Експедиция Орбелос
-
- ноември 28, 2018
Пребродихме надлъж България и Македония, прекосихме половин дузина планини, поля и равнини. Пропътувахме стотици километри по добри и не толкова добри пътища. Затъвахме в кал. Само и само за да изживеем нашата приказка, наречена Орбелос. Приказка за пораснали деца. И накрая, но не на последно място, разбрахме, че черните пътища трябва да бъдат обичани…
ДЕН I
Срещаме се на гарата в Петрич. Всичко е като по часовник. Вилиан пристига с влака от София десет минути след мен. Хапваме светкавично и потегляме към високата планина. Само след няколко завоя колата ни се изгубва сред кафявите гънки на Беласица. Единадесетте километра тесен асфалтов път ни изкачват на 1150 метра над равнището на град Петрич. Гледките, които се разкриват край пътя, са умопомрачителни. За пръв път сме в Беласица. Въпреки това не спираме, защото следващите дни ще се наслаждаваме на панорамите до насита.
Асфалтът свършва, последван от пет километра горски път, водещ до хижа Конгуро. В началото всичко върви добре, но в последните два километра край нас се носи миризма на амбреаж. Налага се да влизаме в ролята на пътни работници, запълващи коловози и дупки, за да може колата ни да премине напред. Явно се справяме доста добре, защото само след двадесет минути минаваме покрай заслон Гюллю поляна, а след още десет спираме пред хижа Конгуро.
Посреща ни хижарят Георги. Използваме последните минути преди падането на нощта за кратка разходка около хижата. И двамата имаме нужда да се поразтъпчем. Щракваме по някой и друг кадър, след което влизаме на топло. Въпреки че е февруари, времето навява спомени за предстоящата пролет. Край хижата няма сняг. Птичка се обажда от близкото дърво дори. Но някак си горящата печка все още създава в нас усещане за уют и ни действа притегателно.
Сладка е раздумката в планинските хижи. Огънят гори, лее се домашна ракийка, разказват се интересни истории. Със сигурност леко преувеличени, но дори и това си има своя чар. Настроението ни е приповдигнато, правим планове за следващия ден. Междувременно хижарят ни разказва куп интересни и важни факти за планината. Беласица е слабо посещавана и малко позната дори за хората, които живеят в подножието й. Флората и фауната също не са добре проучени. Планината е с дължина около 63 км., като се поделя между България, Гърция и Македония. Едно от древните й имена е Орбелос. Най-високата точка на Беласица е граничният Радомир (2029 м.) – основната ни цел през следващия ден.
Лягаме сравнително скоро, за да сме свежи за утрешния преход. Противно на очакванията ми не спя особено спокойно. Вероятно заради предстоящата „треска“ от изкачването цяла нощ се въртя, сънувам планини, зелени била, ледени върхове, дълбоки урви, лавини и кошмарно тежък терен. Припознавам Беласица. Въпреки всичко се усмихвам насън. Дори чувам глас, който ми казва: „Животът е прекрасно явление. Може би непостоянността му е тази, която ни кара да го обичаме така силно и на моменти отчаяно дори.“ Заспивам дълбоко едва към 4.30 сутринта.
ДЕН II
Алармите ни събуждат в 6.30 часа. Лежим на топло до 7. Обличаме се и излизаме да посрещнем изгрева. В 7.28 ч. слънцето тържествено навдига снага над леденото било на Славянка планина.
Александър Караджов
Вестник “ Топ Преса „
Be the first to leave a review.
