Отишлият си благоевградски журналист Ненчо Хранов – идеологическият цензор и кадровик на агенция БТА! Фактор в Държавна сигурност!

 На 90 години е починал известният български жур­налист Ненчо Хранов. По­клонението ще бъде във вторник, 2 октомври, от 11 ч., в ритуална зала „Мира“, срещу Централните софий­ски гробища. Ненчо Хранов е роден на 9 май 1929 г. в Благоевград. От 1982 г. до 1990 г. е първи заместник гла­вен директор на Българ­ската те­леграфна агенция…

Дори „широка­та публи­ка” не бе особено сюпризира­на от имена­та на БТА-слу­жителите, които Комисията по доси­етата обяви за сътрудни­ци на Държавна сигурност барабар с агентурните им псевдоними. През целия период на соца агенцията е била толкова важно сред­ство за пропаганда, че някои от изнесените лица са били направо кадрови разузнава­чи от ПГУ на ДС и РУМНО. Не е споменат – вероятно защо­то не е между живите – един от най-известните „бетеан­ци” – Хенрих Шпетер. Полиг­лотът от еврейски произход е осъден на смърт от бъл­гарските власти като „чужд шпионин”. Но… според „архи­ва на Митрохин” преди това Шпетер е бил ДС-сътрудник, участвал в секретни мисии на нашето разузнаване и на КГБ в Израел заедно с други свои сънародници от Бълга­рия.

Въпреки че е от номен­клатурно потекло за агент на тайните служби с псев­доним „Ивайло” и „Тибо” е бил вербуван и самият Боян Трайков, оглавявал БТА над 2 петилетки. Той приемал подопечните си служите­ли, потънал в дълбокото си кресло с неизменната ци­гара “Мемфис” в ръка. Дър­жал се с хладна английска учтивост, подчертавайки, че от него нищо не зависи. При разговор често наричал пер­сонала на агенцията “сиви искърски говеда”.

Трайков е един от синове­те на земеделския лидер Ге­орги Трайков. Брат му Хара­ламби, който се слави като един от най-видните столич­ни плейбои, загива сравни­телно млад при автомобилна катастро­фа. Слу­шал е химна на Мен­дел­сон ня­кол­ко пъти, вклю­чител­но и с известната художничка Милена Йоич. Зара­ди него тя бие шута на пре­дишния си благоверен – ак­тьора от Сатирата Климент Денчев /Бате Климбо/, впо­следствие емигрант в Кана­да.

Боян Трайков е оставил тягостни спомени у своите подчинени. Някои от тях си спомнят, че през цялото вре­ме, докато е бил шеф на БТА, слязъл само веднъж при „редовия персонал” – и то за да одобри цвета на корица­та на сборника за Сергей Ан­тонов. Неговата дясна ръка пък – идеологическият цен­зор и кадровик на агенцията Ненчо Хранов, бдял само за верността на кадрите към партийната линия. А профе­сионализмът поставял на второ място. Негови подчи­нени разказват, че основна­та му дейност се свеждала до сладки служебни пъту­вания по широкия бял свят, при които които бил неиз­менната “сянка” на Първия.

Веднага след падането на Живков от власт на ин­фарктно събрание на це­лия кадрови състав на БТА, продължило рекордните 12 часа, Трайков е принуден – въпреки огромната си неохота – да си подаде ос­тавката и да изслуша остро критичните забележки на своите служители.

По времето на негово управление започват да из­лизат няколко ултрасекрет­ни бюлетини, обозначавани с буквата „С” и съответни цифрово-буквени разшире­ния. Предназначението им е да информират висшето партийно и държавно ръко­водство и лично „другаря То­дор Живков” за събития „по света и у нас”, за които насе­лението е трябвало да бъде държано в пълно неведение. Бивши „рицари на плаща и кинжала” разкриват, че тези издания са били подготвяни не в сградата на агенцията, а извън София. По думите им такъв секретен инфор­мационен център се е оф­ормил в сградата на бивш пансион за деца-инвалиди в Рударци /преди 9 септември 1944 г. там се е помещавало германското радиоразуз­наване/. Постройката била оградена с бодлива тел и вардена денонощно, като достъп до нея са имали само спецовете, участващи в събирането и обработване­то на данните, публикувани в бюлетин, който се е печа­тал само в 5 екземпляра – за Тато и за шефовете на основните разузнавателни служби. Дори МВР и ДС не са имали достъп до станци­ята, закрита няколко години след „нежната революция”, уверяват още ексразведки­те.

В началото на 80-те ръко­водството на БТА получава „повери­телната и отговор­на” задача да пуска и бюлетини само за правителствено ползване, в които кореспондентите от страната да отра­зяват т.нар градски легенди и слухо­ве, битуващи сред „щироките народни маси”. Естествено, това са били своего рода „доноси”, тъй като журналистите са задължени да ин­формират за всич­ко „чуто и речено” – включително да цитират и актуални­те вицове. Спорно е дали са споменавали имената на хората, разпространяващи нелицеприятни за режима факти и мне­ния. Но е ясно, че че някои репортери са спестявали конкре­тиката, докато други са гледали да блес­нат с “бдителността” си пред началството и ДС.

 Ведроденски огласява и механизмите на работа на кореспондентите на БТА в чужбина – впрочем повече­то от изнесените миналата седмица имена на ДС-агенти са били пратеници на аген­цията именно в странство.

„Изпращането на корес­понденти в чужбина едни наричат „отговорна” работа, други – „деликатна”, трети – „тъмна”. То тя е била повече работа не на агенционното ръководство, въпреки че в отделни случаи се е чувала и неговата дума. По принцип обаче всичко е решавано от висшия „службодател” – от политбюро, респективно от секретариата на ЦК на БКП.

Не е тайна, че на прате­ниците на БТА в западните страни са били поставяни и специални задачи. Те е тряб­вало да изпращат секретни материали до БТА или по­литбюро, или директно до Държавна сигурност. Това някои от тях сега не скриват. Напротив, смятат, че са вър­шили полезна работа, дейст­вали са „в ползу роду”. Ни­кой не е изчислявав какъв е ефектът от тази „странична” /за някои „основна”/ дей­ност. Но най-малкото е нео­правдано – поне в случаите, когато в материалите не е имало злепоставяне на Бъл­гария, те да бъдат адресира­ни само до управниците. До тях са изпращани и т.нар. обзори – месечни доклади, в които се прави анализ на проблемите на страната, в която работи кореспонден­тът. Такива материали не са искани само от кореспон­дентите в Москва. В чужби­на сигурно са изпращани сътрудници на ДС, или как­то тихомълком са наричани „лейтенанти”. Част от тях са „парашутисти”, спуснати в БТА „отгоре”. Само след няколко седмици те стават „бетеанци” и отлитат някъде с щъркелите. Това са чиста проба мними кореспонден­ти. Изпращани са предимно членове на БКП. С такава награда са отличени почти всички партийни секретари /без В.Олянов, Г.Даковски и А.Велкова/…, споделя Ге­орги Ведроденски. Може би от „камуфлажни съображе­ния” партийни членове не са били някои от пратениците в чужбина, чието агентурно минало току-що лъсна – като Христо Петров и Георги Белчев. Когато е изпратен в Бейрут, Иво Инджев също не е членувал в редовете на столетницата, но единстве­но по възрастовиа причина. По-късно, разбира се, е при­ет за член на БКП и до 10 ноември даже е бил член на партийната организация в агенцията.

Ветеранът на „бетеанска­та” журналистика издава още, че през 60-те години например редакция „Меж­дународна информация” е била подложена на мощен цензурен натиск. Тогава ЦК на БКП взема решение под номер 360 от 1964 г., с което задължава БТА да създаде нарочен център за следене на „антибългарската пропа­ганда” в чуждите издания и радиостанциите, да инфор­мира подробно партийното и държавното ръководство и да снабдява печата, ради­ото и телевизията с матери­али, които „да послужат за нейното разобличаване”. За изпълнението на тази ди­ректва е сформиран екип от журналисти, преминали про­верка за „благонадеждност” до десето коляно. Те започ­ват да записват с най-мо­дерната за времето техника емисиите на български език на „вражеските” радиостан­ции „Свободна Европа”, „Гла­сът на Америка”, Би Би Си и други западни радиа. „С тези материали, доверява Ведро­денски, 2 пъти дневно се из­дава сводка, която е строго поверителна”.

Георги Ведроденски огла­сява още, че в агенцията е съществувало спеицално звено /с отговорници Коста­дин Данев и Георги Трифо­нов/, контролирано от ЦК на БКП. Двамата цензори задължително са изчитали всички материали и… опра­вяли “пропуските”. Темите табу били безброй: не е тряб­вало да се пише за заплати­те на гомелците, за броя на затворниците, за убийства и грабежи, за губещи предпри­ятия и особено за външния дълг. “За него нищо не се казваше или ако се налааг все пак, можеше да се отбе­лежи, че е незначителен. В агеницята често гостуваха колеги от чужбина и те на­стояваха да чуят някаква цифра. След продължи­телно умува­не “от горе” бе наредено да им се каз­ва, че дългът е 3-3,5 млрд., докато той всъщност беше 9-9,5 млрд”, споде­ля “бетеане­цът”-ветеран.

Любопи­тен период в дейността на БТА е упра­влението на единствена­та жена, из­дигнала се до директор на агенцията. Тя е бивша партизанка, секретарка на Вълко Чер­венков, член на ЦК на БКП и началник на „Главлит” – тоест, държавната цензу­ра, създадена по съветски тертип. За нея бившите й подчинени са единодушни: „Колкото гласецът й е мазен, толкова е проклета! Но ина­че е кадърен човек. Ербап жена е”.

По нейно време кадрите пъшкат от огромното нато­варване, но, от друга стра­на, Гаврилова им издейства много по-сносни и модерни условия за работа. Стара­та революционерка обаче не се задържа дълго време начело на БТА, защото де­сетки мъже, силни на деня или приближени до висша­та номенклатура, се целят в поста й. Един от тях е най-дългогодишният шеф на БТА Лозан Стрелков и той в крайна сметка я измества, понеже негов кум е вторият човек в партията и държа­вата в ония години – Митко Григоров.

Григоров завеждал отдел „Идеология и пропаганда” в ЦК и непрекъснато ка­друвал през главата на Га­врилова. Но в един момент, когато й наредил да назна­чи… акушерка, жена на не­гов приятел, за редактор в агенцията, чашата преляла. Вбесената екссекретарка на Червенков се осмелила дори … да унищожи досието на своя служителка заради нечистоплътните „факти” от интимно естество в него. Шефката на отдел „Кадри” в агенцията пък – другарката Иванджийска, майка на из­дателя на в.”Строго секрет­но” /и бивш кореспондент в арабския свят Красимир Иванджийски/, изпаднала в свещен ужас от това „погаз­ване на социалистическия закон” и едва не припаднала в краката на директорката си.

„Как започна раздорът? В „Справочан редакция” ра­ботеше една семпла женич­ка, по професия акушерка. Работеше добросъвестно, но получих указания от Ми­тко Григоров да я направя редактор, да я преместя в някоя друга редакция. Тя ня­маше никакви възможнос­ти – нито професионални, нито културни, но понеже заплатите на редакторите бяха по-високи, аз съответ­но трябваше да я повиша, защото мъжът й беше прия­тел на Митко Григоров. Отка­заха категорично. Казах, че по кодекс нямам право, но Григоров ми се обади някол­ко пъти по телефона, като последния път заяви: „Сега ти нареждам да я повишиш!” Аз му отговорих: „Нито ти си ЦК, нито аз съм извън ЦК!” Затворих телефона и, разби­ра се, не се подчиних. Но той намери опора в партийния секретар – едно чудовище и изчадие адово, който беше вербуван като доносник и съобщил в ЦК, че аз толери­рам безпартийните и гоня комунистите н БТА…”, изпо­вяда се преди време Елена Гаврилова. Тя е първата и може би единствена щефка на БТА, позволила си да уни­щожи „помията” за личния

 живот на свои служители, с доносниците наливали в досиетата им.

Една нейна подчинена се местела в БАН и трябвало да й изпратят досието до тамошната служба „Кадри”. Но когато Гаврилова проче­ла вътре, че някакъв „бетеа­нец” – агент на ДС, нарочно започнал да я ухажва, за да може след това да пише доноси срещу нея, скъсала тази страница пред очите на завеждащата на „Кадри” Иванджийска.

”Тя се ужаси, защото за нея бумагите и кадровите дела бяха свещени и неприкос­новени. И тогава й наредих да прегледа всички дела и всички такива доноси. Кои­то не се отнасят до служеб­ната характеристика, да ги извади, да ми ги донесе да ги изгорим или скъсаме. Тя просто болна се разболя от това мое нареждане…”, раз­крива бившата цензорка №1 на Живкова България.

ДОСИЕ

– Важна дата в историята на БТА е 12 септември 1951 г., когато МС приема поста­новление с номер 1183, с което преименува Дирекци­ята на печата заедно с всич­ките й служби в Българска телеграфна агенция. За неин пръв директор е назначен изпитаният партиен кадър Енчо Стайков. Агенцията е изградена изцяло според съветския „челен опит”. Фор­мално се води към МС, но де факто е подчинена изцяло на ЦК на БКП. Партийното ръководство моли Кремъл „да изпрати един добре за­познат с работата на ТАСС другар, който да окаже на място помощ на БТА”.

– Добре познатата сграда на БТА на столичния буле­вард „Цариградско шосе” е довършена през 1961 г. Неин архитект е вече по­койният Евгени Зидаров, по чийто проект навремето е построен и мавзолеят на Ге­орги Димитров. Големците, които тогава живеят набли­зо, никога не разрешават сградата да се надстрои, за да не изглежда „хлътнала” на фона на околните високи блокове. В един от тях из­вестно време е живяла Цола Драгойчева, която се изце­пила, че агенцията ще се сдобие с още няколко етажа „само през трупа й”. Горе-до­лу в същия дух се изказали и другите представители на червения елит, обитаващи района, например дългого­дишният ни представител в ООН и дипломат от карие­рата Геро Грозев, чичо на из­вестната съдебна медичка д-р Мария Грозева.

– Според изнесените мина­лата седмица данни от Ко­мисията по досиетата двама от генералните директори на БТА са били ДС-агенти – Боян Трайков и Иво Инджев, а Милен Вълков, който по­настоящем е шеф на СБЖ, е бил щатен разузнавач към РУМНО. От заместник-ди­ректорите за сътрудници на тайните служби са при­влечени Красимир Друмев, Ненчо Хранов, Евгений Дон­чев и Борислав Костурков, а Христо Петров и Атанас Матев са били кадрови офи­цери от военното разузнава­не. Любопитна подробност е, че Милен Вълков и Бори­слав Костурков по различ­но време са заемали един и същ пост – началници на пресслужбата на Народното събрание. Впрочем Костур­ков е потомък на извест­ния политик, министър на просвещението и лидер на Радикалдемократическата партия преди 9 септември 1944 г. Стоян Костурков. От „вражески” произход е и друг ДС-агент, издигнал се на ръководен пост в агенци­ята – спортният журналист Андрей Кожухаров. Той пък е син на главния архитект на София преди „победата на народната власт”. Сестра му е омъжена за швейцар­ски гражданин и навремето колегите му гласно са изра­зявали удивлението си, че съвсем свободно пътува на Запад. И Костурков, и Кожу­харов са били “разработва­ни” и “водени” от Дс-офицера Веселин Мишонов, за когото се твърди, че е вербувал по “турска линия” и десетки ка­дри на БНР и БНТ.

– Иво Инджев е един от най-колоритните директори на агенцията, който се беше барикадирал в кабинета си, за да не сдаде поста. След 10 ноември той е посочен от новия генерален дирек­тор на БТА Георги Тодоров за негов “зам” заедно с щатния военен разузнавач Христо Петров. Баща му е дългогодишният журналист Любен Инджев. А неговият брат Ясен Инджев пък бе назначен за говорител на правителството на Филип Димитров. Тогава двамата се скараха публично заради публикация на кореспонден­та на БТА в Белград, в която се твърдеше, че 20 000 ка­лашника са “доплували от България в Хърватска”.

Иво Инджев се слави не само като “син трибун”, но и като разбивач на дамски сърца. Първата му съпруга е източногерманката Реги­на, за която още навремето се писа, че поназнайва то­ва-онова за някои опера­ции на ЩАЗИ. Въпреки че скоро ще става дядо, агент “Ивайло” се бракува за мно­го по-млада оперна певица, която го дари с рожба. Два­мата са редовни гости на столичните хай-събития.

– Много от журналистите, работили в БТА, са деца или брачни партняори на извест­ни и влиятелни личности преди “нежната революция”, като някои от тях са заема­ли и шефски длъжности в агенцията. Валери Найденов например е син на някогаш­ния “беетански” началник Георги Найденов, покойната зам.-шефка на БТА Яна Ко­жухарова е щерка на между­народния коментатор Петър Кожухаров, Светла Митева – на кореспондента в няколко столици Горан Готев, Марта Михайлова – на партийната секретарка в БТА Ана Вел­кова… Иначе кадри на аген­цията са били /някои и до­сега се водят такива/ синът на Станко Тодоров – Калин Тодоров, жената на Ст.Ц.Даскалов Донка Меламед, дъщерята на Орлин Василев Мария Орлинова, щерката на Леда Милева Емилия Дими­трова, Крум Босев, брат на Асен Босев, Огнян Браничев, син на Атанас Браничев, шеф на Българската търговска палата по вреемто на Тато, Владимир Левчев, син на Любомир Левчев, Павел Па­шев /фигуриращ в списъка на комиисята по досиетата като агент “Виктор”/ – син на Апостол Пашев, бивш шеф на Държавнияп ланов комитет, Вера Благоева, съпруга на Николай Минчев, ексзамест­ник-министър на външните работи, Йонка Коцева, булка на страховития шеф на отдел “Идеология и култура” в ЦК на БКП Венелин Коцев, Ди­митрина Йосифова, съпруга на Веселин Йосифов, Иван Катранджиев, син на Йордан Катранджиев, бивш предсе­дател на централбната кон­тролно-ревизионна комисия на ЦК на БКП, Албена Стре­зова, щерка на Александър Стрезов, бивш първи замест­ник-министър на външните работи и постоянен предста­вител на България в ООН…