Съдия Виолета Магдалинчева: Уча младите колеги да отсъждат по справедливост

 Виолета Магдалинчева е съдия в Софийския град­ски съд. Тя бе председател на състава, който осъди бандата за отвличания “На­глите”. Заради безупречна­та си работа по делото бе отличена с приза “Юрист на годината” през 2010 г. Тя е второ поколение съ­дия. Дъщеря е на бившия заместник-председател на Върховния администрати­вен съд (ВАС), а в момен­та представляващ Висшия съдебен съвет (ВСС) Боян Магдалинчев. Баща и дъ­щеря са с корени от град Гоце Делчев.

– Съдия Магдалинчева, през учебната 2017/2018 г. бяхте преподавател на младши съдии в Национал­ния институт на правосъ­дието (НИП). Кой е първият и най-важен урок, на който държите на ги научите?

– Първоначално обучава­щите се в НИП са три катего­рии – кандидати за младши съдии, за младши прокуро­ри и за младши следовате­ли. През изминалата учебна година имах удоволствието да бъда постоянен препо­давател на първата група. За да станат кандидати за младши съдии, колегите преминават през тежък кон­курс и демонстрират знания в условията на сериозна конкуренция. Сухата статис­тика показва, че за 2017 г. в конкурса за младши съдии са подали заявление 755 кандидати за 29 свободни длъжности.

При тази конкуренция в НИП започват обучението си млади юристи с отлична тео­ретична подго­товка, нерядко с практически опит, но най-ва­жното с огро­мна вътрешна мотивация. Тя ги подтиква да търсят, из­искват, тран­сформират и използват знанията си и повярвайте – това те правят непрестанно.

Тъй като мотивацията е насочена в посока усъ­вършенстване на правните познания и прилагането им на практика, не мисля, че курсистите имат нужда от уроци, различни от това да ги научим да приложат зна­нията си в съдебната зала.

Ако приемем, че такива уроци все пак са необходи­ми, те не следва да са един­ствено лекции, обучение или упражнение, а по-скоро като пример, поучение и на­ставление. Затова съм се опитвала да бъда не просто техен учител по право, а на­ставник, съветник и ментор.

Стремяла съм се и надя­вам се да съм успяла да ги накарам да бъдат компе­тентни, смели, изискани и в същото време неотстъпчиви в правната си култура и в отстояването на своята по­зиция, която съм казвала, че никога не бива да бъде самоцел, а средство за при­лагане на закона и за пости­гане на справедливост.

Лаская се да мисля, че съм ги учила да преодоляват професионалната елитар­ност и самомнение, че съм култивирала у тях чувството на смирение и съм посади­ла зрънцето на покаянието пред грешките – своите и чуждите. Надявам се да съм им предала и обичта към правото и професията, без която не можеш да бъдеш пълноценен съдия.

– Има ли случаи хора, пре­минали обучението в НИП, да се отказажат да станат съдии?

– Вече посочих, че младите колеги преминават през се­риозен конкурс. Подготовка­та понякога отнема години. Редки са случаите, в които успешното му преминаване се случва от първия път. Ето защо курсистите имат сил­на мотивация да преминат успешно обучението в НИП и след финалните изпити да започнат същинската си ра­бота като младши съдии в окръжните съдилища.

На мен лично не ми е из­вестно непосредствено след обучението курсисти да са отказали да практикуват като младши съдии. Разби­ра се, по лични причини част от тях, дори и след малко години практика, пожелават да преустановят работата си като съдии.

Основанията са разнород­ни – някои са чисто битови и свързани с неудобството от пътуването, други са лични и се обясняват с прекомер­ното насищане на времето единствено с работа, защо­то професията изисква ог­ромно себеотдаване, а трети се свеждат до неоправдани­те очаквания и до осъзнава­нето, че тази работа не им приляга.

– Какъв е профилът на младшите съдии, работили ли са нещо преди НИП?

– Не мисля, че е възмож­но да бъде изведен общ профил на курсистите. Те са разнородни и това е една от причините за сериозното професионално предизвика­телство при работата с тях. Част от кандидатите нямат практически опит и обуче­нието в НИП е първият им досег с работата на юриста. Други имат стаж в различни сфери -като адвокати, адво­катски сътрудници, юрис­консулти, разследващи по­лицаи, инспектори. Немалко кандидати са работили като съдебни помощници и до­колкото основната функция на съдебния помощник е да подпомага работата на съдията, не е учудващ на­растващият брой помощни­ци, които печелят конкурси­те в последните години. Тази разнолика като познания и практическа подготовка ау­дитория е сериозно предиз­викателство за преподава­телите на НИП. Поради това към всеки от курсистите се изисква метод на работа, съ­образен с индивидуалните му особености и интереси с цел максимално развитие на положителните качества.

– А има ли прилики между тях?

– Най-напред обичайно са на възраст между 27 – 35 г. Сходни са и в мотивацията си на практика да прилагат съдийската професия. По­добни са в характерната за младостта емоционалност и нетърпение, а също и в не­примиримостта си с неспра­ведливостта. Обичливи са, но също така и разсъдливи, разумни, със самосъзнание и дух. Всичко това прави от разностранната на пръв поглед човешка маса една бляскава по ума и качество­то си аудитория, която е из­ключително изискваща към това, което получава като познание.

– Вие и вашите кур­систи посещавахте редовно делото сре­щу Йоан Матев за убийството в Борисо­вата градина, какви бяха коментарите ви след заседанията?

– Имахме възмож­ността да следим заседанията по мер­ките за неотклонение на досъдебната фаза на процеса, а също и разпоредителното за­седание. Коментарите ни бяха строго профе­сионални и свързани с практически пробле­ми – как се произнася съдът по обоснова­ното предположение, без да създаде основания за отвод в същинския процес, как се изчисляват макси­мално допустимите срокове за задържане на досъдебно­то производство, когато об­виняемият е бил привлечен за престъпление, извършено от него като непълнолетен, какво би трябвало да бъде поведението на съдията и на съдебния състав по дела с медиен интерес, как се осигурява достъпа на жур­налисти в зала, публичен ли следва да е процесът, ако непълнолетният обвиняем е навършил пълнолетие, и други въпроси, които са по­вече с практическа и по-мал­ко с теоретична насоченост. В рамките на обучението винаги съм използвала въз­можността колегите да по­сещават съдебни процеси. Това е най-удачният, бърз и даващ плодове начин те да усъвършенстват познания­та си.

– Редно ли е съдия на 25 г. да правораздава?

– Трудно ми е да отговоря еднозначно. Младостта е време, в което се трупа жи­тейски опит и знания, доби­ва се мъдрост. Мъдростта обаче се предопределя не

 само от годините, а от опита, който си имал и от прозор­ливостта, която е следвало да проявиш в житейския си път. Неслучайно нито една религия или философско те­чение не поставя знак за ра­венство между мъдростта и старостта. Не е задължител­но двете да вървят ръка за ръка. Поради това на 25 г. е възможно да имаш разум, интуиция, прозорливост и знание за това кое е добро и правилно много повече от­колкото, ако си на 40 напри­мер.

Дали е правилно да бъдеш съдия на 25 г., не зная, но със сигурност не е незаконно, а щом е позволено, очевидно е разрешено и вероятно има основание да се случва.

Младият човек носи със себе си особен заряд на емоционалност и справед­ливост, който може да бъде по-ценен от години опит. Ос­вен това, трябва да е ясно, че попадането в професията на такава възраст е по-скоро изключение, отколкото пра­вило. За да станеш съдия, се минава през задължително деветмесечно обучение в НИП и двугодишен период като младши съдия в окръж­ните съдилища.

– Като съдия в Софийския градски съд вие гледахте на първа инстанция делото “Наглите” с младши съдия. Той как се справи? Беше ли разтревожен, че му се пада такъв тежък процес?

– Поради тежките наказа­ния за престъпленията, за които беше внесен обвини­телен акт в съда, процесът се разглеждаше в т.нар. раз­ширен състав. Той включва двама професионални съ­дии и трима съдебни заседа­тели. Един от професионал­ните съдии действително беше колега младши съдия. Пред мен тревога не е де­монстрирал, още по-малко страх или некомпетентност. Напротив, подготовката му за делото беше наравно с моята, участието му в съве­щанията – напълно адек­ватно, а изразената правна позиция – съвпадаща с мне­нието на мнозинството.

У този колега съзрях не­вероятна професионална подкрепа и отдаденост. За щастие, той продължава да е съдия, вече не младши, с онази всеотдайност, която ме впечатли тогава.

Желая на всички именно това – да не губят плам и да не забравят, че подписът под съдебния акт остава завинаги като написано на ръка изображение на името им или като петно. Оттук на­сетне те избират кой път да поемат.

Силвия Стоянова

Вестник “ Топ Преса „