Радон Тодев и неговите четници –опети приживе, загинали за България

В храм „Света Троица“ в Банско бе отслужена заупо­койна молитва в памет на четниците и техния водач Радон Тодев.

На 22. 09., когато България отново отпразнуват своята Независимост, се навърш­ват и 115 години от гибелта на Тодев. Преди 110 години страната ни е провъзгласе­на за независима от чужда власт и политика. 5 години преди това в Рила – над Ба­чево и Годлево, все още ми­ришело на кръв.

Там е лобното място, на което от башибозуци са уби­ти двадесет и трима банска­лии, 1 мъж от Годлево и един неизвестен и до днес. Там днес има стабилен кръст, който означава Радонов гроб и пази паметта за един прецедент в българската ис­тория.

На 14.09. Илинденското въстание се пренася в Раз­ложката котловина. За крат­ко въстанието е потушено и удавено в кръв. Опожарява­ни са селища. Населението се изтегля без Юндола до свободната част на родина­та. Радон Тодев и четниците му са щитът, който предпаз­ва цивилното население, бя­гащо към свободата.

Тодев, водач на ВМРО в Разложко, и четниците му знаят пред какво се изпра­вят. Марко Зехтенджиев е бил знаменосец на четата.

Те пожелават да бъдат опети в тишината на гробищ­ната църква в Банско. Това са хората, които след това фолклорът ще възпее.

Кочо Молеров, един от книжовниците в Банско, брат на Димитър Молеров, е устатник в Илиндеско-Пре­ображенското въстание. Кочо имал съдбата след ги­белта на Радон Тодев и него­вите четници да отиде и със свой други съратници да по­гребат телата на загиналите Радонови четници.

А прецедентът:

Когато свещеникът, който е извършил опелото на живите поборници, се приближава до един от тях, може би най-младият, вдига ръце към небето и горчиво проплаква: „Не този, Госпо­ди, та аз вчера го венчах!”.

Тодев е роден през 1872 го­дина. Става член на ВМОРО. Избран е за секретар на Раз­ложкия окръжен комитет на организацията.

На 4 октомври (22 септември стар стил) 1903 година заедно с четата си от 70 човека води сражение с ос­мански войски, като прикрива и охранява изтег­лянето на мест­ното християн­ско население от подпалените разложки села. Над местността „Света Богоро­дица“ в Годлев­ския балкан четата влиза в бой с 600 души тежковъоръжен аскер (редовна войска) и над 1,000 души ба­шибозук.

След петчасово ожесто­чено сражение четниците постепенно са обкръжени, нямат вода и боеприпасите привършват. Но никой не приема предложението на турския командир, албайба­ши (полковник) Мустафа Селим Хаджиоглу да се предадат, макар че той им гаран­тира безопасно изтегляне, запаз­ване на оръжия­та и на знамето. Когато патроните им свършват, То­дев и хората му водят ръкопашен бой до последния човек, загива ця­лата чета, а жерт­вите за аскера са 119 души. Прак­тически цялото цивилно населе­ние, което охра­няват, успява да стигне и пресече българската гра­ница.

ПЕСЕН ЗА РАДОН ВОЙВОДА

Глуха е доба по­тайна,

месец йе грейнал над село,

де джиди санце айдушко,

де джиди санце айдушко.

От друм дружина минува

край село кротко, заспало,

де джиди село комитско,

де джиди село комитско.

Жална им баба насрешча мило си пита дружина:

Кам ви, дружина, млад Радон, дека, баби, остана моето чедо перинско ?

Млад Радон, бабо, остана горе ми горе на Рила, на Годлев­ската плaнина.

Кам му, дружина, чепето, три годин го баба четила, милото чепе комитско ?

Остана, бабо, остана горе ми горе на Рила, на дива коза легало.

Кам му, дружина, пушката, пушката, баби, дружката, дру­жина мила на баба ?

Остана, бабо, остана, горе ми горе на Рила, на бор столетен, вековен.

Кам му дружина сабята, сабя­та чичовaта му, дружина мила на баба ?

Остана, бабо, остана, горе ми горе на Рила, низ тия диви пържари, де джиди зрели ягоди.

Жална ми бабо, послушай,

кога нощ страшна настане,

завият влъци, лисици,

забухат птици злокобни,

бухайте птици кръвнишки !

когато ревне гората,

ой горо, море, зелена,

Радон от гробо излазе,

откача пушка от боро,

препасва сабя френджия,

намета чепе комитско,

по гори броди самотен,

чичо си Благо да траси.

Кам ви, дружина, млад Радон,

млад Радон, ваша войвода,

моето чедо перинско,

моето чедо перинско.

Вестник “ Топ Преса „