СЕЛО ЛОВЧА
-
- юни 25, 2018
Ние се върнахме в Солун и заедно с Васил Манолов писахме във Виена на адреса на другарката Паница за резултата от първия контакт с наши хора отвъд границата. Ние, двамата братя и Васил Манолов, окуражени от отговора на Трифон, решихме и заминахме за Ловча, без да дочакаме отговора на Паница. Стигнахме в Ловча и се настанихме у Георги Андонов, Алекса Божиков и Георги Ключков. Последният замина още същата нощ за Гайтаниново, а на другата вечер според указанието дойдоха на летния пост и там направихме първата среща. Васил Манолов беше болен от ТБЦ [туберкулоза] и нямаше сили за там. Трифон ни каза, че се е срещнал с другарите Илия Кюлюмов, Стоян Гудов и Костадин Китанов от Гайтаниново, Лазар Бакъров от Мосомище, Симеон Гърнев от Либяхово и братя Димитър и Марко Мурджови от Ловча.
Точно когато трябваше да пишем второто си писмо до Виена, Паница пристигна в Солун, под името Димитър Арнаудов, с чужд паспорт. От стореното дотук той остана доволен, но добави, че трябва да се създаде една нелегална чета, която да ни придружава при пренасяне на оръжието и литературата, а ще бъде и много полезна в деня на въстанието. Затова всички, които бъдат застрашени и избягат, нека се задържат на Али ботуш и там да се сформира четата, ако не от повече, то поне от 12 – 15 души.
При второто идване на Паница в Солун с него дойдоха Кочо Павлов от Коболища и Георги Лаков от Плевня, а по-късно пристигнаха в Солун от Неврокоп и дядо Ангел Титянов със сина си Кочо, също от Коболища. В Солун бяха изпратени от задграничното представителство Георги Колев – бивш земеделски народен представител от Станимъка, сега Асеновград, и Вергил Димов, също от младежкия ЗМС, и Александър Величков от Кюстендилско, БКП. Всички имаха задача за подготовка на въстанието. В Атина се намираше Александър Кантарджиев – бивш легационен чиновник от Стамболийски. При преврата остана като политически емигрант в Гърция, като с това подпомогна много наши хора, които бяха преминали границата, за да не ги върнат обратно, стига да му беше казано навреме. Такива бяха Димитър Арнаудов и Тего Коюмджиев, които срещнахме при с. Гюреджик на връщане. Но ние бързо стигнахме в Драма, телеграфирахме за случая и веднага последвало телеграфно нареждане до Зърнево да се освободят за Солун.
Паница отсядаше в хотел „Англетер“ със съдържател Коста Янакиев от Битоля – верен наш приятел и санданист. Когато дохождаше той, ние също бяхме там.
Във Виена на първо време, още през есента на 1923г., се беше обособила организацията на македонските федералисти, които бяха гонени и убивани от бандите на Тодор Александров и Протогеров. Начело на същата организация беше доктор Филип Атанасов с другарите си Славе Иванов, Кочо Хаджириндов от Щип и д-р Терзиев от Кукуш. Към тях имаше една група прогресивно настроени студенти, от които познавах д-р Миладинов от Охрид и д-р Тренчев от Щип, завършили медицина във Виена. Тук му е мястото да споменем, че д-р Атанасов води борбата заедно с архимандрит Юруков, но последният беше убит по бял ден в София през пролетта на 1923г. и след убийството му д-р Атанасов замина за Виена.
Във Виена под редакторството на Кочо Хаджириндов се издаваше вестник „Македонско съзнание“ – орган на федералистите. Същата организация беше подпомагана от другарите комунисти и в тесни връзки с тях. Чрез вестника борбата се водеше не само против бандата на Тодор Александров, Протогеров и техния покровител – българското правителство на Цанков, но и против шовинистическите правителства на Сърбия и Гърция. Там също се внасяха и разпространяваха вестниците. Отначало, когато борбата се водеше между двата враждуващи македонски лагера, сръбската власт потриваше ръце и даже смяташе чрез своя агент доктор Терзиев, който се бе настанил в нея, да я направи и оръдие в своя полза, обаче това не и се отдаде, защото се знаеше, че Терзиев е в служба на сърбите.
Към края на месец април 1924г. Паница пристигна в Солун и ни нареди да заминем и му доведем няколко души негови познати, живеещи в Гърция, за да им говори нещо. Ние отидохме в Зърнево. Единият от набелязаните беше Колян. Той съобщи на Манол в Белотинци, Иван Божиков и Илия Костов от Ловча и Никола Каваза (Мандалото) от Каракьой. Срещата стана в дома на дядо Георги Русинков в присъствието на домакина и сина му Левтер – тютюноработник. След обясненията на някои македонски въпроси каза, че сега от нас искат да се обединяваме с ония, които избиха много народ, а и нас самите гонеха да убиват. Това обединение се искаше от комунистическата партия и Центъра, който ще финансира така обединената ВМРО. Посредник за обединението на двете враждуващи македонски групи беше Димитър Влахов от Кукуш, социалист от 1902г. и депутат в Турския парламент след Хуриета от 1908г. Обединението беше подготвено с един обединителен манифест, подписан и от Обединителния комитет, в който влизаше и Тодор Александров, специално дошъл от Виена за целта. Преди обявяването на манифеста Т. Александров се отказва от подписа си и от манифеста. Затова пък останалите за манифеста го обявяват в пресата и името ВМРО (обединена). Това става на 22 май 1924г. Тия виенски събития станаха причина да бъде убит Тодор Александров и тайфата му, която се изби един друг и завърши с Протогеров. За нас, серчани, обединението стана по-безболезнено, щом в него не участваха самоизбилите се главорези, макар че остана незначителна група като Георги Занков, П. Чаулев, който по-късно бе убит в Милано, и др.
В Централния комитет на ВМРО (обединена) влязоха: Димитър Влахов, който водеше политическите работи на Организацията и Тодор Паница, зает с организационните работи. Останалите – Г. Занков, Павел Шатев, Ризо Ризов и др., представляваха околиите и окръзите си. С Влахов беше Христо Янков – Чолака, от Кукуш. Печатно издание на Организацията беше вестник „Македонско дело“, който заедно с излизащия по-късно във Виена на всички балкански езици вестник „Балканска федерация“ се разпространяваше не само в България, но и между населението в Гръцка Македония.
След получаване на уверения от гръцкия офицер, ние се срещнахме с него, когато той си отиваше на обяд вкъщи. Той обеща да ни даде български вестници, но да не казваме, че той ни ги дава. На другия ден трябваше да го чакаме в това кафене, където се срещнахме, на ъгъла на улицата, която отива за Цариградската гара, и тая за морето – Беяз куле. Ние там и отивахме от време на време, където се срещахме с тютюноработници от Дойран и Кукуш.
На другия ден дойде към 12.30 часа и седна на една кръгла маса сам, като ни кимна да отидем при него. Ние седнахме и той ни заговори тихо, като извади вестниците от джоба си и сам ги натика в нашите джобове. Каза да не четем в кафенетата, а в стаите си. Няколко пъти така правеше, а и кафетата отгоре плащаше. Ние започнахме да се съмняваме и си взехме предпазни мерки. За това съобщихме на Паница и той ни каза, че щом сме чужденци, може да ни следят, и понеже заедно отиваме, ще искат да разберат кои сме и какво търсим тук. Затова трябва да кажем, че се познаваме от Ниш, където сме му сортирали кожи, а той имаше сръбски фалшив паспорт на името Арнаудович – търговец на кожи.
Не се мина много време и една сутрин доста късно дойдоха двама агенти и ни подканиха любезно да отидем тримата – Васил Манолов и ние, двамата братя, до Държавна сигурност, за да ни пита нещо нейният директор. Ние познавахме вече директора от по-рано, тъй като честичко ни викаха там. Когато отидохме и се качихме на първия етаж, в чакалнята сварихме Паница, доведен преди нас (по това време не нощувахме в един и същи хотел). Единият от агентите влезе в стаята на директора и като излезе, каза да влезем тримата. Влязохме и двете страни се поздравихме с „калимера“, След което директорът се обърна към нас и ни попита на гръцки дали познаваме човека, който е в чакалнята. Ние отговорихме, че не разбираме какво ни пита. Тогава той каза на стоящия до него да ни запита на български. Човекът ни запита същото. От нас отговори Васил Манолов, който каза, че го познаваме. Директорът казваше на преводача какво да ни пита, а ние отговаряхме онова, което се бяхме уговорили предварително.
Вестник “ Градът „
Be the first to leave a review.
