Експедиция Орбелос

Пребродихме надлъж България и Македония, пре­косихме половин дузина планини, поля и равнини. Пропътувахме стотици кило­метри по добри и не толкова добри пътища. Затъвахме в кал. Само и само за да изжи­веем нашата приказка, наре­чена Орбелос. Приказка за пораснали деца. И накрая, но не на последно място, разбрахме, че черните пъти­ща трябва да бъдат обича­ни…

ДЕН I

Срещаме се на гарата в Петрич. Всичко е като по ча­совник. Вилиан пристига с влака от София десет мину­ти след мен. Хапваме свет­кавично и потегляме към ви­соката планина. Само след няколко завоя колата ни се изгубва сред кафявите гън­ки на Беласица. Единадесе­тте километра тесен асфал­тов път ни изкачват на 1150 метра над равнището на град Петрич. Гледките, които се разкриват край пътя, са умопомрачителни. За пръв път сме в Беласица. Въпре­ки това не спираме, защото следващите дни ще се на­слаждаваме на панорами­те до насита.

Асфалтът свършва, последван от пет кило­метра горски път, водещ до хижа Конгуро. В началото всичко върви добре, но в последните два километра край нас се носи миризма на амбреаж. Нала­га се да влизаме в ролята на пътни работници, запълва­щи коловози и дупки, за да може колата ни да премине напред. Явно се справяме доста добре, защото само след двадесет минути мина­ваме покрай заслон Гюллю поляна, а след още десет спираме пред хижа Конгуро.

Посреща ни хижарят Геор­ги. Използваме последни­те минути преди падането на нощта за кратка раз­ходка около хижата. И два­мата имаме нужда да се поразтъпчем. Щракваме по някой и друг кадър, след което влиза­ме на топло. Въпреки че е февруари, времето навява спомени за предстоящата пролет. Край хижата няма сняг. Птичка се обажда от близкото дърво дори. Но ня­как си горящата печка все още създава в нас усещане за уют и ни действа притега­телно.

Сладка е раздумката в пла­нинските хижи. Огънят гори, лее се домашна ракийка, разказват се интересни исто­рии. Със сигурност леко пре­увеличени, но дори и това си има своя чар. Настроението ни е приповдигнато, правим планове за следващия ден. Междувременно хижарят ни разказва куп интересни и важни факти за планината. Беласица е слабо посещава­на и малко позната дори за хората, които жи­веят в подножи­ето й. Флората и фауната също не са добре проуче­ни. Планината е с дължина около 63 км., като се по­деля между Бъл­гария, Гърция и Македония. Едно от древните й имена е Орбелос. Най-високата точка на Беласи­ца е граничният Радомир (2029 м.) – основната ни цел през следващия ден.

Лягаме сравнително ско­ро, за да сме свежи за ут­решния преход. Противно на очакванията ми не спя особено спокойно. Вероятно заради предстоящата „трес­ка“ от изкачването цяла нощ се въртя, сънувам планини, зелени била, ледени върхо­ве, дълбоки урви, лавини и кошмарно тежък терен. Припознавам Беласица. Въ­преки всичко се усмихвам насън. Дори чувам глас, който ми казва: „Животът е прекрасно явление. Може би непостоянността му е тази, която ни кара да го обичаме така силно и на моменти от­чаяно дори.“ Заспивам дъл­боко едва към 4.30 сутринта.

ДЕН II

Алармите ни събуждат в 6.30 часа. Лежим на топло до 7. Обличаме се и излиза­ме да посрещнем изгрева. В 7.28 ч. слънцето тържестве­но навдига снага над леде­ното било на Славянка пла­нина.

Александър Караджов

Вестник “ Топ Преса „