Тодор Узунов откри уникален прабългарски жертвеник край параклиса на Дъбница

На уникален жертвеник на прабългари попадна изследователя Тодор Узунов при опита си да направи карта на неизвестните за българската археология некрополи в района на Югозападните  Родопи

Тодор Узунов е роден в с. Сатовча през 1964 година. Завършил е средното си образование в местната гимназия. Съученици и приятели пазят най-добри спомени за Тодор Узунов и семейството му, въпреки че преди много години е напуснал родния край и живее в София. За сатовчанци той е един изключителен талант – художник, музикант и изследовател, и макар да не живее от години в родното си Сатовча, хората като чуят името му, го свързват именно с таланта и славата на семейството като една от най-прогресивните и интелигентни фамилии.

САТО пък е сдружение  председателствано от Тодор Узунов .То е сдружение на български интелектуалци – писатели, историци, художници, музиканти и журналисти. Може да се каже, че статутът му е международен, защото под формата на асоциирани членове в него участват професионалисти и любители от над 20 страни. „САТО е нещо като малка академия на науките, но на доброволни начала. Целта, която обединява всички, е разглеждането на особени аспекти от историята и културата, които обхващат пределите на повече от една страна“ споделя Узунов.

Днес за пореден път Тодор Узунов предостави  на медията ни историята на уникалното си  и поредно археологическо откритие за прабългарите и  историята ни .

Преди няколко години в опит да се направи карта на неизвестните за българската археология некрополи в района на Югозападните Родопи, с цел тяхното категоризиране и по-добро опазване, бе открит артефакт с неясно предназначение и принадлежност.

Днес обаче Тодор Узунов , който е председател на клуб САТО – сдружение за опазване на  паметниците на културата , има свое обяснение на открития артефакт при проучване на наричаната от него „Голяма  могила“в местността св. Архангел  над гърменското село Дъбница .

„Това което намерих , представлява мраморен блок с трапецовидна форма като върху горната му страна са издълбани вписани квадрати, с улей един към друг, водещи до корито в предната част. Той не съвпада с нито един от известните дотогава артефакти от района, принадлежащи към епохата на елинистичния или трако-римски период. В процеса на проучването се оказва, че той има не каква да е, а прабългарска принадлежност! Сравнителният анализ показва, че той спада към група предмети, наричани от някои изследователи – „жертвеници от преносим тип“ и негови паралели се откриват в Североизточна България, Крим, Белгород и в Североизточно Каспийско море, споделя пред медията ни  Тодор Узунов.

За уникалната находка той  е сезирал  Инспекторатът към МК , направен е подробен протокол, а „жертвеника“ е прибран за съхранение във временната, открита експозиция на Никополис Ад Нестум“.

Резултатите от проучванията на Тодор Узунов сочат, че върху най-високата част от хребета има огромна могила с диаметър 56 м., подсилена в късноантичната епоха с подпорни стени. Прилежаща към нея е сводеста цистерна за прясна питейна вода, превърната и припозната  впоследствие като параклис, който местните наричат „Свети Арангел“. Върху самата могила има видими руини от масивна постройка, в едно от чиито помещения е открит при оглед и самия мраморен„жертвеник“.

Керамиката в района показва присъствие от всички познати, исторически епохи. Прецедент в случая е постройката върху самата могила, защото тя ясно говори за неосъзнаване или директно незачитане на предходния погребален обичай. Вероятно в своя първоначален вид сградата представлява цитадела, от познатия ни средновековен тип, с представителна и административна функция, споделя Узунов.

„През 1975 г., разбрахме за открит некропол в Туховище – село от община Сатовча, свързан с прабългари, което съселяните ни с ислямско вероизповедание приемаха скептично, като го смятаха за „активно мероприятие“, с цел – доказване на техните български корени.То бе датирано към първата половина на IX век, като освен странности в погребалните обичаи бе открита и керамика, твърде различна от познатата ни елинска, тракийска и римска.

Тодор Узунов е  категоричен ,че днес тази история се потвърждава по безспорен начин и говори за един неизвестен досега сегмент в етногенезиса на местните хора. Наличието на този мраморен артефакт в цитаделата от дъбнишката могила говори за трайно упражняване на прабългарско военно и административно управление в този район.

В чисто исторически план  Узунов  споделя , че пред нас се открива една невероятна история за българо-византийските отношения от времето на хан Пресиян!  Но най-вече тя е история за кавхан Исбул – вторият по ранг в държавата, но първи във военните и административни дела, в продължение на три хански управления.  Той произхожда от коляното на охридските боили  Билиг. Заема наследствено тази длъжност по времето на Крумовия син Омуртаг, известен със своята неприязън към християните. Той разбира се имал своите основания заради преждевременната смърт на баща си през  814 г. и една поредица от все неодобрявани кандидатури за престола, на трима аристократи – Дукум, Диценг и Цог, завършили живота си злополучно.Възкачвайки се на трона,  уморен и уплашен от вътрешните интриги, след една неуспешна битка с ромеите той сключва 30 -годишен мирен договор с тогавашния император Лъв V. Това спокойствие било необходимо, защото ханът не виждал заплахата отвън, а вътре в  държавата, в лицето на християнизиралите се славянски велможи. Причина за този процес били хилядите ромейски пленници, които Крум приживе депортирал от Одринска Тракия – тогава Македония, вбесен от опита на ромеите да извършат покушение срещу него пред стените на Константинопол по време на мирните преговори. Огромна част от тях той изпратил на североизток като охрана на границата с хазарите. Привидният мир бил удобен и за двете страни. Ромеите имали свои проблеми с Тома славянина, който вдигнал бунт по югоизточната граница и като превзел почти цяла Анатолия, стигнал стените на Константипопол. В този бунт вероятно взели участие и славяните от Смоленската тема, съществено важни в този разказ! Омуртаг без покана се явил пред стените на града и не само разбил, а и пленил Тома като се отнесъл с него зловещо, съсичайки най-напред крайниците му и после главата. Това предизвикало огромна ненавист в славянската общност и тези на север дори поискали от Луи Благочестиви да ги приеме в пределите на франкската държава. Но както сам  Омуртаг казва – „Човек и добре да живее умира, и друг се ражда…“. В 824 г. и на престола идва третия му син Маламир.  Вторият син Звиница не бил предпочетен, а първият, Енравота бил заразен от християнската вяра и отстранен като неблагонадежден. Това не попречило на малкия брат да го изправи пред избор и след като той не склонил да се върне в старата вяра , го обезглавил.  Междувременно на кавхан Исбул, освен функцията на регент, защото ханът отново бил малолетен, се наложило да отблъсне войските на ромеите, които видели момент на слабост при възкачването на младия хан.  Той дори успял  да обърне тази военна кампания в своя полза като завзел всички земи на юг,  до северните склонове на Родопите. А мирният договор все така стоял на масата в очакване да бъде препотвърден! През 836 г. Маламир умира без наследство и на престола се възкачва синът на втория брат Звиница, Пресиян. Отново малолетен и отново кавхан Исбул е регент!  Ударите под пояса не стихват защото, тихомълком ромеите успяват да приберат онези 30 000 депортирани от Крум на североизточната граница. Българската реакция дори и с помоща на маджарите се оказала безрезултатна. Без особени дипломатически ходове Пресиян и Исбул решават да подкрепят поредното въстание на смоленските славяни с център Филипи, в близост до днешния град Драма. Походът предвождал самия кавхан в компанията на висши чиновници. Тогавашният император Теофил имал поредни проблеми на границата с арабите и за потушаване на славянския бунт изпратил кесаря Алексей Мосиле с неголяма част, която и поради закъснение, и поради липса на всякакви шансове  да премине прохода Аконтизма се оттеглила. До битка не се стигнало, но победата била в ръцете на кавхан Исбул! Дали славяните го посрещнали като спасител или това било единственото разумно решение не можем да знаем. Но във всеки случай в тези бунтове участват и онези прабългари, които през 867 г. предвождани от хан Кубер се настаняват в Керамийско – Битолско поле и обявяват  тази земя за България, наричана по-късно „Имерети – Другата“. Вероятно за това Пресиян употребява израза „многото българи“в един от надписите от Филипи – „…От бога владетелят на многото българи Персиан изпрати кавхан Исбул, като му даде войски и ичиргу боила и кана боила коловър и кавханът (….отиде) при смоляните…“ . Упоменатата свита е внушителна! Ичиргу боилът е ранг на главен съдия и първи министър, а кана боила коловър – висшия духовник в държавата. Те съвместявали и други държавни функции, но същественото в случая е, че това само по себе си говори за важността на тази военна кампания. България успяла в битката за славяните и като стигнала Адриатика вече се миела на три морета без да пролее и капка своя или славянска кръв. А мирът все така си оставал валиден. Дори ханът звучи малко обиден от втория надпис – „…Ако някой говори истината – бог вижда. И ако някой лъже – бог вижда. Българите сториха  много добрини за християните, но християните забравиха. Ала бог вижда!“

Пресиян умира през 852 г, което очертава и края на забележителната кариера на кавхан Исбул. На престола идва синът му Борис I – Михаил, известен ни като „Покръстителя“. И той не загърбва съдбата като извършва насилие над първородния си син Расате, но вече в името на новата вяра. Кавханът се оказал твърде стар за промените и това дало повод на новия хан да се освободи от услугите му. Предан докрай на старите богове, той бива съсечен в Охрид като предводител на бунта на боилите срещу наложената от Борис  християнизация. Държавата си  върнала славяните и укрепвала все повече, но пък загубила други северни територии, населени с българи и кумани, нежелаещи да се откажат от вярата на дедите.

Според Тодор Узунов, като намереният от него  мраморен артефакт е бил открит още  един такъв, неизвестен до сега, също мраморен блок край Абдера. На първо място според откривателят ,той очертава географски и исторически северната граница на Смоленската тема и обхватът на събитията от 837 г.

Некрополът в Туховище, вече не е каприз на случая, а част от обща, логична картина. Със своят периферен характер, той  ни казва, че в Неврокопското поле съществуват нерегистрирани все още некрополи и следи от живот на Пресиянови и Куберови прабългари. Построяването на цитадела, в която бе открит артефакта говори, за трайните намерения на българите  към региона и упражняването на военна и административна власт в един продължителен период от време. Това е и първото присъединяване на региона към българската държава, поради което опазването на този обект е от особено важно значение за българската и Неврокопска история.  Узунове е категоличен, че археологическото му  проучване ще донесе резултати, които ще запълнят една голяма празнина в нашата историография, а в чисто културен и социален план ще се превърне в значимо място за посещения, поради своя характер на непрекъсната културна представеност от праисторията до ранното средновековие.