Бежанското село Горно Броди дало на Гърция президент, а на България – народен лечител

Костадин Димитров Попва­силев (Динко Веряна) е роден на 14.09.1919 г. в Свободната зона (Френско-английска) в гр. Ксанти, днешна Гърция. Обра­зование – средно. С две дъще­ри – лекарки. От 1978 г. е пен­сионер. Ляга и става с мечтата за Македония. Настолни книги: “Записки по българските въс­тания”, “Ботевите четници раз­казват” и “От Витоша до Гра­мос”. Националист, патриот. Девиз: “България над всичко!”

– Роден съм в Ксанти, но родителите ми са от голямото българско село Горно Броди /днес Ани Вронду/. То е било чисто българско село, с над 6000 души население. Като планинско село, голяма част от населението се занимава най-вече с овцевъдство. Има­ло е също леярни за желязна руда, звънчарници, самокови, водни гатери и воденици, ча­совникари на градски часов­ници. Освен четвъртокласно­то училище и няколко черкви, там е била и единствената епитропска школа за школу­вано църковно пеене в цяла Егейска Македония. Дори тук, в Харманли, дълги го­дини епитропи бяха възпи­таниците на школата Петър Зеленков и Петър Чучков. На Гърция селото даде изтъкна­тия гръцки политик, впослед­ствие и президент Георги Ка­раманев, после прекръстен на Георгиус Караманлис. А на България – народния ле­чител Петър Димков, писате­ля Кръстю Белев, политика Димо Хаджидимов, а и пър­вия министър на външните работи от СДС Стоян Ганев, чийто корени са оттам. Той е от рода на Лудганевите. Спо­ред мен, най-забележителни­ят бродалия е инж. Никола Димков. Той е единствени­ят български инженер при строежа на Баронхиршовата железница от Саранбей /Сеп­тември/ до Цариград. В 1896 г. той прави предложение и връчва на консулите на Вели­ките сили в Цариград устав за учредяване на световна организация на държавите ОН (Организация на народи­те). Заедно с устава връчва и емблемата на организацията. Впоследствие голяма част от устава и днешната емблема на ООН се покриват с първо­образа на инж. Димков. За съжаление, малко българи знаят това.

В 1918 г., към края на вой­ната, без видима причина гръцката артилерия бомбар­дира и подпалва Горно Броди, което става причина много от семействата да го напуснат. След излизането на Декрета за националните гръцки име­на и гражданство през 1919 г., малцина от българите се погърчват. Малкото, приели гръцка националност, през 20-те години напускат селото и се заселват в Атина. Днес Горно Броди е гръцкият Боро­вец или Пампорово, но там са заселени муджахири, т.е ма­лоазиатски гърци. Имотите на нашите бежанци впослед­ствие са оценени в американ­ски долари по спогодбата Ка­фандарис – Моллов от 1924 г. и отчасти са изплатени. Та след опожаряване на селото родителите ми търсят препи­тание в Свободната зона в град Ксанти, където са мог­ли, ако желаят, да станат ос­вен гръцки и френски поданици. Изглежда, че натискът от страна на гръцки­те власти е бил много силен, та на 20-ия ден след раж­дането ми родителите ми тръгват за България с железни­цата през Деде Агач и Одрин за Свиленград. Там ги настаня­ват за един месец в карантин­на зона, а после се заселват в село Дермен дере, днешно Първенец, Пловдивско.

Тук му е мястото да кажа, че аз съм първо дете от втория брак на баща ми Дими­тър и майка ми Хри­сантия /Христина/, която е родом от село Лакос, Серско.

От първия брак на баща ми имам двама братя и една сестра, но запом­них само единия – Стоян, който почина миналата година на 96 години, от които 85 беше овчар. Сес­тра ми почина през 1920 г. в Алексан­дровската болни­ца в София съвсем малка, а другият брат е бил даден за осиновяване на една без­детна гъркиня. Него, чрез братовчед ми, който дълги години беше военен аташе в Атина, се опитвахме да го от­крием, но така и не можахме. От втория брак сме три деца. Аз съм най-големият.

В Дермен дере започнах училище и още си спомням първата си учителка Павлин­ка, при която научих азбуката като първолак. През лятото на 1926 г. се обадил дядо Иван Белянов /Кехаята/ с писмо до баща ми. Поканил ни да дойдем със стоката си в Харманли, където тримата братя Белянови бяха отсед­нали с три сюрии овце още в 1921 г. Имало свободна мерия, тук и зимите не били лоши… Като премислиха ня­колко дена, родителите ми натовариха катърите с бага­жа и подкарахме полека-лека овцете към Харманли.

Тук нашите македонци се бяха настанили в една маха­ла, а и на нас бяха подсигури­ли една гръкоманска къща на ул. “Ал. Константинов”. После тръгнах и на училище, където учители ми бяха г-жа Бобева, а при учителя Йордан Кузма­нов завърших четвърто от­деление и го помня как като излизаше в пенсия, човекът подари на целия клас по ке­сия бонбони, разплака се и ни остави, та и ние се разре­вахме след това.

На следващата година се записах в гимназията “Иван Вазов”, където директор беше нашият македонец г-н Хаджииванчев, преди война­та преподавал в Солунската мъжка гимназия. Освен него имаше още един нашенец, учителят Данаил Попов. Те двамата всяка година на 2 август организираха мани­фестации и митинги в чест на Илинденското въстание. Манифестацията започваше от хорището, минаваше през площада пред Стария съвет, а митингите се правеха на площад “Цар Борис ІІІ”.

Така се казваше площадът пред сегашната полиция. С червено-черни и национални знамена и обкичени с цве­тя портрети на Гоце Делчев, Даме Груев, Тодор Алексан­дров, Никола Карев и др., македонските бежанци и останалото гражданство из­разяваха своята почит към многострадалните си маке­донски братя. Двамата даска­ли произнасяха прочувстве­ни патриотични речи и когато споменаваха познати имена на убити във въстанията и борбите за национално осво­бождение на Македония, не беше срамно мнозина мъже да проливат безгласно съл­зи. Тогава в Харманли живе­еха десетина македонски фа­милии само от Горно Броди. Това бяха Палянкови, Трен­дафилови, Белянови, Веряно­ви, Пешкалови, Щърбанови, Узунови, Зеленкови, Чучеви, Котови, Желеханови, Бузуко­ви, Бабутьови, Павлови, Лис­кови и др. И почти нямаше фамилия, която да не е дала жертви. Въпреки загубените войни, хората бяха надвили покрусата си и мнозина от нашите по-големи братя и братовчеди с желание слу­жеха като кавалеристи в 6-ти конен полк с тайната и явна надежда един ден да се вър­нат като освободители в Ма­кедония. Брат ми Стоян също служи в 6-ти конен полк, ста­на вахтмистър и беше един от най-добрите ездачи и отли­чен сабльор. На няколко пъти беше демонстрирал майстор­лъка си пред царя, та хората, за радост на баща ми, често го хвалеха.

През пролетта на 1934 г. заедно с Христо Тарабанов, Фоти Димитров, Делчо Хри­стов, Радко Паноров и други наши македончета учредихме младежка ВМРО-Обединена. Това бе организация от ляво­то, санданисткото крило на ВМРО. Тъкмо я създадохме и стана превратът на 19 май същата година.

Кимонгеоргиевци забрани­ха всякакви партии, а Ванчо Михайлов беше обявен за национално издирване. От тогава до сега в Харманли не е имало митинг или манифе­стация, посветени на нашите избити македонци, камо ли някой да се сети сълза да пролее за тях.

Чух, че наскоро Дакето /Ди­митър Петков/ открил маке­донски клуб, ама ми е трудно да отида до там и да го видя. На него баба му е от рода на Ботевия четник Атанас Све­щаров. Свещаров е идвал в Харманли у Беляновите на гости през 30-те години. Той е бродалия и е починал на 90 го­дини в Асеновград, където на­шите хора са компактна маса. То доколкото имам сведения, май сме по целия свят – от Австралия до Северна и Южна Америка. И от инж. Никола Димков, който даде идеята, емблемата и устава на ООН, та до 47-ия му председател Стоян Ганев. Ама да се върна на думата си. Като забраниха партиите, създадохме и участ­вах в различни кръжоци. Като се почне от нелегалния Марк­систко-Ленински кръжок, та през Антифашисткия през 1936 г., в който участваха Ва­сил Генев от Райново, Гочо Маринов от Преславец, Ди­митър Трендафилов от Ивай­ловград и др. Бяхме около 60 човека в тия кръжоци, сменя­ха се курсовете на партията, а ние постоянно се биехме с легионерите. През месец март на 1938 г. тук пристигна Пе­тър Семерджиев в качеството си на областен организатор. Събранието се състоя в Же­льоламбовата кариера над погребите. Той обясни, че пак се сменя курсът на партията и повече побоища с легионери­те да не правим. Закарахме го в Свиленград, оттам в Стара Загора, а тук създадохме Въз­държателно и Стенографско дружество.

Завърших гимназия през 1939 г. и след това ме взеха войник във Втора трудова дружина в санитарната шко­ла. За 6 месеца станахме военни фелдшери и ни про­изведоха в чин подофицери. Служих и след срока няколко месеца запас и тогава полу­чих първата си заплата, та си купих часовник, който още пазя. Уволних се, върнах се тук, ама работа няма. Наложи се, та отидох даскал в Малко Попово, оттатък Арда. Отивам там, а предния ден селската милиция гонила Костадин Ге­меджиев, та им правих прото­кол за 300 патрона, да имат и за диви прасета. Гемеджията после стана голям партизан­ски командир в Гърция, а аз цяла учебна година ядох на корем сърни и диви прасета. Тогава получавах 1019 лева чиста заплата като селски даскал, а каймата беше 5 лева килограмът. Следващата го­дина бях учител в Набожново, после ме преместиха в Чере­шак. През 43-та отказах на Дончо Колев и Груди Иванов да бъда назначен в Комисар­ството, но чрез Въльо Бонев ме принудиха, та се наложи министър Никола Захариев /Кольо Шекера/, приятел на тъста ми, да дава препоръка за мен. После, заради Боньо Господинов и Георги Дойчев можех да влезна и в затво­ра, защото ме принуждаваха партийно да давам бележки за дефицитни стоки, а те ги продаваха на черна борса, уж заради партията. Бош работа! На 9-ти септември партийни­те ми аркадаши за награда ме пратиха още на другия ден на фронта да умирам. 13 ме­сеца бях запас, що мъки съм преживял и видял, ама се върнах жив и здрав с няколко медала, та душманите ми тук не можеха да спят от завист и да ми простят с години. Сло­жиха ми партийно наказание до 51-ва година, че не съм ги слушал.

Работих по това време пак в Комисарството, след това в околийското пътно управле­ние, където, когато на “друга­рите” им беше кеф, ме праве­ха началник, когато им беше кеф – ставах черноработник и копаех канавки.

Накрая се пенсионирах в “Топливо” през 1978 г. и шапка на никого не клатя! – приклю­чи разказа си бай Динко.