Силвия Димитрова: Хармонията в нас самите ще постигнем, когато опознаем негативните и позитивни вярвания за себе си и света около нас

 Психоложката Силвия Димитрова представи в Дупница своята първа кни­га „Часовниковата кула“, в която засяга проблемите с жените, претърпели на­силие от най-близките си. Книгата е част от пореди­цата „Продухване на ко­мините“ и има за цел да ни накара да се замислим за себе си и хората около нас и какво ни кара да търпим или предизвикваме агре­сия.

– Имаше ли конкретен по­вод, който да Ви провокира да започнете писането на книгата?

– Поводът е дългогодишна­та ми работа с хора, преживе­ли насилие. Предимно жени и деца. Работя вече 15 години по тази тема, виждам колко страдания носи насилието, колко негативни последици има за емоционалното и пси­хическото развитие на де­цата. Виждам също и колко неразпознаваемо е психоло­гическото насилие, а после­диците от него са не по-малко пагубни за личността в срав­нение с физическото посе­гателство. В същото време знам, че много пострадали от насилие не вярват, че за тях може да има спасение и помощ. И се примиряват, търпят насилническо и обез­ценяващо поведение спрямо себе си и не виждат изход. С тази книга искам да покажа, че измъкването от насилни­ческо-жертвенската връзка е възможно, но това зависи от самите нас. В книгата ак­центирам върху това, че ние носим цялата отговорност за това как живеем и какво позволяваме на другите да ни причиняват. Не съпругът, не родителите, не децата, не колегите … Не обществото и предразсъдъците. Единстве­но ние.

– Защо я озаглавихте „Ча­совниковата кула?“

– Часовниковата кула е ме­тафоричен герой в книгата ми. От моя кабинет се вижда часовниковата кула, която е емблематична за нашия град и която аз много харесвам. Често ми се случва да мисля за моите клиенти и как точно да продължа работата си с тях за да бъда максимално полезна, съзерцавайки ку­лата. Така дойде идеята да я включа в книгата си, а след това реших и да я озаглавя „Часовниковата кула“. Кулата, метафорично символизи­ра родителя, който всеки от нас е ва­жно да има като дете. Родителят – подкрепящ и разбиращ, а не осъждащ. Родителят, в прегръдка­та на който детето може да плаче, да покаже бол­ка, гняв, раз­очарование, страдание, срам, вина … Да покаже най-дълбоки­те си страхо­ве и тревоги, най-лошите си черти. И отново да по­лучи прегръд­ка и пълно приемане с любов. Защо­то всички пос­лания, които получаваме в нашето дет­ство, след това стават наши вяр­вания като възрастни. И върху тези вярвания градим живота и взаимоотношенията си в него.

– Освен по дефиниция, как бихте могла по друг начин да опишете насилието?

– Като много силно стра­дание и тежка емоционална зависимост от човека, който упражнява насилието. Жени­те, жертви на насилие, често са обвинявани, че не реаги­рат и търпят това положение. Истината е, че държани в състояние на психологическа зависимост, те истински вяр­ват, че единствено тези мъже са способни да ги защитят от заобикалящия ги свят. И ни­кой друг няма да ги обича и защитава. Понякога мисълта да се окажат без средства и без защита е по-страшна от това да търпят насилието. Никак не е лесно да се осво­бодиш от психологическата зависимост и влияние на дру­гия, особено ако това влияние продължава с години. Жена­та, изпаднала под влиянието на своя партньор насилник не може да мисли трезво, тя бук­вално е завладяна от него­вата психика и не притежава свое умствено пространство. Затова и много трудно се разпознава психологическо­то насилие в такива случаи. Един човек, който е подло­жен на психологическо наси­лие може да намери хиляди оправдания за него, както и да не свързва изобщо свое­то емоционално състояние, непрекъснатата тревожност, липсата на енергия и липсата на желание за живот с упраж­няваното върху него насилие. Затова е нужна помощ отвън, за да може да се сложи край на влиянието.

– Какви са думите, с кои­то се описва търпението на жертвите- дълг, отго­ворност…и..

– В книгата давам отго­вори на въ­проси като: Защо е толко­ва трудно да си признаем, че някой зло­употребява с нас? Защо е толкова труд­но да прие­мем, че това някой да ни вменява вина непрекъснато и да ни държи отговорни за неговите лич­ни действия и поведение е насилие? Защо, въпре­ки че не се чувстваме добре с този човек, сто­им и търпим вместо да си тръгнем? Как­во ни кара отчаяно да отричаме оче­видни факти? Какво ни при­нуждава да останем жерт­ви? И то в продължение на много години – Страх? Срам? Вина? Самота? Зависимост? Отговорност към семейство, деца, близки, традиции?

В случаите на насилие – качества като дълг, отго­ворност, лоялност към се­мейството, добра съпруга и майка – по-скоро са розовите очила, които сме си сложили и зад които се крием, за да не признаем пред себе си, че нещо не е наред в отношения­та ни с околните и да поемем отговорност за своя живот. Хубаво е да сме отговорни към другите, особено към де­цата си, но е много важно ус­поредно с отговорността към другите да сме отговорни и към себе си. Хубаво е да се съобразяваме с другите, ако това не води до потъпкване на личността ни и на наши­те виждания и разбирания за живота и отношенията. Длъжни сме да помагаме на близките си, но само ако те не ни манипулират и не доми­нират над нас, без да се съо­бразяват с нашите желания и нужди, а само опитвайки се да задоволят техните. Да пра­виш нещо за другите, поняко­га е достойно за възхищение, но не и ако е за наша сметка, особено ако е за сметка на здравето ни. Често неотра­ботените негативни емоции, трупани с години вътре в нас, без да им дадем възможност да излязат – водят точно до това – влошаване на физиче­ското здраве.

– Кое е по-трудно- да се освободим от потисничест­вото на другите, или от пре­градите, които сами издига­ме?

– Тук съм абсолютно ка­тегорична – ние и само ние носим отговорност за нашия живот. Не другите, а ние. Обикновено казваме, че сме обидени от поведението на някого спрямо нас и се чудим как да спрем това обидно и нараняващо ни поведение. Как да покажем на този чо­век, че ни обижда, как да го променим така, че да запо­чне да ни цени като човек и личност. Това няма как да се случи обаче докато очакваме, че този човек трябва да се ос­ъзнае и промени. Просто про­мяната трябва да се случи в нас. Да разберем, че всичко зависи от нас, от това какво поведение допускаме спря­мо нас, а не от настроението, благоволението или благо­разположението на околните. И по-важното – да разберем защо го допускаме и тогава да започнем да променяме живота си. Ако в ума си, в усе­щането за себе си сме жерт­ви, то няма как и в отношени­ята си с околния свят да не сме жертви. И това разбира се, се усеща от хората около нас и те се възползват. Това е дълбоко несъзнаван процес. Позитивните и негативните несъзнавани вярвания за нас самите определят нашите взаимоотношения и нашия живот. А тези вярвания се из­граждат на база нашето дет­ство и посланията които ние сме получавали като деца. Когато сме малки, родителите и възрастните са нашите ав­торитети. Всичко, което те ни казват – приемаме за истина и норма. Улавяме и всички несъзнавани послания, които ни отправят и от обкръжение­то, в което растем – учители, роднини. Каквито сценарии и модели на поведение под­насят родителите ни, такива сценарии изграждаме в усе­щането за себе си. Когато де­тето получава обич, внимание и грижи, когато е поощрява­но и напътствано с любов в израстването си, то расте с убеждението, че е ценно и за­служава любов и уважение. Такова дете няма да допус­не насилие спрямо себе си вече като възрастен човек. И няма да търси собствените си грешки в другите като упраж­нява насилие.

Истината е, че когато един човек допуска насилие спря­мо себе си – също задоволява своята несъзнавана потреб­ност да бъде винаги в услу­га на другите. Да смята, че те имат право да постъпват така, защото някъде е сгре­шил в поведението си спрямо тях. Често се случва моите клиентки да поемат цялата вина за провала на връзките им, както и за насилието. Кол­кото повече на един човек му повтаряш, че е виновен, което респективно означава колко е лош, толкова повече този човек започва да вяр­ва в това. И да поема цялата отговорност за словесната и физическата агресия на партньора си, за това, че той пие, пуши, агресивен е, има проблеми в работата, вечно е сърдит и неудовлетворен от живота и другите.

В книгата показвам колко е важно да осъзнаем какво се случва в нашия вътрешен свят на база нашето детство и посланията, които сме по­лучавали като деца. Как са създадени негативните и по­зитивните вярвания за нас самите и как те ръководят живота ни. Какво точно от нашия минал опит стои зад сегашното ни поведение, за да допускаме насилие спря­мо себе си. Кои наши минали травматични преживявания са останали дълбоко заклю­чени в несъзнаваното ни и провокират агресивно и на­силническо поведение. Как да направим несъзнаваното съзнавано, за да можем да реагираме по един адекватен и здравословен за нас начин.

– Агресията в самите нас как се овладява и полезна или вредна е тя при проя­вяването й в една или друга форма?

– „В малки дози агресив­ността е стимулатор, в голе­ми – тя е отрова“. Агресията може да бъде градивна и деструктивна и в този сми­съл – полезна. В развитието на човека „добрата“ агре­сия играе ролята на стъпало към разгръщане на личната амбиция и желанието за по­стижение, към поставяне и постигане на лични цели. Тя винаги съдържа в себе си разрушителен аспект, който обаче е само елемент от пос­тигането на крайния, желан и удобен за всички участващи страни резултат. Възпитава­нето на децата и подраства­щите и обучението в училище също преминават през борба за надмощие; през справяне със съпротивата на детето да отстоява инстинктивната си природа и да приема моде­лите на социално поведение и практически знания. Това също е градивна агресия.

Деструктивната агресия не цели постигане на добър краен резултат, а потъпква­не на личността на другия – било то с физическо посе­гателство или пък с обиди и унижения. И всичко това се случва, отново несъзнавано, за да може човекът, който упражнява насилие или проя­вява агресия да се освободи от своите негативни емоции – страх, гняв, невъзможност да се справи с определена ситуация, преживяване за не­достатъчна себестойност – и да прехвърли отговорността на някой друг. Например „Аз те ударих, защото ти си инат и не се съгласяваш с мен“. Та­къв човек не може да приеме, че някой може да има различ­но от неговото мнение, защо­то несъзнавано това някой да не е съгласен с него докосва стари неотработени чувства на нехаресване, изоставяне, някой да бъде предпочитан пред него например. И вместо да признае тези чувства и да работи за отработването им, така че те вече да не стоят в неговото несъзнавано и той да реагира всеки път агресив­но при определен стимул на средата, той предпочита да прехвърли отговорността на съпругата си, децата или ня­кой друг подходящ за това.

Така че, проявите на аг­ресия са предизвикани от собствените страдания на човека, който проявява агре­сия. Агресията не се проявя­ва заради ситуацията в която е попаднал човек, а поради субективния прочит на тази ситуация под формата на пре­живяване. Преживяването на недоволство, яд, гняв, съчета­ни с чувство за заплаха или ощетеност. И поради това, овладяването или коригира­нето на агресивен акт е въз­можно само при правилния прочит на причината и моти­вацията за агресията.

– Има ли рецепта за пости­гане на хармония вътре в нас самите?

– Хората често мислят, че да се владееш е нещо мно­го хубаво и говори за силен характер. Аз обаче не мисля така. Ако за да стиснеш зъби и да не кажеш нищо е необхо­димо усилие, то това изобщо не е владеене. Когато има усилие – няма себевладеене. Да можеш да се владееш ис­тински означава да го пра­виш с лекота. Когато си в хар­мония със себе си, реагираш на импулсите на средата с лекота. По начин, който не те натоварва. Хармонията вътре в нас можем да постигнем ко­гато опознаем себе си – свои­те негативни и позитивни вяр­вания за нас самите и света около нас.

Добре овладяната, струк­турирана, а не блокирана емоция, е способ за намаля­ване на агресивността в не­желания й вариант. Т.е., мно­го е важно децата да имат пространство да говорят за своите емоции, чувства и страхове. И в същото вре­ме да усещат един стабилен възрастен, който приема със спокойствие тези емоции и страхове, на психологически език казано – успява да удър­жа емоционално детето и то се успокоява. Показва на де­тето, че страховете му не са толкова страшни, без обаче да обезценява чувствата на детето. Така детето става въз­растен, който умее да говори за емоциите си, а не да ги бло­кира в себе си и след това те да излизат под формата на агресия към другите или към себе си. Това е и пътят към постигане на хармония въ­тре в нас самите – да можем спокойно и без страх да от­стояваме себе си и в същото време да зачитаме личността и мнението на другите.

– Коя да очакваме следва­щата Ви книга?

– Нямам определен срок, който да съм си поставила. „Часовниковата кула“ е пър­вата книга от поредица, коя­то съм нарекла „Продухване на комините“. Тази фраза е от книга на Фройд, която много ми хареса и реших това да бъде името на поредицата. „Продухване на комините“, в контекста в който аз го раз­бирам и показвам, означа­ва да можеш да осъзнаеш собствените си страхове и травми, собствените си ос­нования за подценяване. Как са създадени негативните и позитивните вярвания за нас самите и как те ръководят живота ни. Какво точно от нашия минал опит стои зад сегашното ни поведение, за да допускаме насилие спря­мо себе си. Кои наши минали травматични преживявания са останали дълбоко заклю­чени в несъзнаваното ни и провокират агресивно и на­силническо поведение. Как да направим несъзнаваното съзнавано, за да можем да реагираме по един адекватен и здравословен за нас начин.

В следващите книги от по­редицата отново ще показ­вам как нашия минал трав­матичен опит и изградените вярвания за нас самите вли­яят на живота ни и ни носят емоционално страдание. Всеки ден се сблъсквам с тревожността и усещането за безпомощност на много хора, които търсят помощ за емоционалните си болки и тревоги. Срещам се с хората и техните различни проблеми – депресивни състояния, па­нически атаки, фобии, натра­пливости, тревожност и зави­симости, насилие и агресия. Такива ще бъдат и темите в следващите ми книги.

Вестник “ Топ Преса „