Силвия Димитрова: Хармонията в нас самите ще постигнем, когато опознаем негативните и позитивни вярвания за себе си и света около нас
-
- август 28, 2018
Психоложката Силвия Димитрова представи в Дупница своята първа книга „Часовниковата кула“, в която засяга проблемите с жените, претърпели насилие от най-близките си. Книгата е част от поредицата „Продухване на комините“ и има за цел да ни накара да се замислим за себе си и хората около нас и какво ни кара да търпим или предизвикваме агресия.
– Имаше ли конкретен повод, който да Ви провокира да започнете писането на книгата?
– Поводът е дългогодишната ми работа с хора, преживели насилие. Предимно жени и деца. Работя вече 15 години по тази тема, виждам колко страдания носи насилието, колко негативни последици има за емоционалното и психическото развитие на децата. Виждам също и колко неразпознаваемо е психологическото насилие, а последиците от него са не по-малко пагубни за личността в сравнение с физическото посегателство. В същото време знам, че много пострадали от насилие не вярват, че за тях може да има спасение и помощ. И се примиряват, търпят насилническо и обезценяващо поведение спрямо себе си и не виждат изход. С тази книга искам да покажа, че измъкването от насилническо-жертвенската връзка е възможно, но това зависи от самите нас. В книгата акцентирам върху това, че ние носим цялата отговорност за това как живеем и какво позволяваме на другите да ни причиняват. Не съпругът, не родителите, не децата, не колегите … Не обществото и предразсъдъците. Единствено ние.
– Защо я озаглавихте „Часовниковата кула?“
– Часовниковата кула е метафоричен герой в книгата ми. От моя кабинет се вижда часовниковата кула, която е емблематична за нашия град и която аз много харесвам. Често ми се случва да мисля за моите клиенти и как точно да продължа работата си с тях за да бъда максимално полезна, съзерцавайки кулата. Така дойде идеята да я включа в книгата си, а след това реших и да я озаглавя „Часовниковата кула“. Кулата, метафорично символизира родителя, който всеки от нас е важно да има като дете. Родителят – подкрепящ и разбиращ, а не осъждащ. Родителят, в прегръдката на който детето може да плаче, да покаже болка, гняв, разочарование, страдание, срам, вина … Да покаже най-дълбоките си страхове и тревоги, най-лошите си черти. И отново да получи прегръдка и пълно приемане с любов. Защото всички послания, които получаваме в нашето детство, след това стават наши вярвания като възрастни. И върху тези вярвания градим живота и взаимоотношенията си в него.
– Освен по дефиниция, как бихте могла по друг начин да опишете насилието?
– Като много силно страдание и тежка емоционална зависимост от човека, който упражнява насилието. Жените, жертви на насилие, често са обвинявани, че не реагират и търпят това положение. Истината е, че държани в състояние на психологическа зависимост, те истински вярват, че единствено тези мъже са способни да ги защитят от заобикалящия ги свят. И никой друг няма да ги обича и защитава. Понякога мисълта да се окажат без средства и без защита е по-страшна от това да търпят насилието. Никак не е лесно да се освободиш от психологическата зависимост и влияние на другия, особено ако това влияние продължава с години. Жената, изпаднала под влиянието на своя партньор насилник не може да мисли трезво, тя буквално е завладяна от неговата психика и не притежава свое умствено пространство. Затова и много трудно се разпознава психологическото насилие в такива случаи. Един човек, който е подложен на психологическо насилие може да намери хиляди оправдания за него, както и да не свързва изобщо своето емоционално състояние, непрекъснатата тревожност, липсата на енергия и липсата на желание за живот с упражняваното върху него насилие. Затова е нужна помощ отвън, за да може да се сложи край на влиянието.
– Какви са думите, с които се описва търпението на жертвите- дълг, отговорност…и..
– В книгата давам отговори на въпроси като: Защо е толкова трудно да си признаем, че някой злоупотребява с нас? Защо е толкова трудно да приемем, че това някой да ни вменява вина непрекъснато и да ни държи отговорни за неговите лични действия и поведение е насилие? Защо, въпреки че не се чувстваме добре с този човек, стоим и търпим вместо да си тръгнем? Какво ни кара отчаяно да отричаме очевидни факти? Какво ни принуждава да останем жертви? И то в продължение на много години – Страх? Срам? Вина? Самота? Зависимост? Отговорност към семейство, деца, близки, традиции?
В случаите на насилие – качества като дълг, отговорност, лоялност към семейството, добра съпруга и майка – по-скоро са розовите очила, които сме си сложили и зад които се крием, за да не признаем пред себе си, че нещо не е наред в отношенията ни с околните и да поемем отговорност за своя живот. Хубаво е да сме отговорни към другите, особено към децата си, но е много важно успоредно с отговорността към другите да сме отговорни и към себе си. Хубаво е да се съобразяваме с другите, ако това не води до потъпкване на личността ни и на нашите виждания и разбирания за живота и отношенията. Длъжни сме да помагаме на близките си, но само ако те не ни манипулират и не доминират над нас, без да се съобразяват с нашите желания и нужди, а само опитвайки се да задоволят техните. Да правиш нещо за другите, понякога е достойно за възхищение, но не и ако е за наша сметка, особено ако е за сметка на здравето ни. Често неотработените негативни емоции, трупани с години вътре в нас, без да им дадем възможност да излязат – водят точно до това – влошаване на физическото здраве.
– Кое е по-трудно- да се освободим от потисничеството на другите, или от преградите, които сами издигаме?
– Тук съм абсолютно категорична – ние и само ние носим отговорност за нашия живот. Не другите, а ние. Обикновено казваме, че сме обидени от поведението на някого спрямо нас и се чудим как да спрем това обидно и нараняващо ни поведение. Как да покажем на този човек, че ни обижда, как да го променим така, че да започне да ни цени като човек и личност. Това няма как да се случи обаче докато очакваме, че този човек трябва да се осъзнае и промени. Просто промяната трябва да се случи в нас. Да разберем, че всичко зависи от нас, от това какво поведение допускаме спрямо нас, а не от настроението, благоволението или благоразположението на околните. И по-важното – да разберем защо го допускаме и тогава да започнем да променяме живота си. Ако в ума си, в усещането за себе си сме жертви, то няма как и в отношенията си с околния свят да не сме жертви. И това разбира се, се усеща от хората около нас и те се възползват. Това е дълбоко несъзнаван процес. Позитивните и негативните несъзнавани вярвания за нас самите определят нашите взаимоотношения и нашия живот. А тези вярвания се изграждат на база нашето детство и посланията които ние сме получавали като деца. Когато сме малки, родителите и възрастните са нашите авторитети. Всичко, което те ни казват – приемаме за истина и норма. Улавяме и всички несъзнавани послания, които ни отправят и от обкръжението, в което растем – учители, роднини. Каквито сценарии и модели на поведение поднасят родителите ни, такива сценарии изграждаме в усещането за себе си. Когато детето получава обич, внимание и грижи, когато е поощрявано и напътствано с любов в израстването си, то расте с убеждението, че е ценно и заслужава любов и уважение. Такова дете няма да допусне насилие спрямо себе си вече като възрастен човек. И няма да търси собствените си грешки в другите като упражнява насилие.
Истината е, че когато един човек допуска насилие спрямо себе си – също задоволява своята несъзнавана потребност да бъде винаги в услуга на другите. Да смята, че те имат право да постъпват така, защото някъде е сгрешил в поведението си спрямо тях. Често се случва моите клиентки да поемат цялата вина за провала на връзките им, както и за насилието. Колкото повече на един човек му повтаряш, че е виновен, което респективно означава колко е лош, толкова повече този човек започва да вярва в това. И да поема цялата отговорност за словесната и физическата агресия на партньора си, за това, че той пие, пуши, агресивен е, има проблеми в работата, вечно е сърдит и неудовлетворен от живота и другите.
В книгата показвам колко е важно да осъзнаем какво се случва в нашия вътрешен свят на база нашето детство и посланията, които сме получавали като деца. Как са създадени негативните и позитивните вярвания за нас самите и как те ръководят живота ни. Какво точно от нашия минал опит стои зад сегашното ни поведение, за да допускаме насилие спрямо себе си. Кои наши минали травматични преживявания са останали дълбоко заключени в несъзнаваното ни и провокират агресивно и насилническо поведение. Как да направим несъзнаваното съзнавано, за да можем да реагираме по един адекватен и здравословен за нас начин.
– Агресията в самите нас как се овладява и полезна или вредна е тя при проявяването й в една или друга форма?
– „В малки дози агресивността е стимулатор, в големи – тя е отрова“. Агресията може да бъде градивна и деструктивна и в този смисъл – полезна. В развитието на човека „добрата“ агресия играе ролята на стъпало към разгръщане на личната амбиция и желанието за постижение, към поставяне и постигане на лични цели. Тя винаги съдържа в себе си разрушителен аспект, който обаче е само елемент от постигането на крайния, желан и удобен за всички участващи страни резултат. Възпитаването на децата и подрастващите и обучението в училище също преминават през борба за надмощие; през справяне със съпротивата на детето да отстоява инстинктивната си природа и да приема моделите на социално поведение и практически знания. Това също е градивна агресия.
Деструктивната агресия не цели постигане на добър краен резултат, а потъпкване на личността на другия – било то с физическо посегателство или пък с обиди и унижения. И всичко това се случва, отново несъзнавано, за да може човекът, който упражнява насилие или проявява агресия да се освободи от своите негативни емоции – страх, гняв, невъзможност да се справи с определена ситуация, преживяване за недостатъчна себестойност – и да прехвърли отговорността на някой друг. Например „Аз те ударих, защото ти си инат и не се съгласяваш с мен“. Такъв човек не може да приеме, че някой може да има различно от неговото мнение, защото несъзнавано това някой да не е съгласен с него докосва стари неотработени чувства на нехаресване, изоставяне, някой да бъде предпочитан пред него например. И вместо да признае тези чувства и да работи за отработването им, така че те вече да не стоят в неговото несъзнавано и той да реагира всеки път агресивно при определен стимул на средата, той предпочита да прехвърли отговорността на съпругата си, децата или някой друг подходящ за това.
Така че, проявите на агресия са предизвикани от собствените страдания на човека, който проявява агресия. Агресията не се проявява заради ситуацията в която е попаднал човек, а поради субективния прочит на тази ситуация под формата на преживяване. Преживяването на недоволство, яд, гняв, съчетани с чувство за заплаха или ощетеност. И поради това, овладяването или коригирането на агресивен акт е възможно само при правилния прочит на причината и мотивацията за агресията.
– Има ли рецепта за постигане на хармония вътре в нас самите?
– Хората често мислят, че да се владееш е нещо много хубаво и говори за силен характер. Аз обаче не мисля така. Ако за да стиснеш зъби и да не кажеш нищо е необходимо усилие, то това изобщо не е владеене. Когато има усилие – няма себевладеене. Да можеш да се владееш истински означава да го правиш с лекота. Когато си в хармония със себе си, реагираш на импулсите на средата с лекота. По начин, който не те натоварва. Хармонията вътре в нас можем да постигнем когато опознаем себе си – своите негативни и позитивни вярвания за нас самите и света около нас.
Добре овладяната, структурирана, а не блокирана емоция, е способ за намаляване на агресивността в нежелания й вариант. Т.е., много е важно децата да имат пространство да говорят за своите емоции, чувства и страхове. И в същото време да усещат един стабилен възрастен, който приема със спокойствие тези емоции и страхове, на психологически език казано – успява да удържа емоционално детето и то се успокоява. Показва на детето, че страховете му не са толкова страшни, без обаче да обезценява чувствата на детето. Така детето става възрастен, който умее да говори за емоциите си, а не да ги блокира в себе си и след това те да излизат под формата на агресия към другите или към себе си. Това е и пътят към постигане на хармония вътре в нас самите – да можем спокойно и без страх да отстояваме себе си и в същото време да зачитаме личността и мнението на другите.
– Коя да очакваме следващата Ви книга?
– Нямам определен срок, който да съм си поставила. „Часовниковата кула“ е първата книга от поредица, която съм нарекла „Продухване на комините“. Тази фраза е от книга на Фройд, която много ми хареса и реших това да бъде името на поредицата. „Продухване на комините“, в контекста в който аз го разбирам и показвам, означава да можеш да осъзнаеш собствените си страхове и травми, собствените си основания за подценяване. Как са създадени негативните и позитивните вярвания за нас самите и как те ръководят живота ни. Какво точно от нашия минал опит стои зад сегашното ни поведение, за да допускаме насилие спрямо себе си. Кои наши минали травматични преживявания са останали дълбоко заключени в несъзнаваното ни и провокират агресивно и насилническо поведение. Как да направим несъзнаваното съзнавано, за да можем да реагираме по един адекватен и здравословен за нас начин.
В следващите книги от поредицата отново ще показвам как нашия минал травматичен опит и изградените вярвания за нас самите влияят на живота ни и ни носят емоционално страдание. Всеки ден се сблъсквам с тревожността и усещането за безпомощност на много хора, които търсят помощ за емоционалните си болки и тревоги. Срещам се с хората и техните различни проблеми – депресивни състояния, панически атаки, фобии, натрапливости, тревожност и зависимости, насилие и агресия. Такива ще бъдат и темите в следващите ми книги.
Вестник “ Топ Преса „
Be the first to leave a review.
