За Драгостин – забравените села на Пирин
-
- януари 19, 2023
След две поредни ходения в Родопите си дойде ред да ида в Пирин. Искаше ми се да се скрия от шумотевицата, да вдишам успокояващата свежест на пиринския въздух, да си помисля за разни неща лежейки на някоя поляна, както и да помечтая гледайки цъфналите дървета, храсти и цветя. Имах една неделя на разположение и реших да отида в едно пусто селце намиращо се близо до Неврокоп. Селцето се казва Боржоза, а в картите е по-известно като Драгостин.
Към 10 ч. закусих от мамината баница, мушнах един портокал и бутилка вода в раницата и закрачих бързо към изхода на града. Като за Неврокоп, в днешния ден духаше доста остър ветрец, който пронизваше, но полъха му бе свеж и щипеше бузите ми по-скоро приятно. Пътьом задминах дузина разходкаджии тръгнали до близкия манастир да се поразкършат. Изведнъж се появи пушек в посока с. Делчево. Помислих си: „Хм. Някой тиквеник точно в тоя вятър ли намери да пали!? Освен пожар да направи нищо друго не виждам”. Крачейки нагоре до мен спря кола и ококорен шофьор и спътниците му ме попитаха накъде съм тръгнал. „Към Боржоза”, казах аз. „Ъ, м качвай се бе, ей тоя тук до мен е боржозлия, ще ти разкаже бе”. „Ааа, аз пеш си карам, благодаря”! „Бе качвай се бе, до завоя ша тъ закарам да не губиш време”!
Качих се аз в колицата, поговорих с боржозлията и му взех телефона, за да го привикам на разпит, и да разкаже за селото, та във вестника да го пишем. На завоя човека слезе с мен и тръгна да ми обяснява как да ида до селото, а аз го слушах търпеливо. Не че не знам как да ида там, не ми е за пръв път, ама той с такъв ентусиазъм обясняваше, че нямаше как да му разтуря мерака. Нейсе, разделихме се. 🙂
От т.нар. завой, тръгнах по прашен черен, каменист път към селото. Пътьом ме пресрещнаха любопитни коне, които ме заоглеждаха от глава до пети, и аз тях. Малко конче лежеше на пътя, майка му до него седеше права.
Кобилата и жребчето запънали пътя и упорито не искаха да се мръднат. Наложи се да ги заобикалям. Подбутнах жребчето с крак, а то взе да се смее с очи, разлигави се и легна настрани, за да го почеша по корема. Почесах го де хубавеца, а той позира с кеф за младия фотаджия и махаше с крака. Видях наблизо и скъсах малко иглика, дето предния ден я търсих из Родопите, и му я подадох. Кончето я охрупа и ме пусна да продължа.
Селцето вече се виждаше отсреща скрито на завет от околните върхове мигайки като звездичка, в дъното игриви облаци подскачаха от връх на връх из високия Пирин, който и този път не забрави да ме поздрави с добре дошъл.
Пътя свършва до селската черква, която не е в самото село. Това е може би най-добре поддържаната сграда тук.
Под нея има ливади, малки градинки, овошки, драки и храсталак, между които минават множество пътечки водещи до самото село.
Хванах една от тях и не след дълго влязох в пустото село. Колкото и красив, екзотичен, спокоен и омайващ е тук пейзажа, толкова и навяващ тъга. Повечето къщи са или паднали или са започнали да се рушат от тежестта на годините и липса на стопани.
Всъщност последния постоянен жител тук почина преди около 2 години и сега само наследниците на някогашните жители идват понякога да си нагледат имота, а селото е в процес на заличаване от списъка на населените места у нас. Как звучи само а!? Заличаване! Дай му на нашенеца да заличава и му гледай „сеира“?
Дълго време обикалях улиците, влязох в 1-2 къщи, като срещнах само още един кон. На една ограда видях дреха и си рекох, че може да има някой, но бе пусто. Изкачих се над къщите и позяпах към високия Пирин. Напоследък често споменавания от мен в. Пиленцето е много красив от тук, а назад има и гледна към Неврокоп и полето.
Зяпайки изведнъж чух някакъв глас, който сърдито ми викаше: „ Шиу, ей, то кво прайш тука бе”? 🙂 Оказа се една женица, тръгнала да си изчисти ливадата. Върнах се надолу към къщята, където я пресрещнах и завъртяхме приказка. Жената си каза мъките, оплю управниците – местни и държавни, не без основание, като по това време от къщата дето видях окачената дреха се излезе още един човек, който бе примамен от глъчката. Оказа се собственика на къщата – бай Георги, който ме покани на приказка. Жената отиде към ливадата, а ние към къщата.
Опнахме се на хубавата поляна пред къщата и „забистрихме политиката”. Аз го почерпих цигари и портокал, а той сладки, салам и варени яйчица. Имаше обаче един проблем. Човека привършил ракията и черпавката не беше пълна. Показа се и жена му, която също бе тука. Оказа се, че след като се стопи снега те се качват тук и си живеят лятото на тихо и спокойно. Лаф моабета така тръгна, че по едно време се зачудих дали няма да си остана тука. 🙂 Влязох и в къщата за да огледам. Много ми хареса! Все пак се разделихме изпращайки се повече от 10 минути, като получих безсрочна покана да гостувам винаги, когато намеря за добре в къщата, която стопаните поддържат в отлично състояние. „Идвай тука, ако искаш сам, ако искаш с приятелката, не бой се. Наши хора сме, няма страшно, знаеш вече тука как е, що е положението дори и да ни няма”! Благодарих за поканата, казах че ще се възползвам от нея и тръгнах наобратно. Помотках се още малко измежду пустите къщи и се запътих към „завоя”. Там отново ме посрещна ветрец, но не толкова силен както сутринта.
Надолу щях да си отворя беля за малко. Оказа се, че оня пожар дето го „пророкувах” преди няколко часа наистина е станал. По шосето надолу обаче забелязах множество спрели коли, пожарна кола и полиция. За нещастие една от пожарните коли се обърнала и паднала по склона 10-на метра надолу. Пожарникарите разчистваха дървета и драки, за да достигнат голямата кола и да я приготвят да изваждане. Какво ми щукна да измъкна апарата да снимам. Намиращите се на 7-8 м от мен длъжностни лица ми налетяха и ми го взеха, като се почна проверка дали не съм снимал. Брех! Както и да е, не ми го конфискуваха, но заплашително ме посъветваха да изчезна надолу и да не си помислям да снимам.
Слизайки надолу разбрах подробности за произшествието, които няма да разказвам. Даже едни хора настояха да ме качат в колата им и да ме свалят до Неврокоп. Реших да не отказвам, че да върви цяла година така и в късния следобед паркирах в къщи.
Вестник “ Градът „
Be the first to leave a review.
