Поход – изпитание
-
- юли 2, 2018
Вищерица и Дъбраш – два географски обекта, тясно свързани помежду си, а двата заедно – с Родопите. За да ги знаем не само като топонимия, но и да разберем какво представляват в действителност, решихме да ги посетим.
Автобусът ни изкачва все по-високо и по-високо в посока село Осеново. Колко необичаен вид имат Родопите в тази си част! Няма потънали в зеленина склонове и ливади, вместо меки, заоблени форми – остри зъбери, извисяващи се страховито над шосето. Времето е оставило своя отпечатък върху тях, като им е придало причудливи форми. Най-високите и непристъпни скали оприличавам на замък, а местните хора „са видели“ в някои от природните образувания сватбари, които зла свекърва е проклела и те са се вкаменили. Гледката е величествена!
След Осеново пътят става отчайващ за шофьорите, защото от някогашния асфалт са останали само следи. В продължение на около час се движим с двайсетина километра, за да стигнем до сърцето на родопския дял Дъбраш – местността Вищерица. Първото нещо, което виждаме, е голямо езеро, образувано от преграждането на едноименната река и превърнато в рибарник. Прави впечатление и голяма красива сграда – някогашното лесничейство „Вищерица“.
Автобусът остава да ни чака, а ние тръгваме по широк горски път, който върви покрай самата река. Сега, в самото начало на лятото, тя е доста буйна и почти изпълва коритото си. Със съжаление се разделяме с нея, когато трябва да тръгнем по горния път, този за връх Беслет.
Дълго се движим по широка просека, от двете страни на която боровете са наредени като стройни войници. Но идва краят на този шпалир и изведнъж пред себе си виждаме такава стръмнина, че изтръпваме – как ще се качим по нея и как ще слезем след това?! Изправила се е като стена пред нас – висока и обрасла само с трева, сред която едва личи съвсем тясна пътечка. На всичкото отгоре тревата е още росна и хлъзгава! Но, тръгнали сме, няма връщане. Щурмът започва. Когато все пак превземаме „крепостта“, не можем да повярваме колко високо сме се изкачили! Пътят нататък ни се вижда нищо в сравнение с преодоляното.
Ето го най-после заветният връх Беслет с надморска височина 1937 метра. Той е твърде далече от обичайната ни представа за планински връх. Това е малка полянка, заобиколена от високи иглолистни дървета. Едно красиво и спокойно място, огласяно от птичи песни.
Пътят надолу беше по-труден и заради умората, и заради голямото препятствие, от което не можехме да се отървем. Добре, че времето беше с нас и въпреки прогнозите не заваля. И така, кой по-смело, кой по-плахо, но всички успяхме да се „приземим“. На мене лично дори не ми се поглеждаше назад, решена никога повече да не идвам на това място… Малко по-късно разбрах, че то е известно с името Козята пътека. Каза ми го възрастна жена от Сърница, която от 50 години всяко лято идва по тези места, за да бере гъби и боровинки. „Леле, къде сте се качили!“ – не можеше да се начуди тя.
И така, Туристическо дружество „Момини двори“ следва своя план. За другата неделя е предвиден поход по направление Дикчан – Сърница – без екстремни изкачвания и спускания, по-скоро една приятна разходка сред природата.
Юлия Баймакова
Вестник “ ТОП ПРЕСА „
Be the first to leave a review.
