьти?

– Гат доът шкотьти. – отго­варяха те, без да се усетят, че ги поднасят.

Става въпрос за шкодите на рудник Барутин, които из­возваха урановата руда от мина Барутин за гарова пло­щадка в Пещера и се движе­ха денонощно като керван, минавайки през Доспат и Батак и се ползваха за прид­вижване от автостопаджи­ите по направление Бару­тин-Пещера и обратно.

Ако даден шофьор не качваше пътници отзад, го одумваха и го кълняха. Бил лош, не вършел услуги и т.н.

Един ден на автостоп ка­чих три отракани автостопа­джийки. Още не бях потеглил и едната, като видя някакъв познат, се развика:

– Бипни му на тоя, бипни му!

Настаниха се на седалките и още с потеглянето започ­наха да се бъзикат с новата ми фанела и с мене, сякаш се бяха наговорили:

– Ех, че хубава фанела имаш, кой ти я изплете? На колко куки е плетена, топли ли?

А аз се потех от неу­добство, защото си бях едно много срамежливо момче. Смутолевих нещо, а ми ид­ваше да спра и да ги сваля насред пътя, о ги изтърпях за сметка на фанелата, коя­то не знам с колко куки е била плетена, но беше като мрежа.

После се хванаха за во­лана – много е бил голям геврека. Ей такива работи. Жаргон, който за първи път чух от жени. Най-накрая се разпяха и така не се усети кога пристигнахме на тяхна­та спирка. Щом ония слез­наха, където поискаха, аз си продължих по маршрута, но спрях по-нататък на една от­бивка, съблякох „хубавата“ фланела и я сукнах /хвър­лих/ през джама, за да не я виждам повече. Язък за ме­рака, с който си я бях купил / мислех, че е пуловер/.

Подобни и други интерес­ни неща ще се случват, до­като по пътищата щъкат ав­тостопаджии и докато има добродушни шофьори да ги качват.

Димитър Джамбазов

Вестник “ Топ преса „