СЕЛО ЛОВЧА

 Ние се върнахме в Солун и заедно с Васил Манолов пи­сахме във Виена на адреса на другарката Паница за ре­зултата от първия контакт с наши хора отвъд границата. Ние, двамата братя и Васил Манолов, окуражени от отго­вора на Трифон, решихме и заминахме за Ловча, без да дочакаме отговора на Пани­ца. Стигнахме в Ловча и се настанихме у Георги Андо­нов, Алекса Божиков и Георги Ключков. Последният замина още същата нощ за Гайта­ниново, а на другата вечер според указанието дойдоха на летния пост и там напра­вихме първата среща. Ва­сил Манолов беше болен от ТБЦ [туберкулоза] и нямаше сили за там. Трифон ни каза, че се е срещнал с другарите Илия Кюлюмов, Стоян Гудов и Костадин Китанов от Гай­таниново, Лазар Бакъров от Мосомище, Симеон Гърнев от Либяхово и братя Димитър и Марко Мурджови от Ловча.

Точно когато трябваше да пишем второто си писмо до Виена, Паница пристигна в Солун, под името Димитър Арнаудов, с чужд паспорт. От стореното дотук той остана доволен, но добави, че трябва да се създаде една нелегална чета, която да ни придружава при пренасяне на оръжието и литературата, а ще бъде и много полезна в деня на въс­танието. Затова всички, които бъдат застрашени и избягат, нека се задържат на Али бо­туш и там да се сформира че­тата, ако не от повече, то поне от 12 – 15 души.

При второто идване на Па­ница в Солун с него дойдоха Кочо Павлов от Коболища и Георги Лаков от Плевня, а по-късно пристигнаха в Со­лун от Неврокоп и дядо Ангел Титянов със сина си Кочо, също от Коболища. В Солун бяха изпратени от задгранич­ното представителство Геор­ги Колев – бивш земеделски народен представител от Станимъка, сега Асеновград, и Вергил Димов, също от мла­дежкия ЗМС, и Александър Величков от Кюстендилско, БКП. Всички имаха задача за подготовка на въстанието. В Атина се намираше Алек­сандър Кантарджиев – бивш легационен чиновник от Стамболийски. При преврата остана като политически еми­грант в Гърция, като с това подпомогна много наши хора, които бяха преминали грани­цата, за да не ги върнат обра­тно, стига да му беше казано навреме. Такива бяха Дими­тър Арнаудов и Тего Коюм­джиев, които срещнахме при с. Гюреджик на връщане. Но ние бързо стигнахме в Драма, телеграфирахме за случая и веднага последвало теле­графно нареждане до Зърне­во да се освободят за Солун.

Паница отсядаше в хотел „Англетер“ със съдържател Коста Янакиев от Битоля – ве­рен наш приятел и санданист. Когато дохождаше той, ние също бяхме там.

Във Виена на първо време, още през есента на 1923г., се беше обособила организа­цията на македонските феде­ралисти, които бяха гонени и убивани от бандите на Тодор Александров и Протогеров. Начело на същата организа­ция беше доктор Филип Ата­насов с другарите си Славе Иванов, Кочо Хаджириндов от Щип и д-р Терзиев от Ку­куш. Към тях имаше една група прогресивно настроени студенти, от които познавах д-р Миладинов от Охрид и д-р Тренчев от Щип, завършили медицина във Виена. Тук му е мястото да споменем, че д-р Атанасов води борбата заед­но с архимандрит Юруков, но последният беше убит по бял ден в София през пролетта на 1923г. и след убийството му д-р Атанасов замина за Вие­на.

Във Виена под редактор­ството на Кочо Хаджириндов се издаваше вестник „Ма­кедонско съзнание“ – орган на федералистите. Същата организация беше подпома­гана от другарите комунисти и в тесни връзки с тях. Чрез вестника борбата се водеше не само против бандата на Тодор Александров, Прото­геров и техния покровител – българското правителство на Цанков, но и против шовинис­тическите правителства на Сърбия и Гърция. Там също се внасяха и разпространя­ваха вестниците. Отначало, когато борбата се водеше между двата враждуващи ма­кедонски лагера, сръбската власт потриваше ръце и даже смяташе чрез своя агент док­тор Терзиев, който се бе на­станил в нея, да я направи и оръдие в своя полза, обаче това не и се отдаде, защото се знаеше, че Терзиев е в служба на сърбите.

Към края на месец април 1924г. Паница пристигна в Солун и ни нареди да зами­нем и му доведем няколко души негови познати, живее­щи в Гърция, за да им говори нещо. Ние отидохме в Зърне­во. Единият от набелязаните беше Колян. Той съобщи на Манол в Белотинци, Иван Бо­жиков и Илия Костов от Лов­ча и Никола Каваза (Манда­лото) от Каракьой. Срещата стана в дома на дядо Георги Русинков в присъствието на домакина и сина му Левтер – тютюноработник. След обяс­ненията на някои македонски въпроси каза, че сега от нас искат да се обединяваме с ония, които избиха много на­род, а и нас самите гонеха да убиват. Това обединение се искаше от комунистическата партия и Центъра, който ще финансира така обединената ВМРО. Посредник за обеди­нението на двете враждува­щи македонски групи беше Димитър Влахов от Кукуш, социалист от 1902г. и депутат в Турския парламент след Ху­риета от 1908г. Обединението беше подготвено с един обе­динителен манифест, подпи­сан и от Обединителния коми­тет, в който влизаше и Тодор Александров, специално до­шъл от Виена за целта. Преди обявяването на манифеста Т. Александров се отказва от подписа си и от манифеста. Затова пък останалите за ма­нифеста го обявяват в преса­та и името ВМРО (обединена). Това става на 22 май 1924г. Тия виенски събития станаха причина да бъде убит Тодор Александров и тайфата му, която се изби един друг и за­върши с Протогеров. За нас, серчани, обединението стана по-безболезнено, щом в него не участваха самоизбилите се главорези, макар че остана незначителна група като Ге­орги Занков, П. Чаулев, който по-късно бе убит в Милано, и др.

В Централния комитет на ВМРО (обединена) влязоха: Димитър Влахов, който воде­ше политическите работи на Организацията и Тодор Пани­ца, зает с организационните работи. Останалите – Г. Зан­ков, Павел Шатев, Ризо Ризов и др., представляваха околи­ите и окръзите си. С Влахов беше Христо Янков – Чолака, от Кукуш. Печатно издание на Организацията беше вестник „Македонско дело“, който за­едно с излизащия по-късно във Виена на всички балкан­ски езици вестник „Балканска федерация“ се разпространя­ваше не само в България, но и между населението в Гръцка Македония.

След получаване на увере­ния от гръцкия офицер, ние се срещнахме с него, когато той си отиваше на обяд вкъ­щи. Той обеща да ни даде български вестници, но да не казваме, че той ни ги дава. На другия ден трябваше да го чакаме в това кафене, къ­дето се срещнахме, на ъгъла на улицата, която отива за Цариградската гара, и тая за морето – Беяз куле. Ние там и отивахме от време на вре­ме, където се срещахме с тю­тюноработници от Дойран и Кукуш.

На другия ден дойде към 12.30 часа и седна на една кръгла маса сам, като ни ки­мна да отидем при него. Ние седнахме и той ни заговори тихо, като извади вестниците от джоба си и сам ги натика в нашите джобове. Каза да не четем в кафенетата, а в стаите си. Няколко пъти така правеше, а и кафетата отгоре плащаше. Ние започнахме да се съмняваме и си взехме предпазни мерки. За това съ­общихме на Паница и той ни каза, че щом сме чужденци, може да ни следят, и поне­же заедно отиваме, ще искат да разберат кои сме и какво търсим тук. Затова трябва да кажем, че се познаваме от Ниш, където сме му сортира­ли кожи, а той имаше сръбски фалшив паспорт на името Ар­наудович – търговец на кожи.

Не се мина много време и една сутрин доста късно дой­доха двама агенти и ни подка­ниха любезно да отидем три­мата – Васил Манолов и ние, двамата братя, до Държавна сигурност, за да ни пита нещо нейният директор. Ние по­знавахме вече директора от по-рано, тъй като честичко ни викаха там. Когато отидо­хме и се качихме на първия етаж, в чакалнята сварихме Паница, доведен преди нас (по това време не нощувахме в един и същи хотел). Единият от агентите влезе в стаята на директора и като излезе, каза да влезем тримата. Влязохме и двете страни се поздрави­хме с „калимера“, След което директорът се обърна към нас и ни попита на гръцки дали познаваме човека, кой­то е в чакалнята. Ние отгово­рихме, че не разбираме какво ни пита. Тогава той каза на стоящия до него да ни запита на български. Човекът ни за­пита същото. От нас отговори Васил Манолов, който каза, че го познаваме. Директорът казваше на преводача какво да ни пита, а ние отговаряхме онова, което се бяхме угово­рили предварително.

Вестник “ Градът „