ПЪТЕПИСИТЕ НА МАРТА
-
- ноември 26, 2018
Разпъването на съвременни планински палатки е бързо и приятно, да са живи и здрави изобретателите им. Няма как в този момент да не си спомня първата палатка, в която спах като дете заедно с майка си на морето, разпъването на която изискваше „специално образование“ и дълъг трудов стаж и въпреки това отнемаше половин ден. След като лагерът ни е готов, се заемаме с огъня. Точно до езерото има огнище, което хората преди нас са направили и въпреки че на подобно място по принцип не е редно да се пали огън, точно тук мястото е толкова безопасно, че единодушно решаваме тук да бъде и нашето огнище.
Малко преди залез силно ме заболява глава. Не зная дали това е от чистия въздух, или от емоцията, но решавам, че лошите градски енергии, които дядо ми, бог да го прости, наричаше „Карастанчовите“, силно желаят да излязат навън, защото вече не могат да понасят високите вибрации на планината. Приемайки тази теория, веднага прилагам познат метод от йога, която практикувам от няколко години- вдишвам бяла светлина, а тя тук е особено бяла и издишвам сивата мъгла на напрежението, умората, страховете и всичко, което се е натрупало в мен долу, в цивилизацията.Не след дълго главоболието отминава и аз, заедно с останалите мечтатели от нашата група, се отдаваме на романтиката на преживяването. Моите съпруг и син не пропускат да се изкъпят в студените води на езерото, а аз само се престрашавам да потопя краката си близо до брега, където дъното е плитко, а водата- топла.
Отдавам се на съзерцание за известно време, после се впускам в общата суматоха по приготвянето на храната. Сядаме на естествено образувани от тревата и камъните столчета, разполагаме удобно около нас храната и ,разбира се, ракийката, която ще ни сгрее и ще развърже устите ни, и така неусетно нощта се спуска над нас.
Палим огъня и се отдаваме на сладки приказки.Облаците по небето започват да се обагрят в розово, отраженията в езерото стават особено магнетични.
Няма нужда да споменавам колко са едри и колко са много звездите тук. Хората, които са ги виждали, знаят, а тези, които не са, няма да ме разберат. Тази вечер ентусиазмът ни за пеене не е голям, но все пак правим опит с песента, която най- много подхожда на момента- „Ой красив си, Ирин, Пирин“. Думите на песента в този момент сякаш излизат дълбоко от сърцата ни и се понасят високо някъде, за да достигнат Бога. Постепенно нощният хлад става все по- осезаем и започва да ни приканва един по един към палатките. Последният гаси огъня. Вече всички спят. Отначало почти треперя от студ. Идеята да се вмъкна в закопчания спален чувал не ми създава приятни асоциации. Затова предпочитам да го метна върху себе си като одеяло. Отдолу шалтето създава някаква изолация, но въпреки това ми е студено. Разбира се, прибягвам до най- изпитаното средство в подобни ситуации- притискам се до Дилиян, когото от години наричам „моята голяма и топла печка“, и заспивам. Като за човек, несвикнал с подобни преживявания, спя учудващо спокойно. Дали самодиви са играли хоро наоколо, само те си знаят. Не съм ги чула и не съм ги видяла. Останалото са Пирински легенди.
Ставаме сутринта и след кратко суетене започваме да разтуряме своя палатков лагер. Това, както и разпъването му, се случва невероятно бързо. Пълним вода от животворния извор, хапваме набързо и се запътваме към мястото, където Добрият човек от Разлог ни е посочил като най- подходящо за слизане. Тръгваме по оттока на езерото и малко след това виждаме забития в земята прът, който нашият благодетел е оставил, за да ни ориентира. Добре помним, че точно там трябва да завием вляво и да стигнем чешмичка. Пътеката вече е ясно очертана и няма къде да се загубим, освен ако не проявим особено голям „майсторлък“. Не че не сме майстори на загубванията, но този път се оправяме безпогрешно. GPS-ът, който обикновено ни помага, тук мълчи безпомощно, но пътеката е забележима между клека, а посоката вече ни е ясна. След известно време стигаме до маркираната пътека между хижа „Яворов“ и Предела и когато забелязваме, че сме спестили повече от час от времето, което би ни коствало слизането по вчерашния маршрут, за пореден път благославяме нашия спасител. Оттук надолу нещата са ясни- трябва да се ходи: около два часа до хижа „Яворов“ и още час и половина надолу- без излишно напрежение, но и без отпускане, както е редно в планината, за да се стигне в уреченото време на уреченото място.
Сега, когато разказвам тази случка, си мисля защо тези хора, които срещнахме, нямаха имена. Хора ли бяха всъщност или може би ангели, защото ангелите са безименни, идват и ти помагат, когато имаш най- голяма нужда от това, а след това тихо си отиват, оставяйки само полъх от размахването на криле, полъх, който особено добре се усеща горе, в планината, която ние на своя туристически жаргон с любов наричаме „Горната земя“.
ЧАСТ ВТОРА – СЕЛО ПИРИН – едно място, далеч от Цивилизацията и близо до Бога
Откакто преди години гледах българския филм „Писмо до Америка“, живея с мисълта, че някой ден трябва да отида в онова далечно село, където е сниман филмът- село Пирин. Докато планирах екскурзионното ни в Пирин планина за тази година, набрах в търсачката на Gооgle името на селото и за моя радост и учудване открих, че там вече има къща за гости, домакинята на която е известната ни народна певица Любимка Бисерова- една от сестрите Бисерови- световно известно трио, изпълняващо пирински фолклор. Къщата се оказа свободна за планираната дата и направих резервация, защото реших, че това би било прекрасен завършек на нашия пирински поход.
Пристигаме в селото откъм хижа Пирин, като последният час от недотам приятния асфалтов път ни се спестява, благодарение на отзивчивостта на нашия приятел Божидар, който прекарва групата до селото на няколко курса със своя джип. Първото нещо, което прави впечатление, когато влизаш в селото откъм планината, са множеството стари и красиви в миналото, но за съжаление полуразрушени днес къщи, които са накацали покрай реката
За миг се чувстваш така, сякаш си попаднал в призрачно село, в което витаят духовете на неговите бивши обитатели. Това обаче е само първото впечатление. Стигаме до къщата на г-жа Бисерова- най- личната къща в селото, което личи от пръв поглед.
Посреща ни домакинята и веднага усещаме топлина и уют. Не сме поръчали обяд, но домакинята е предвидила, че ще слезем гладни от планината, а в селото няма ресторант и тя се е подготвила.
Be the first to leave a review.
